Пшеница!… Ако намерят и къде е засята, ще бъде истинско спасение. Цели четири седмици децата не бяха яли хляб и само при мисълта за него устата им се пълнеха със слюнки.
— Да се раздели и веднага да се смели! — предложи нетърпеливо Гагик.
— С какво да се смели?…
— Със зъби…
— Гениално предложение!… — засмя се Ашот.
Пшеницата им се стори много вкусна. И така хубаво се „смилаше“ между зъбите, сякаш вчера беше печена. А как не са знаели досега, че дивата пшеница е по-вкусна от облагородената!
— Когато снегът се стопи, трябва на всяка цена да намерим нивата, където расте тази пшеница — реши Ашот.
И децата отново се замислиха кой може да е живял в тази пещера. Защо се е заселил доброволно човек в такава ужасна, откъсната от света клисура? Бунтар ли е бил, преследван за свободолюбие от царските власти, или разбойник, който е ограбвал населението?… Може би, остарял и немощен, той е бил принуден да прекара последните дни от живота си далеч от хората?
Децата правеха най-различни предположения, но не дойдоха до никакво окончателно заключение.
Но ето че зоркото око на Гагик откри в дъното на пещерата, върху издатина на стената, някаква стара, съвсем окъсана, почерняла от пушека книга. Тази книга изясни много неща. Тя беше поставена пред малък камък, на който беше изсечен кръст. А под издатината, на пода на пещерата, се бе запазил ситен пясък. По него едва личаха хлътнатини — следи, оставени от коленете на човека…
— Тук е живял отшелник — каза Ашот. — Виждате ли как е коленичел и е правел поклони пред кръста. А тази книга е молитвеник.
— Отшелник ли? А какво е това отшелник? — повдигна вежди в недоумение Хасо.
— И аз не знам точно, не съм виждал. Сега в нашата страна и в музеите вече няма отшелници. Само от книгите може да се научи за тях.
И Ашот разказа на овчарчето, че някога в нашата страна е имало такива набожни хора, които напускали „грешния свят“ и живеели в усамотение, „в пустинята“, отдадени на пост и молитва. Сигурно такъв отшелник или пустинник, както ги наричали, е бил и човекът, който е живял в тази пещера.
Децата се опитаха да прочетат една страница от молитвеника, но нищо не разбраха — книжката беше напечатана на староарменски църковен език, който освен свещениците и филолозите почти никой не знае.
— Какъв е пък този език? — учуди се Шушик. — Аз само две думи разбрах: „утро“ и „слънце“… Ашот, погледни: една. две, три… Тридесет и шест строфи и пред всяка има букви: А, Б, В, и така до края. Цялата арменска азбука!
— Сигурно по тях отшелниците са си държали сметка за молитвите — обясни Ашот.
— Ех, ами че и ние станахме истински отшелници! — засмя се Гагик. — Само кръст и молитвеник ни липсваха! Хайде да се помолим и да се заловим с „пилетата“…
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Да, след големите бури и тежката борба през този ден, изглежда, че настъпи примирие. Децата не знаеха какво още им готви природата на Барсовата клисура. Макар и да чувствуваха, че това примирие е временно, все пак се поуспокоиха. Умният пълководец винаги използува затишието, за да се подготви за отблъскване на нови атаки.
Децата решиха веднага да се преселят в Пещерата на отшелника и да си създадат в нея всички условия, необходими за презимуването.
Най-напред пренесоха оръжието, глиненото гърне на Гагик и останалите съчки, колкото имаха. После преместиха в новото жилище постелите, като натъпкаха рубашките си със сухи листа. След листата дойде ред на меките елови клони. Така, като направиха няколко курса от новата пещера до старата и обратно, децата утъпкаха в снега тясна пътечка и вече не беше трудно да заведат на новото място и болните си другари. Миналия път Шушик едва се беше върнала от Пещерата на отшелника и толкова се беше изморила, че не можеше да ходи без помощта на другарите си.
— Ела, Шушик джан, ела, аз братски ще те пренеса на мощния си гръб — предложи Гагик.
Но момичето отказа. Сама, с неуверени крачки, тя стигна до прага, но изведнъж се спря.
— Ах, без малко да забравя таралежчето!… Да вървим, миличък… Ашот, виждаш ли! По цял ден само спи, заровен в листата, а нощем тича и търси да яде.
Момичето се върна, намери в ъгъла на пещерата таралежчето и го взе в полата си. Свикнало с господарката си, то вече не се свиваше на бодливо кълбо, а с черната си муцунка душеше ръката на Шушик.
— На, хапни си грозде.
Зверчето сумтеше и ядеше всичко, каквото му даваха, но най-много обичаше гроздето.
Когато таралежчето се наяде, всички тръгнаха. Болните едва вървяха и докато стигнат до новото жилище, стана късно. Шушик веднага постла с много сухи листа една вдлъбнатина в стената и направи гнездо за своя любимец. А момчетата се заеха да гласят леглата да уреждат новото си жилище. С брадвата на отшелника те насякоха дърва; почистиха глинената делва, напълниха я със сняг и я сложиха край огъня.
Напоследък Шушик позакрепна и можеше да върши по-лека домакинска работа. Сега щеше да готви супа.
Без крилата прилепът не е пo-голям от врабче. Колко да сложат в котела? За да се нахрани човек, трябват поне десетина… Гагик отпусна на момичето необходимото количество прилепи, а останалите преброи и прибра някъде навътре в пещерата. Там беше толкова студено, че оставената от тях вода бе замръзнала.
След обяда заговориха за дневната дажба.
— По четири на човек, всичко двадесет прилепа на ден — направи сметка Ашот.
— Слушай, момче, я ни дай да си хапнем както трябва — опитваше се Гагик да убеди пестеливия си началник.
— Ти какво ще кажеш? — обърна се Ашот към Саркис.
Саркис дремеше свит край огъня и не взимаше участие в разговора.
— Аз ли?… Аз мисля, че винаги е по-добре повече, отколкото по-малко.
— Ура, Саркис вече започна да се шегува! — зарадва се Гагик.
Хасо си мълчеше скромно, а когато попитаха Шушик, тя само сви рамене:
— Откъде да зная?
Но ясно беше, че и тя споделя мнението на Гагик, тъй като след болестта гладът я мъчеше още повече.
— Не, другари — каза решително Ашот, — който бавно ходи, далеко стига. Трябва да определим дневна норма и да не я нарушаваме.
Нямаше как, съгласиха се. Децата пресметнаха, че ако изяждат по двадесет прилепа на ден, ще имат „месни“ запаси почти за цял месец. Е, разбира се, не е изключена възможността и от „странични“ продоволствени постъпления. Защо например да не се опитат да наберат още грозде изпод снега? Ето че и времето е хубаво.
— Аз отивам в Глинената кариера съобщи Гагик. — Ще донеса глина и ще направя чайник. Не чайник, а просто кукличка.
Не последваха никакви възражения. В такъв студ чаят беше необходим.
— Ще направиш и чаши — поръча Ашот. — А ние да тръгваме. Ставай, Хасо.
