Крикор, племенникът на Аршак, беше почти връстник на Гагик и много приличаше на него — същият палавник и шегобиец. Той прегърна чичо си и се притисна до рамото му.
— Мъжете не бива да плачат — упрекна го добродушно старият ловец, като пъхаше в пазвата си дългата брада. Да сте живи и здрави айкецорци!… — поздрави той посрещачите.
Чамбар разглеждаше с интерес непознатите хора. Но той беше добре възпитано куче и разбираше, че не бива да лае срещу хора, с които така дружелюбно разговаря господарят му.
— Да си жив и здрав и ти, и децата ти, и внуците ти, чичо Асадур! — сне шапка и ниско се поклони на стареца Арам. После по източен обичай добави тържествено: — За наше добро и за радост на очите ни ти дойде при нас.
Със същата източна учтивост отговори на Арам и Мирук Асадур
— Да бъде благосклонно към тебе окото небесно, Арам джан, нека се изпълнят въжделенията ти.
Старецът бързо огледа събраните и кимна в знак на одобрение. „С такива хора може да се свърши добра работа“ — говореше погледът му.
— Неволята е стар враг на човека, вреден спътник в живота му. Трябва да се въоръжиш с търпение дотогава, докато успееш да хванеш този спътник за яката и го разтърсиш здраво: „Не ти ли стига? Остави ме най-после на мира!…“
Като каза това, дядото седна на камъка и започна спокойно да тъпче с тютюн старата си лула.
— А колко е видяла и патила моята глава! — продължаваше той. — Виждаш ли ей там онзи дъб под скалата — крив и наведен? Не ще да е видял добро, щом не е израсъл прав и строен. Какво не е прекарал — и вятър, и град, и мълнии, — а все търпи, стои, живее… И ще живее!… — повиши глас старецът. — Арам, я се запознай: това е моето лъвче — внукът ми Камо. Ти сигурно си чувал за него. А това е нашият шегобиец Крикор. Който дружи с него, тъга не знае.
Краката и на двете момчета бяха мокри: газили бяха до колене в мокрия сняг из планината.
— Чичо Асадур, ти сигурно си жаден, а?
— Да, Арам джан, измъчихме се от жажда из планината. Но каква вода ще ми дадеш? Червена ли?… Щастливи са хората на Араратската долина, вместо вода вино пият!… Е, наздраве! Нека всеки намери, каквото е загубил, и да има мир за всички! — И старецът изпи с удоволствие виното от голямата глинена чаша и облиза мустаците си.
— Не срещнахте ли из пътя си звяр или птица? — Как не, срещнахме. В Хосровската гора тези лъвчета заедно с Чамбар разгониха цяло стадо глигани.
— Убихте ли поне един?
— А как мислиш, не сме ли убили? — напери се дядото.
Главата му шумеше от изпитото вино и му се искаше да се похвали с лова на глигани. Но като забеляза, че Арам се мръщи и става нетърпелив, старецът стана.
— Един глиган убих. Не глиган, а цял бивол! — каза с гордост той и се изненада, че никой не се учуди, а по лицата на слушателите замръзнаха снизходителни усмивки.
Откъде да знаеше старецът, че зад гърба му Крикор показва с ръце, че не бивол, а само някакво си прасенце са убили…
— А къде е глиганът ти? — попита Арам, когато вече тръгнаха.
— Дивечът не принадлежи на ловеца, а на онзи, който го яде — каза наставнически дядо Асадур. — Сега там, където бяхме във фермите ядат шишкебап… Та разкажи сега, Арам — премина старецът към въпроса, какво ви се е случило? Как стана всичко?…
Дядо Асадур изслуша разказа, зацъка с език, поклати глава:
— Виждам, че и твоят Ашот като моя внук все още хвърчи. Да знаеш само какви грижи ми е създавал!… Ама нищо, всичко мина. И твоето ще се оправи…
— А как е попаднала шапката на главата на козела? — зададе Арам вълнуващия го въпрос.
