И те се отправиха за лозето.
Трудното беше да се намери лозата и да се извади изпод снега, а щом веднаж я извадиш, гроздовете увисват под носа ти. Само късай!
Има още много, извънредно много! Какво ли плодородие е било, щом като е стигнало и за язовеца, и за заека, и за птиците, и е останало още толкова много!…
… Въпреки че всичко беше покрито с дълбок сняг. Гагик намери лесно Глинената кариера по оголените брястове. И не след дълго с голяма глинена буца в ръце той бързаше обратно към пещерата.
— От това ще излезе само гърнето — каза той на влизане, — а чаши ще направя утре… Краката ми измръзнаха. Днес повече никъде не мърдам. Ох, Шушик, пак ли трепериш?
— Да, не ми е нещо добре… Засили огъня — помоли момичето.
— Ей сега. Тъкмо и на мене ми трябва силен, много силен: ще пека грънци. А ти се дръж, Шушик. Сега вече се настанихме добре и ти бързо ще се оправиш…
Щом окуражи момичето, Гагик засили огъня и се отдаде на грънчарския занаят. Ашот и Хасо още не се бяха върнали, а той печеше вече някаква нова съдина, изкривена на една страна, която нарече с гръмкото име „чайник“.
С дървена кука, наподобяваща ръжен, Гагик го издърпа от огъня и го заразглежда с възторг.
— Шушик, гледай! Нали казвах, че няма да е чайник, а кукла! — И като намигна, добави шепнешком: — В село казват, че Гагик имал златни ръце… Ама че хора! Пот те избива, като слушаш такива неща. Неудобно чак ти става…
Шушик се усмихваше кротко.
Ашот и Хасо, застанали на прага, отдавна слушаха брътвежа на Гагик, но понеже той седеше с гръб към тях и не ги забелязваше, продължаваше да забавлява момичето с безобидните си хвалби.
— Сега, Шушик джан, такъв чай ще ти направя, че чак в Айкецор ще подушат аромата му, по миризмата ще определят къде сме и ще дойдат да ни вземат. Смееш ли се, мила? Е, смей се, така по-бързо ще свариш супата. — Той помълча малко и с поучителен тон продължи: — И от студа не се бой, скъпа. Студът унищожава микробите, затова никой от нас не се разболя от заразна болест. И още защо е добър студът? Затова, че няма да позволи да излязат лунички по бялото ти личице. Иначе щом само настъпят топлите дни, и твоето мило личице ще заприлича на яйце от пъдпъдък… Трето… трето, студът е добър, защото калява човешкия орга… Охо, вие тайно слушате мъдрите ми речи, а? — извика Гагик, като чу до входа сподавен смях.
Хасо коленичи и със затрогваща загриженост сложи пред момичето черни и кехлибарени гроздове.
— А на болногледачката? — протегна ръка Гагик. — Само толкова ли? Цели два часа я забавлявам като същински цирков клоун!
Той изяде на бърза ръка порцията си и с тържествен тон съобщи:
Войната, която беше започнала в моя стомах, се прекрати. Настъпи временно примирие. И то благодарение на кого? На светлата душа на отшелника. Главата си поне да покажеше от гроба, да чуе моята благодарност и пак да се скрие.
— Ух, какви ужасни неща говориш! — потръпна Шушик. Наистина я достраша.
Ашот и Хасо бяха донесли доста грозде и сега децата зобеха, почиваха си край огъня и тихо разговаряха.
— Предлагам да си изработим дневен режим — каза Ашот. — Докато е светло, ще търсим дърва и храна. Щом се стъмни и работата навън привърши, ще се занимаваме с нещо полезно. Всеки от нас например ще разказва за някакво свое откритие или наблюдение в Барсовата клисура. Ще обсъждаме, изследваме и проучваме онова, което ни се стори най-интересно. Освен това нощите стават дълги. Преди лягане всички поред ще си разказваме по някаква случка или приказка.
Хем времето пo-бързо ще минава, хем ще научим неща един от друг.
— Само това ли? — проточи разочаровано Гагик.
— Малко ли е?
