— Искаше петстотин парчета наведнъж да обрулиш — като круши, а?… Изяде ли ги?… — нахвърли се Ашот на Гагик.
А Гагик беше просто разстроен.
— Ама през такава цепнатина… — измърмори той. — Как се провряха?…
Никой не можеше да му даде отговор. „Изглежда, че тези, които излетяха, бяха най-малките“ — помисли си Ашот. Той знаеше, че има прилепи, големи колкото майски бръмбар. Да се промушат през такава тясна цепнатина, за тях е лесна работа. Дали в някой скрит ъгъл на пещерата не зимуват точно такива мънички прилепи? Цяла колония!…
По-късно, когато се поуспокои, Ашот се помъчи да обясни на другарите си станалото.
— Според мене всичко тук е просто — каза той. — Тялото на прилепа по природа е приспособено да минава през най-тесни цепнатини, през които преследващият го враг не може да се провре. И при лисицата е така. Входът за дупката й е толкова тесен, че през него не може да се вмъкне и най-слабото куче. С очите си съм виждал — завърши Ашот. — А сега да излезем. Нека се успокоят.
Щом се отвори вратата, събудените от пушека прилепи веднага изхвръкнаха след децата. В пещерата останаха само спящите. Те си висяха все така залепнали на тавана.
Момчетата се подпряха на скалата и се замислиха. Беше студено. Краката им замръзваха. Отново започна да ги мъчи гладът. И защо само на вятъра разчистваха тази проклета пътека? През това време можеха да оберат всичкото гpозде и да преживеят някак. Сега какво да правят?
— Ако стоим, нищо няма да свършим. Трябва да се действува. Хасо, ще можем ли с ножа ти да направим някаква стълба? — попита Ашот.
— Нали ти забрани да казваме „не“ — отговори уклончиво овчарчето. — И да не можем, трябва да направим.
— Щом е тъй, хайде да намерим две високи и тънки дървета.
Но къде ще намериш в каменистата, изложена на юг клисура високи дървета! Те се срещат само в гъста, гора, най-вече по северните планински склонове. Там те сякаш се състезават помежду си в своя стремеж да се издигат по-високо, към слънцето, да изпреварят съседа, който пречи, да получат повече топлина от него.
А тук, в клисурата, не е нужно дърветата да растат нависоко. Наоколо е просторно, слънце има толкова много, че растенията се стремят да крият корените си колкото е възможно по-дълбоко в земята, за да не изсъхнат.
Децата помнеха колко трудно им беше да се снабдят с малко по-дълго дърво за стълбата, която трябваше да спаси Саркис. Сега тука и такова дърво нямаше. Онези, които намираха, едва ли щяха да стигнат и до средата на стената.
Момчетата сложиха стъблата на две млади дървета едно до друго и с ликовите си „върви“ вързаха здраво за тях къси напречни дръвчета. Стана слаба и неустойчива стълба, но все пак стълба. Децата я внесоха в пещерата и я подпряха на стената.
С такава стълба не можеха да стигнат, разбира се, до тавана, но те измислиха и нещо друго. Отрязаха още едно младо дръвче и направиха чатал, с какъвто градинарят къса ябълките от дървото. Подхване ябълката с чатала и така внимателно я откъсне, че тя не „почувствува“ дори как се е отделила от клончето.
Целият ден почти мина в тези приготовления. Когато най-после всичко беше готово, Гагик каза:
— Стълбата е неустойчива, но мене ще издържи — станал съм лек като перце! Аз ще се кача, а вие я дръжте здраво отдолу. Той се покачи и застана на най-горното стъпало. Подадоха му чатала и той свали от тавана един прилеп така внимателно, че животното не се събуди.
— Хайде в торбата, миличък — каза нежно Гагик и пъхна прилепа в торбата, окачена на шията му, a след това се наведе и попита Ашот: — Съобразителен ли съм?
Ашот се засмя. Но работата вървеше бавно и това не му харесваше,
— Така и за три дни няма да ги събереш — поклати недоверчиво глава той.
Ашот открехна вратата, за да освети тавана на пещерата, осеян с тъмни прилепови тела, пресметна бързо на ум и заяви.
— Ако сваляш по един на минута, ще ти трябват пет-шестстотин минути за тази работа, тоест…
— Шестстотин минути?. — Миличките ми! Толкова много ли сте? Че какво от това? За къде бързаш? Ще събарям по двадесетина на ден, стигат ни. Другите нека си живеят на тавана.
— Ще отслабнат. Трябва да ги приберем, докато са тлъсти.
— И това е вярно — съгласи се Гагик. — Чакай, ще съборя един долу, да видим дали ще се събуди, или ще умре.
С края на чатала Гагик събори един прилеп на земята.
Но къде ще се събуди паднал от такава височина.
Работата се облекчи. Гагик събаряше един след друг спящите прилепи от тавана, а те падаха и продължаваха да спят но сега — вечен сън.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Когато всички прилепи бяха събрани, Ашот заяви:
— Сега вече можем да се преселим тука. Хайде да разгледаме новото си жилище.
Щом отвориха вратата и в пещерата нахлу отразената от белия сняг светлина, децата видяха не особено голямо кръгло помещение с грапави стени и много висок куполообразен таван. Подът беше постлан с тор от прилепи, натрупан вероятно през много десетилетия. До едната стена момчетата видяха глинена делва с капак. От нея се подаваше някаква дървена лъжица. Гагик я взе и се развика:
— Брадва! Уверявам ви, че това е брадва!…
Силно ръждясала, тази брадва наистина не приличаше много на истинската, но щом като кривият съд на Гагик можеше да замени емайлирана тенджера, защо този инструмент да не изпълнява службата, за която някога е бил предназначен? Освен това брадвата беше тежка и острата й част можеше горе-долу да върши работа. Изобщо тя беше истинско спасение за децата. Да чупиш клоните с ръце, за да се снабдиш с дърва за горене, не е лека работа, момчетата направо се съсипваха. А сега — сечи лесно и бързо… И най-важното, няма вече да мръзнат. Могат да се запасят с повече дърва, да ги струпат в пещерата и да си живеят спокойно. С брадвата могат да си направят и лопати за разчистване на снега, и някакви столчета. А в делвата ще топят сняг и ще държат вода.
Изгаряни от любопитство, децата се пръснаха из пещерата и настървено, като хора, които търсят съкровища, опипваха всичко, що им паднеше под ръка, навсякъде по стените. Всяко нещо за тях беше интересно и ценно.
До една стена Ашот намери някакъв ръждив железен предмет. Изнесе го на светло и възторжено извика:
— Капан!… Капан за вълци!… Не, не, не е за вълци, а за по-голям звяр…
Тежък и груб, с дълга дръжка, наподобяваща котва, капанът по всяка вероятност беше направен от селския ковач. Беше ръждясал толкова много, че шийката на единия зъбец беше станала по-тънка от молив.
— С този капан ще уловя барса! — въодушеви се Ашот — Той за него е и направен — невъзможно е да има вълци в клисурата. Да, да — убеден окончателно в своето предположение, заключи той, — собственикът на този капан е ловил барса!
— Намерил на какво да се възхищава! Я по-добре виж няма ли нещо в делвата — каза Шушик и вдигна тежкия капак. — О, пшеница! Печена пшеница! — Момичето беше във възторг.
То наведе делвата и изсипа няколко шепи кафяви зърна. Те бяха тънки и много дълги, като ръжени зърна, но по-дребни.
— Навярно е дива пшеница. Аз съм виждал по нашите ливади — каза Ашот.
— Да, това е дива пшеница — като вкуси зърното, потвърди Хасо.
