Той отвори ножа си и стоманата заблестя в мъжделивата светлина на факлите. „Сега няма да се приближат“ — успокои се овчарчето. Баща му казваше че дяволите се страхували от острата стомана. — Да си отиваме — предложи Ашот.
— Не ме карай да се срамя! Аз обещах на Шушик… — замоли се Гагик и по източен обичай се поглади по брадата — въображаема, то се знае.
— А какво да правим? Да се качим и да ги свалим от тавана, няма да можем — много е високо. Дали да сложим стълба? Или някаква греда? Но откъде да вземем?
— Не зная, измислете нещо… Поне няколко хванете. Аз пък ще ги занеса на Шушик — то е вече моя работа. Дори мога и да ги изям, уверявам ви!
— И аз няма да си отида. Ако не занесем на моята сестрица да яде, няма да бъда спокоен — заяви решително Хасо.
— Ти, Ашот, казваш, че трябва стълба — рече Гагик. — А не можем ли да се покачим един върху друг? И Хасо отгоре! Хайде, дай да стъпя на раменете ти, а пък Хасо — на моите.
Речено — сторено. Децата застанаха до стената и се качиха едно върху друго. Хасо, който беше най- отгоре, достигаше с ръка по-близко нависналите прилепи.
Като пипна меките студени тела, момчето неволно потръпна. Но гладът и желанието за месна храна надделяха.
Докато пълнеше торбичката, окачена на рамото му, с прилепи, Хасо с учудване забеляза, че нито един не правеше опит да се спаси. И в торбичката дори не мърдаха. „Ама че кротки пиленца!“ — помисли си той с думите на Гагик и скочи на земята.
— Дали няма да изхвърчат, ако извадя дрехата си от дупката над вратата? — попита Гагик.
— Не, те спят дълбоко. Които се събудиха, изхвърчаха вече, а тези няма да се събудят — обясни Ашот.
А Гагик беше взел дрехата си и разговаряше нежно с нея.
— Горката, замръзнала там без мене! Хайде, ела да се стоплиш на гърдите ми — говореше той, докато се обличаше.
— Е, как мислиш, нося ли ти шишкебап? — попита Гагик още от прага на пещерата, — Да знаеш само, Шушик, какъв меден котел и каква паница намерихме — цяло съкровище!
— Чудесно! — зарадва се момичето. — А наистина ли донесе шишкебап?
Но като видя в торбичката загърнатите в мантиите си прилепи, Шушик се извърна с отвращение.
— Месото им е чудесно! — опитваше се да я убеди Ашот. — Те ядат само насекоми.
Но този път беше невъзможно да убедят момичето.
Тогава Саркис пак припомни какво бяха учили в училището. Той каза, че човек не може да живее само с грозде. Гроздето е само „гориво“ за човешкия организъм.
— А освен гориво нужни ни са и белтъчини — авторитетно заяви той. — С какво можем да възстановим силата на отслабналите си мускули?… Само с белтъчини! Това е строителният материал за клетките на нашия организъм.
— Да — подкрепи го и Ашот. — Ако искаме да живеем, трябва да забравим какво е отвращение. И въобще за какво отвращение може да се говори? У нас и костенурката например се смята за мръсно животно, а видяхте ли колко беше вкусна?…
— Как не — издаде напред устни Гагик. — В Париж и жаби ядат, а пък аз в Барсовата клисура да се откажа от прилепи ли?… — Я дай тук един!
Прилепите спяха така дълбоко, че онзи, който Гагик премяташе безцеремонно в ръцете си, не се и помръдна дори. Изглежда, че бе заспал летаргичен сън.
Животното се беше здраво обвило в кожените ципи на крилете си. Така хората се загръщат в плащ или пелерина, когато вади дъжд или когато не искат да ги познаят.
От „плаща“ се показваха само крачката с извити остри нокти. С тях именно прилепите се закачват за сводовете или таваните и увиснали с главата надолу, заспиват зимен сън.
Интересна тема за младия природолюбител!
Ашот беше взел един прилеп, разгъваше предпазливо крилата му и обясняваше на другарите си как животното затваря плътно в мантията органите си за осезание, обоняние и слух и по този начин напълно се изолира от околната среда през време на съня. Така не вижда, не усеща, не чува нищо и спи спокойно.
Когато Ашот „разполови“ прилепа, всички видяха светлосивото му тяло, възкафяво на гърба. Прилепът се събуди и затрепера в ръцете на Ашот.
— Хайде да прекратим изучаването, че е време за вечеря — реши отрядният, забелязал израза на нетърпение по лицата на слушателите си.
Това беше най-трудното — да се получи разрешението. Всичко друго стана с невероятна бързина и само след няколко минути заедно с дима към свода на пещерата се издигаше вече и апетитната миризма на печено месо… Впрочем нямаше нищо чудно в тази бързина. Ясно, че за овчаря Хасо и за надарения от природата с готварски талант Гагик не представляваше никаква трудност да изпекат шишкебапа за пет минути.
Децата изядоха с голям апетит яденето. Най-хубавите парченца, разбира се, отделиха за малката си приятелка. И тя не посмя да им откаже.
Мекото и тлъсто месо на този необикновен шишкебап се хареса много на децата. Вероятно защото бяха гладни. А може би и защото прилепите бяха уловени през време на зимния им сън. И те като мечката, язовеца и другите животни, които прекарват зимата в сън, преди да заспят, много затлъстяват. В сивите кожици имаше завити цели бучици тлъстина.
Богатият запас от прилепово месо, както Гагик нарече новия „продукт“, усилваше вярата на децата, че ще издържат зимата.
— Ако съумеем да го опазим, месо няма да липсва от трапезата ни — каза Ашот. — Трябва само да помислим как да не се събудят преждевременно. Но за това ще поговорим утре. Утре ще разгледаме също котела и паницата и ще решим как да ги използуваме. А сега… как да прекараме останалото време от вечерта? Искате ли да почетем?… — предложи предпазливо той от страх да не би другарите му да се противопоставят.
Но никой не възрази.
— Знаете ли — каза Шушик, — у дома толкова много трябваше да учим, че книгите ми бяха омръзнали. А онзи ден така ми се дочете! Я вземи, Гагик, христоматията и намери нещо хубаво.
— Чакай да се напия с малинов чай, че тогава… Не разбирам защо трябва да се отглеждат чайни плантации, щом като в природата расте малина? Ох-ох-ох, един път чай!… Който пие, разбира, който не пие — нищо не разбира — хвалеше Гагик питието, което беше приготвил от малинови корени. Беше го запарил в своя глинен съд и пиеше с наслада, като прекъсваше само когато му хрумнеше някоя шега.
Впрочем трябва да кажем, че не само Гагик се преструваше на безгрижен. Всеки чувствуваше нужда да дава кураж на другите и на себе си. Но колкото и да се стараеха да изглеждат спокойни, в сърцата им бе залегнал все този страх: ще издържат ли? Ще понесат ли суровата зима в Барсовата клисура? Какво ще прави по-нататък техният неизвестен, но страшен враг?… Всичко друго децата можеха да забравят, но не и неговото присъствие, макар че по мълчаливо съгласие никога не говореха за него.
Когато най-после гладът и жаждата бяха уталожени, Гагик се потупа по корема и заяви:
— Е, сега, когато на стомаха ми стана по-тежко, а на душата — по-леко, можем да преминем спокойно на следващия въпрос. Днес аз ще бъда четец, а вие — слушатели. Страница сто четиридесет и втора, песен първа от поемата на Ованес Туманян „Ануш“.
