— Колко е хубаво! Сякаш за нас е написано!… — въздъхна някое от децата.
— високо и ясно продължаваше Гагик, а гласът му отекваше под свода на пещерата и пренасяше слушателите сред чудните планини.
Там, дето хълм над хълм се редят, где по небето върхари играят хоро, где чукарите сутрин се пробуждат пияни, като след буен сватбен пир…
Може, разбира се, че може да се живее… И учебните занимания дори могат да продължат. Право казва Ашот: за всичко е нужно само воля и любов към труда. Тогава никакви природни бедствия не са страшни за човека…
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Не беше съмнало още, когато съчките за огъня свършиха. Но откъде да вземат? Наоколо не останаха дървета с неокършени клони. Всичко, което можеше да се чупи с ръце, беше изгорено, а за стъблата трябваше брадва.
Посипаха жарта с пепел, легнаха, притиснати един до друг, и спаха до изгрев слънце. Пък и кой ще се реши да излезе по-рано от пещерата!
През нощта бурята беше утихнала и сякаш някаква невидима ръка беше смъкнала от небето покривката от облаци. Над земята се спущаше сковаващ студ.
Когато снегът, натрупан до входа на пещерата, заискри при първите лъчи на изгряващото слънце, Ашот реши, че е време да тръгват да търсят дърва.
Беше вече тридесетият ден от живота им в Барсовата клисура.
Когато излязоха от пещерата, децата неволно присвиха очи. Всичко наоколо беше покрито с пухкав бял сняг, а върховете, станали сякаш още по-високи, се очертаваха ясно върху нежното лазурно небе.
В далечината срещу Барсовата клисура се издигаше величествено Арарат. С белоснежната си корона той приличаше на беловлас старейшина, отправил кротък поглед към заобиколилите го синове и внуци — могъщите арменски планини.
— Хайде, после ще се възхищаваме, сега не е време, да вървим — каза Ашот и закрачи напред.
— Почакай — спря го Гагик, — Ами нашият добър съсед? Онзи, чиито нокти са като котешките?.
Ала Гагик нямаше основание да мисли, че Ашот е забравил опасността. Но какво можеше да направи той — дори главни не бяха останали, какво да вземат със себе си!
— Ти, Шушик, хвърли в огъня последните клончета и духай, нека пушат, докато дойдем. Не се страхувайте, в такъв светъл ден звярът едва ли ще излезе от леговището си.
Но момчетата се бавеха, не им се излизаше от пещерата.
— Не ви разбирам — вълнуваше се Шушик. — Казвате, че сте намерили жилище като истински дворец, а не бързате да се преместим там!… Какво чакате? Тук ще замръзнем!
— Да не искаш да разгоним „пилетата“? Докато не ги свалим оттам, не мисли за преселване — отвърна Гагик. — Е, да вървим ли, а?
Краката на децата изведнъж затънаха в снега, по гърбовете им полазиха студени тръпки. А слънцето тази сутрин сякаш нарочно се издигаше особено бавно.
— Вървете след мене и вдигайте шум — викайте високо, свирете — изкомандува Ашот.
Но бяха изминали едва няколко крачки и Гагик се спря:
— Все пак аз смятам, че най-напред трябва да помислим за храната, а после за огъня. Да отидем да погледнем дали „пилетата“ ни са живи и здрави.
Да, това не беше без значение. Снегът беше покрил с дебела пелена и лозето, и корените, и храстите. Ясно, че прехраната им сега зависеше изцяло от прилепите.
— Добре — съгласи се Ашот. — Хасо, иди да донесеш огън, поне едно дръвце…
И момчетата поеха към тайнствената пещера. Прилепите бяха на местата си. Спяха. „Но как да ги изловим?“ — мислеше си всяко от децата.
— Хайде да пуснем дим, да се задушат…
— Преди да се задушат, те ще се събудят и няма да можем вече да ги приспим. Трябва да ги хванем заспали — възрази Ашот.
— Не, по-добре с дим. Как ще ги изловим един по един?… А от дима изведнъж ще нападат към петстотин парчета, като круши.
— Остави, моля ти се, този твой тон! — избухна Гагик. — Едно си баба знае, едно си бае! Не вземе да се посъветва с другарите
— Защо да се съветвам с тебе? Какво разбираш ти от природата! — заяви Ашот, но тутакси се разкая. Не беше ли Гагик, който им подсказа пътя за спасяването на Саркис? Ако бяха послушали него, Ашот, Саркис щеше да полети върху купа заледен сняг… Не, така не бива.
И въпреки че според него съветът на Гагик беше глупав, Ашот все пак реши да отстъпи:
— Добре, нека бъде, както ти казваш.
Влезе Хасо с димящи клони в ръце, а след него и Шушик.
— Защо си излязла? — разсърди се Ашот.
— Страх ме е там. Довлякох се криво-ляво, Хасо ми помогна… Но защо седите на тъмно, а не отворите вратата? Какво сте намерили?
— Почакай малко, ей сега ще разбереш.
Те събраха съчки, струпаха ги в средата на пещерата и ги подпалиха, като предварително запушиха дупката над вратата. Вдигна се тежък дим. Той се насъбра под свода, но приютените там прилепи дори не помръднаха…
— Ами ти не знаеш ли, те си закриват с крилата дори ноздрите! — припомни Ашот. — И пет пари не дават за твоя дим. Сигурно и не дишат дори!…
— Да почакаме още. Може все пак да дишат по мъничко — не се предаваше Гагик.
И наистина, когато под свода на пещерата пушекът още повече се сгъсти, чу се тихо махане на крила. Прилепите се събудиха, намериха някаква пролука във вратата и един подир друг започнаха да изхвърчат навън.
— Лови, лови!… Ай, излита моето прилепово месо!. — плесна ръце Гагик.
Изпаднал в паника, той се спусна към вратата, но цепнатините, които пропускаха светлината, бяха толкова тесни, че през тях според момчето и пчела не можеше да се провре.
Децата се объркаха, а прилепите през това време продължаваха да изчезват като призраци.
— Но къде се дянаха, Ашот?…
Гагик се щураше насам-натам, докато най-после се разбра, че те се изплъзват точно през тесните цепнатини на вратата, — Запушвайте, запушвайте по-бързо!… Всички цепнатини, навсякъде, откъдето прониква светлина! — крещеше Гагик. Не оставяйте дупчица дори колкото карфица!…
Ашот беше раздразнен. Вбесяваше го и шумът на Гагик, и изчезването на прилепите — единствената им надежда да се спасят от глада.
— Ха, гаси по-скоро огъня! По-скоро! Защо послушах този… този дърдорко! Само ги разгонихме… Когато най-после всички цепнатини бяха запушени, а огънят — угасен, децата се поуспокоиха. Но големите загуби ги отчаяха.
