връхлетя силен пристъп е а вятъра и бодливи иглички сух сняг запръскаха в лицата.
— Повече не мога да търпя! Каквото и да става, аз трябва да изляза оттук и да доведа помощ от село — заяви Ашот, грабна кривака и закрачи решително напред.
Той беше толкова раздразнен от новия неуспех, цялото му младо същество така се бунтуваше срещу злите сили на стихията, че нищо сякаш не беше в състояние да промени безумното му решение.
— Стой, не прави глупости! — дръпна го за палтото Гагик.
— Но ти много добре знаеш, че ако аз не отида, цяла зима ще останем тук! Започва истинската зима, този сняг вече няма да се стопи. Хайде, аз тръгвам. А вие се върнете в пещерата и чакайте. След три- четири часа ще дойде помощ…
Упорството на Ашот беше добре известно на другарите му. Щом веднъж реши нещо, не отстъпва, настоява на своето, та дори и да пострада. Е, нека върви. Кой знае, може пък наистина да си пробие път…
Както вече знаем, пътеката представляваше корниз, но снегът я беше изравнил с отвесната повърхност на скалата. Докато не беше се застудило, по тази наклонена повърхност все още можеше криво-ляво да се ходи. краката на Ашот затъваха в снега, но все пак напипваха твърда опора. Под снега обаче можеше да се крие някаква пукнатина. Нещо повече, пътеката някъде можеше и съвсем да прекъсва… Така или иначе Ашот вървеше смело напред, като напипваше пътя с тоягата, и не откъсваше поглед от скалата вляво, която се извисяваше стръмно нагоре. Отдясно, беше пропаст…
Изтръпнали, другарите следяха със затаен дъх всяка крачка на Ашот. Но не мина много и се случи онова, от което всички се опасяваха. Уж тояжката срещна опора — така поне се стори на момчето, но щом стъпи на тона място, кракът му хлътна. Под снега се оказа празнина; по всяка вероятност корнизът тук прекъсваше.
Ашот не можа да се задържи и падна е лице в снега. Тоягата му се свлече шумно надолу в пропастта, а след нея се подхлъзна по края на скалата и самият Ашот. Той увисна, уловен за някаква издатина, готов всеки момент да падне.
— Дръж се, дръж се! — ужасен извика Гагик и се спусна напред.
Но увиснал над пропастта, Ашот също разбираше какво ще стане, ако разхлаби пръстите си. „Дано само камъкът не се откърти“ — мислеше си той, примрял от страх.
Хасо забеляза, че краката на Гагик треперят и зъбите му тракат от вълнение: в такова състояние той можеше да провали всичко. Отде се взе у овчарчето изведнаж такова хладнокръвие, такава воля?…
— Чакай, аз ще мина отпред! — каза твърдо той, мина внимателно край Гагик, наведе се над Ашот и го улови за рамото.
Дойде на помощ и Гагик. Той се вкопчи в другото рамо на Ашот, като продължаваше да трепери, безсилен да преодолее вълнението си.
— Дръж се здраво, Ашот, не мърдай, че и нас ще повлечеш — външно спокоен се разпореждаше Хасо. — Гагик, опри по-здраво крака си о скалата. Опря ли го? Хайде сега да теглим заедно. Раз… два… Давай, давай!…
Последното „давай“ на Хасо прозвуча радостно, възторжено. След миг само през сълзи и смях те прегръщаха и целуваха спасения от смъртта другар.
— Да седнем, че от радост можем всички да полетим надолу — опомни се Гагик.
Децата седнаха на земята и дълго мълчаха, заслушани в ударите на сърцата си. Полека-лека се успокоиха. Мина и нервната треска на Гагик. Но увисналият над бездната Ашот все още беше пред очите му…
— Хайде, вие се връщайте, а аз все пак ще отида — каза упорито Ашот, след като и тримата се посъвзеха.
Но Гагик го хвана за ръката.
