— Здрави ли сте, не се ли разболяхте? — загрижено питаше другарите си Саркис. — Ние тук цяла нощ не спахме, все за вас мислехме…
— Не се разболяхме, ама и здрави не сме — едва се усмихна Ашот.
Той усещаше тъпи болки в гърба, цял се бе схванал, а главата му през нощта беше измръзнала и сега го болеше.
Не по-добре се чувствуваха и другите. Гагик имаше бодежи и едва дишаше, а краката на Хасо се бяха вкочанили от студ — понеже във вдлъбнатината нямаше място за тях, те останаха да стърчат навън.
— Дребна работа! Щом се стоплим — ще мине — успокояваше ги Ашот. — А ти, Шушик, как се чувствуваш? Какво ти е на очите?
— Нищо. Ами ти къде си скъсал панталоните?
— Няма значение, тъкмо ще му е по-хладно! — вместо Ашот отговори Гагик.
Гроздето им се струваше чудесно, някакъв божествен, необикновено вкусен плод. Когато се наядоха до насита и се съвзеха, Гагик реши да поразвесели оклюмалите се другари.
— Добре, че пак се затвори пътеката — каза той. — Знаеш ли, Саркис, ние намерихме дом! Не дом, а цял дворец! В него може да се живее чудесно през зимата. Има врата, прозорец… И е пълен догоре с тлъст пернат шишкебап… А можете ли да си представите, нашият умен главатар решил да се откаже от всички тези удобства и да си върви!… Не! Такава глупост няма да направя. Ще си отида чак когато изядем и последното парченце шишкебап…
— Истина ли е, Ашот? И дом, и шишкебап… — недоумяваше Саркис.
— Да. Ще прекараме някак, не бойте се…
И ето, изплъзнали се от лапите на смъртта, нашите деца бяха отново край огнището. От небето се сипеше непрестанно сняг, беше зима, истинска зима с всичките и несгоди. А вчера? Какъв хубав ден беше вчера! Слънце, ясно небе… И колко малко им оставаше да поработят, за да се измъкнат от клисурата.
Така неочаквано рухнаха всичките им надежди! Невярната природа в диво изстъпление с един замах само провали всичките им планове. Няма що, ще зимуват, изглежда, в Барсовата клисура! Но сега, изпаднали в още пo-голяма беда, децата не бяха така унили, както преди, когато ги свари първият сняг тук. Страхът и отчаянието тогава ги налегнаха изведнъж, макар че времето беше още топло, снегът се топеше и имаше надежда за освобождаване. А сега такава възможност бе изключена. И въпреки това никой не падна духом. Те се научиха да гледат зимата смело в очите, почти предизвикателно. Да, не малко беди прекараха тук. И какво? Предадоха ли се? Не! Всички са живи, здрави, невредими, имат голям опит в борбата с природата, привикнаха на суровия пещерен живот, на студа, на глада, на лишенията. И най-важното, увериха се, че няма да загинат. Ето защо сега никой не изпитваше онзи страх, който ги гнетеше през първите дни.
Дори Шушик и Саркис — и те станаха много по-други, отколкото бяха в началото на своя плен. Укрепнаха, станаха по-силни, по издръжливи…
За всичко това говори Ашот на децата. Говори им ясно и твърдо. Той беше отново в любимата си роля.
А Гагик го слушаше и си мислеше: „Все му се сърдим, че обича да държи речи, а ето че и от речи има нужда… Как само говори, пламенно, уверено!…“ И за пръв път Гагик си зададе въпроса: с право ли е упреквал Ашот за властния му тон?
А гласът на Ашот продължаваше да отеква под свода на пещерата:
— И ние трябва да се подготвим да прекараме цялата зима тук. Затова са нужни преди всичко воля и издръжливост. Ако имаме воля, ще се намери и храна. Сега имаме грозде. Ще се снабдим и с месо. Утре ще намерим още нещо. Какво точно, не зная, но ще намерим. Утре ще се преселим и в новото си жилище…
— По-точно в кебапчийницата — обясни Гагик.