— Не е малко, но трябва все пак да принесем някаква полза на нашето социалистическо стопанство — заяви Гагик, явно подражавайки на Ашот.
— Не се шегувай, моля ти се! Ако имаш да кажеш нещо, говори. — Ашот разбра насмешката в думите на другаря си.
— Не обичам аз като някои да държа дълги и красиви речи. Аз съм делови човек! — каза Гагик и се! приближи смело до прага на пещерата. Но тук се спря и измърмори под носа си: — Охо, то вече се стъмнило!… Хасо — обърна се той към овчарчето, — ножчето у тебе ли е?
— Както винаги — обади се момчето.
— Сигурно е вързано за пояса ти?
— Да, връзвам го, за да не го загубя.
— Аха… в такъв случай, ща не ща, принуден съм и тебе да взема със себе си, макар че не ти, а твоят нож ми е нужен.
Хасо се усмихна под мустак и тръгна след Гагик.
— Саркис, ти защо мълчиш? — попита Ашот, като същевременно ровеше въглените в огнището.
— За какво да говоря? Трудно ще ни бъде…
— Нищо ще издържим. Тук е топло, а храната зависи от нас. Как е кракът? Боли ли все още?
— Не, по-добре е. Хайде да почистим това медено котле, нека Шушик готви в него.
— А с какво да го почистим? С пепел ли?…
— Защо с пепел? Спомни си: от какво се окислява медта? Като се съединява с кислорода. Значи, сега чрез огъня ще го отделим. Разбра ли?
— А, с огън ли?… Разбрах! Добре!…
Ашот и Саркис вдигнаха котела, обърнаха го с дъното нагоре и го сложиха над пламтящия огън. Те го оставиха толкова дълго над огъня, че дъното му започна да се огъва навътре.
— По-бързо, Саркис! Ще се разтопи… Горещият котел пареше ръцете на момчетата, но те го измъкнаха от огъня.
— И без него ще можем — махна ръка Ашот. Пръстеното гърне е по-хубаво — хем по-чисто, хем и яденето, сготвено в него, е по-вкусно.
Ашот и Саркис седнаха един до друг и млъкнаха. Бившите врагове отдавна се бяха помирили и предишната вражда вече не съществуваше помежду им. Насаме обаче те чувствуваха някакво неудобство, не намираха какво да си кажат. С другите, в колектива, им беше по-добре, по-леко.
Мълчеше и Шушик, загледана в пукащия огън. На коленете й беше учебникът по география. Тя поглеждаше от време на време в него, после вдигаше глава към тавана и мърдаше безшумно устни със затворени очи. Изглежда, учеше нещо наизуст.
В пещерата цареше неприятна, тягостна тишина. Ашот не издържа и стана:
— Ще ида да видя какво прави оня лудньо.
Той се спря на прага и въздъхна облекчено.
Звездите светеха слабо. В трепкащата им светлина, на фона на белия сняг, недалеч се открояваха две черни сенки. Бяха Гагик и Хасо. Те се приближаваха, влачейки нещо тежко подире си.
Когато дойдоха до пещерата, момчетата изтърсиха снега от краката си и влязоха. Всеки мъкнеше сноп пръчки от калина — мъхест храст с яки, но жилави клони с червеникава кора. Гагик накара Xaсо да седне и сложи пред него пръчките.
— Взимай една по една и ги заостряй накрая разпореди се той.
Хасо се залови за работа. Гагик забождаше заострените пръчки в земята на разстояние три-четири пръста една от друга.
Пещерата, в която се намираха децата, беше за щастие една от редките пещери в Армения с пръстен под. Това бяха може би наноси от планинските потоци. Така или иначе то улесняваше много такъв експерт „кошничар“ като Гагик.
— Е, за какво е всичко това? — попита Ашот, който наблюдаваше работата на Гагик.
— За да мине времето. Поне ще имаме, занимание през дългите зимни вечери. Аз например толкова обичам да плета кошници, че мога да ги правя, без да има защо: направя и хвърля. Но защо ще ги хвърляме? На пролет, когато дойдат да ни вземат, ще можем да кажем: „А нашата стока моля?…“