— Макар и да си ни началник, този път няма да ти се подчиним — твърдо заяви той. — Престани…
Ашот се колебаеше. Свободата беше само на двадесетина крачки пред тях. А назад? Назад — мъчителна, пълна с лишения зима
— Не, на четири крака макар, но ще пролази тези двадесет крачки.
Ала току-що преживяният смъртен страх още не беше забравен и след продължителни спорове Ашот се подчини на волята на другарите си.
Колко близка беше свободата, а сега отново е тъй далечна!…
По пътеката, разчистена с цената на неимоверни усилия и отново затрупана със сняг, момчетата се връщаха мълчаливо в Барсовата клисура. Виелицата се усилваше. Вятърът виеше, връхлиташе с все сила и непрекъснато заплашваше да ги събори в пропастта.
Скоро стигнаха до тунела. И той беше натъпкан отново със сняг, засега още сух и пухкав, та краката на децата затъваха. А вятърът навяваше все нови и нови преспи.
— Хайде, докато младото вино още кипи в жилите ни, преминавайте по-смело през тунела — ободряваше другарите си Гагик. — Не се бойте! Щом аз съм след вас, няма нищо опасно…
Започна отчаяна борба между развилнялата се стихия и изтощените деца. Като къртици, които дълбаят подземни ходове, се мъчеха те в тунела, разравяха с ръце снега и най-после излязоха навън. Но вече бе невъзможно да се върви напред. Стъмни се, пътечката не се виждаше, а снежната буря бушуваше бясно и във въздуха се носеха облаци сух като пясък, бодлив сняг.
— Да се скрием тук — предложи Ашот и показа наметена от вятъра вдлъбнатина в скалата, същата, в която бяха прекарали първата нощ в клисурата.
Криво-ляво момчетата се вмъкнаха там и притиснати едно до друго, зъзнаха тук цялата нощ.
Те знаеха, че докато вали сняг, няма да замръзнат. В такова време земята е обвита с одеяло от облаци и студът от всемирното пространство не може да проникне през тях.
… Участта на децата тази нощ не беше, разбира се. завидна, ;но за тях тя не беше и изключителна. Колко по-лоши нощи от тази бяха прекарвали. А когото е бил град от дъжд не се бои. Така казва народната поговорка.
От време на време, когато виелицата поутихваше, от клисурата долитаха тревожните гласове на Саркис:
— Ашот, Гагик, къде сте?…
— Не се страхувайте, нищо ни няма, утре ще се върнем! — отвръщаше Ашот.
Но Саркис, разбира се, нищо не чуваше и с, див глас продължаваше да вика другарите си.
— Тук сме, тук, утре ще се върнем! — крещеше
— Елате си, защо не идвате? — чуваше се отдолу. — Пътят е затворен! Спете!… Утре ще си дойдем! Спете спокойно!…
Тази снежна бурна нощ беше ужасна
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Снегът валеше, валеше безспир. Запълваше всички вдлъбнатини, процепи, падини, покриваше всички с еднообразна непроходима бяла пелена. Как да налучкат онази тясна пътека, по която и в хубаво време със страх минаваше дори известният айкецорски ловец Арам?…
Измъчените, гладни деца след трескава работа едва разчистиха пътеката и слязоха в клисурата.
До входа на пещерата ги чакаше Саркис, заприличал на каменна статуя, покрита със сняг. Момчето едва не плачеше от мъка, че няма сили да помогне на другарите си, поне храна да им занесе.
А Шушик беше пресипнала, защото през цялото време бе викала на децата да не бързат, да слизат внимателно. При мисълта само, че някой от тях може да се подхлъзне, да падне в пропастта и да се пребие, момичето така плака, че очите й още бяха червени, а клепачите — подути.
Този ден беше тревожен, изпълнен със страшни преживявания и вълнения. Но опасността като че ли бе преминала. Момчетата отново бяха в своята пещера и лакомо унищожаваха приготвеното за тях грозде.