— Не ми вдъхват нещо доверие тия твои нови шиш-кебапи. — Шушик подразни Гагик с тайната надежда дано греши.
Тя прецени правилно. Гагик скочи от мястото си и с глас, пълен с достойнство, заяви:
— Да не съм ловен или син на ловец, че да лъжа?! Пригответе шишовете, аз ей сега ще се върна!
Разбира се, Гагик само се хвалеше. Как можеше да отиде толкова далеко сам? Всеки друг — но не и той. Той нито за минутка не забравяше опасното съседство.
Хасо отдавна беше разбрал, че Гагик е от онези момчета, които с много приказки искат да прикрият страха си. Това подтиква такива деца, окуражава ги. Но овчарчето си даваше вид, че не забелязва нищо: защо да подбива авторитета на другаря си?
— Да дойда ли да ти помогна? — скромно попита той.
— Защо ми е помощник? — вдигна гордо глава Гагик. — Впрочем да… Можеш да носиш пилетата. Извади книгите от чантата на Шушик, ще вземем и нея. Въобще помощници не ми са притрябвали, но ако на тебе, Ашот, ти е интересно, можеш да дойдеш с нас. Защо ще седиш сред този дим?…
Така Гагик успя хем страха си да прикрие, хем да си намери компания за похода до непознатата още, пещера.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
За децата беше важно не само да донесат „шишкебап“, но и хубаво да проучат пещерата, която бяха открили. Предната вечер нищо не успяха да разгледат, а не можаха да узнаят какво наследство им беше оставил тайнственият обитател. Вчера всичките им мисли и чувства бяха устремени към Дяволската пътека.
А когато снежната буря се развилия отново и те разбраха, че са безвъзвратно затворени, жилището придоби за тях особено значение — от него, тъй да се каже, зависеше до голяма степен тяхното спасяване. Те се надяваха да намерят тук що-годе удобства, може би съдове, някакви сечива…
Ето защо и Ашот се отзова с готовност на „хитростта“ на Гагик. Взе наръч смолисти елови клони, изсушени от Саркис за подпалки, и излезе от пещерата.
В ръцете на Гагик и Хасо горяха големи главни. Децата слязоха в клисурата, прекосиха Дъбравата и скоро се изкачваха вече по каменната стълба.
Когато отвориха дървената врата, първото нещо, което им се хвърли в очи, беше опушеното медно котле, захвърлено в тъмния ъгъл. В него имаше голяма дървена лъжица.
„Ето за какво ми трябваха другарите! Без тях как щях да вляза тука? Нямаше да имам смелост… — помисли си Гагик и пусна Ашот да мине напред. — Нека той пръв види котела. Той обича да е пръв!…“ Наведен над позеленелия от времето котел, Ашот каза:
— Ето в какво си е приготвял храната стопанинът на лозето. А ето и чинията му. — И той вдигна пръстената паница от ъгъла.
Котел! Паница! Неизказана радост обхвана децата. — Сега имат в какво и вода да си държат, и обяд да си готвят. Те изнесоха съдовете на светло, разглеждаха ги от всички страни и не можеха да им се нарадват.
— Да видим какво още има… Добре ще е да намерим триона, Ашот. Помниш ли следите от трион по лозите? — говореше оживено Гагик. — Ако го намерим, няма вече да се мъчим за дърва.
В това време някакво крилато същество направи във въздуха безшумни зигзаговидни завои, намери отворената врата и изхвръкна навън. Последваха го и други.
— Ой, шишкебапът излита! — разтревожено завика Гагик, спусна се към вратата, затвори я и я затисна с гръб.
В дрезгавата светлина на факлите децата видяха, че сводът на пещерата беше осеян с някакви изпъкнали предмети, прилепнали като лястовичи гнезда. Неочаквано едно от „гнездата“ се отлепи, сдоби се с крила и започна да се вие над главите на децата.
— Събуждат се от светлината… Хасо, сложи по-нататък главните! — разтревожи се Ашот.
Намалиха малко пламъка. В пещерата стана тъмно и на Хасо се стори, че тя е обитавана от зли духове.