— Да-а, това наистина е някакво чудо — промълви замислено старецът, но тутакси добави: — Да ти кажа, и у нас имаше разни чудесии, но все лъжа излязоха… В нашата Луда планина има скали, наричат ги Черни. Там все нещо шумеше, бучеше. Хората разправяха, че най-големият котел на ада бил там, кипял и клокочел — дяволите варели душите на грешниците в него. А моят Камо и другарите му разкрили тайната. Взривили скалата — под нея течал подземен поток. Друго. Край езерото Гили у нас векове наред някой ревял по цялата околност. Говорете се — воден дух, дявол, бял бивол. Пак лъжа излезе. Чисто и просто от планината се спускал подземен поток и с грохот се вливал в езерото Гили. Не, Арам джан, няма никакви чудеса. Където и да е твоят козел, ние ще го намерим и ще му свалим шапката. Неудобно е, знаеш, козлите да носят шапки.
Жизнеността и бодростта на стареца поуспокоиха Арам.
Ловците намериха следи от кози и тръгнаха по тях, едва пролазвайки по тесните хлъзгави пътечки. По склоновете, където снегът се бе стопил, земята беше още мокра, на места разкаляна, и за опитния ловец не представляваше трудност да определи посоката, в която бягаха козите. А в долчинките и по склоновете, където все още имаше сняг, животните бяха оставили следи от острите си копитца.
Козите се бяха спирали ту тук, ту там, бяха почивали, изравяли изпод снега зелени кълнове, а после, чувствувайки, че ги преследват, хуквали пак и препускали напред, към непристъпните природни крепости на Барсовата клисура.
Ловците преследваха козите до обяд и когато дойдоха до онзи планински хребет, който ги отделяше от Барсовата клисура, спряха замислени.
Тук следите, които уж водеха към отвъдната страна на хребета, се появяваха отново и се спускаха в обратна посока, към Араратската долина. Тези следи бяха пресни: в ямичките, оставени от копитцата в мекия сняг, имаше снежна вода.
Но може би това беше друго стадо?…
И ловците се заеха да преброят следите: четири кози-майки, три козлета и само един козел. Къде е другият? Дали не е тръгнал по Дяволската пътека към Барсовата клисура? И дали не е бил точно онзи козел — с ушанката на глава?…
Ловците седнаха на камъните.
— Е, как мислите, дали е същото стадо? — попита Аршак.
— Да, същото е… Сигурно в Барсовата клисура са срещнали неприятел и са се върнали назад — предположи Мирук Асадур. — Пък кой знае… — Той поразмисли малко и стана: — Сигурно сега лижат сол в долината, да вървим…
Ловците слязоха в долината и завиха надясно, към коритото на тайнствения поток. Тук по бреговете му растеше трева — сега вече суха, — а малко по-настрана, по голите места, светеха на слънцето избили от земята солени петна. Отдалече приличаха на роса, която немощното зимно слънце не е могло да изсуши.
След нощната паша муфлоните и козите слизат от планината в долината при солончаците. Ето ги и тях!
Няколко животни, навели ниско глави, лижеха солта съсредоточено и жадно. Набитото око на ловеца различи бързо водача на стадото.
— Ей, Арам! Я си вземи бинокъла — каза дядо Асадур. — Не е ли оня козелът?
— Той, същият, с шапката! — завика развълнувано Авдал, който имаше поразително остро зрение.
— Да, да — потвърди Арам, сложил бинокъла пред очите си. — Хайде да помислим какво да правим сега.
Наистина, до такова предпазливо и чувствително животно човек не може да се приближи на открито място.
Дядо Асадур изви глава на една страна, после на друга и като разбра откъде духа вятърът, изложи плана си:
— Ако ги подплашим, те ще побягнат нагоре, към скалите, в убежищата си. Аз и Арам ще им преградим пътя — ще легнем под ей онзи храст и ще чакаме. А вие ги заобиколете и ги подгонете. Ясно ли е?
Прикривайки се в крайбрежните тръстики, ловците стигнаха до река Аракс и по бреговете и се изкачиха нагоре. Избиколиха козите в гръб и излязоха на солончаците.
Щом усетиха хората, козите тозчас се струпаха около водача. Мускулите им се изопнаха и само след миг стадото се понесе с гигантски скокове към планината.
