сълзи…
Ха разгадавай сега тайната… Ах, ако можеше животното да говори! Арам щеше да настави хиляди капани в планината, щеше да измисли хиляди начини, да хване козела. А хване ли го, ще го попита: „Къде е стопанинът на тази шапка?“ Но козелът, който е видял Ашот, лежи мъртъв до огъня, лежи и нищо не може да разкаже.
Дядо Асадур пушеше мрачно лулата си. Към него бяха отправени всички погледи, от него чакаха разгадката. Но и той какво можеше да каже? Много беше видял старият ловец през живота си, можеше да обясни хиляди чудни явления в природата, но да разбере как ушанката на Ашот се е озовала па рогата на козела, не му беше по силите.
Старецът беше недоволен от себе си и се чувствуваше неудобно в присъствието на всички тези хора, които го чакаха да си каже думата.
— Ех, лъвче мое, напразно, види се, дойдохме тук! — каза той огорчено на внука си Камо, красив, висок юноша с мъжествено и строго лице.
— Не, чичо Асадур, ако не беше ти, козелът нямаше да лежи тука и нямаше да познаем шапката — намеси се Арам. — Сърцето ми се облива в черна кръв, пред очите ми мрежелее — как мога да стрелям сега?… Тая заран стрелях в козела, ама не улучих. Прицелих се и изведнъж сърцето ме заболя, очите ми се премрежиха. Всеки случай твоят изстрел ни откри, че не трябва да търсим децата в Далечния изток. А сега хайде да вървим в село, че става студено. Вие сте изморени и трябва да си починете.
Ловците слязоха в селото. Арам покани у дома си дядо Асадур и внука му, а Аршак отведе Крикор.
Като видя племенника си, жената на Аршак се разплака и изля върху момчето цялата нежност на майчините си чувства. Всичко вкусно, каквото се намери в къщи, беше сложено на трапезата.
— Яж, яж, милото ми, и за тебе, и заради моя Гагик яж, дано сърцето ми се успокои — говореше жената и се обръщаше настрани, за да изтрие с края на престилката сълзите си.
— Ще се оправи, жена, не плачи. Къде ще се изгубят? — говореше Аршак по-скоро да успокои сам себе си отколкото жена си.
— Какво да кажа, какво да кажа? — вълнуваше се жената. — Да беше тука Гагик, колко щеше да ти се зарадва, Крикор джан!
Идването на Крикор развреди раната в сърцето на злочестата майка. Цял нощ тя не мигна и сутринта след закуската, когато чу училищния звънец, пак заплака горчиво.
— Отиват… Всички отиват на училище, всички освен моя син! — зарида тя. — Крикор джан, всеки път, като чуя тоя звънец, сърцето ми се къса. Всеки път, като видя другарите му, сълзи текат от очите ми… Като видя учебниците му — ей там на масата, главата ми пламва…
— Стига, жена… — каза кротко Аршак и излезе от къщи.
У Арам той завари дядо Асадур и председателя Харут, кой знае как попаднал тук. Изглежда, че старецът го беше извикал и сега го хокаше жестоко:
— Ама че безсърдечни хора!… Децата се изгубили, а вие? Само гледате като катериците да тъпчете със запаси гнездото си!
— А какво трябва да правим? — попита обидено председателят.
— Какво да правите ли? Да си човъркате носа!… — избухна старецът. — Всяко от изгубените деца струва колкото петима като тебе и мене. А пък ти, чувах, си мислел повече за ереванския дюкян, отколкото за хората!
Старият ловец така се разгневи, че кръв нахлу в лицето му, а ръката несъзнателно посегна към кинжала. Така ставаше винаги, когато нещо много ядосаше дядо Асадур.
— Огън старец, направо огън!… — прошепна някой.
— Да, нажежено желязо, а не човек.
Харут стоеше с наведена глава, а дядо Асадур, поуспокоен вече, каза:
— Хайде, ставайте, Арам и Аршак, събирайте хора, да вървим в планината… Във вашето село се задушавам — въздухът не ми стига. Я виж, внукът ми довел пионери. — Старецът погледна през прозореца и бръчките по лицето му изведнъж изчезнаха, а суровият му поглед омекна. — Да, Сиран джан — обърна се той фамилиарно към стопанката, — дай ми нещо за из път, ще спя в планината, а оттам право у дома…
— Защо? Наистина ли няма да се върнеш? — разтревожи се Сиран.
Не, в село, дето има такъв безсърдечен председател, кракът ми повече няма да стъпи — отсече кратко дядото, взе си пушката и излезе от къщи.
… Отрядите от колхозници и пионери се пръснаха из планината. Те проверяваха всички скали, проломи и падини с надежда да намерят някакви следи от децата, но напразно. Вечер слизаха в доловете, нощуваха при овчарите, а сутрин пак се качваха в планината. Обходиха всички склонове на Малък Кавказ откъм Арарат, огледаха всички долове, всички пукнатини, но на никого и през ум не мина да надзърне в Барсовата клисура. А колко пъти стигаха до нея, вървяха край нея! Но можеха ли да си представят, че Ашот и другарите му са отишли там, където дори през лятото не смееха да проникнат и най-големите смелчаци?…
Търсенето беше безцелно. Арам предложи на пионерите да се върнат в селото, а на колхозниците и ловците каза:
— Благодаря на всички, скъпи мои, благодаря и на тебе, дядо Асадур. Вие направихте за нас всичко, каквото можахте, и няма защо да се мъчите повече. Върнете се по домовете си. Аз ще остана сам във фермата, ще се качвам с овчарите по планинските пасища. Може някъде да се отвори вратата, зад която се крие щастието ми…
— Не, не, какво говориш, Арам! Не разбирам аз така приятелството — развълнува се старият ловец.
Той не искаше по никакъв начин да се върне на село, но Арам най-после го придума, още повече, че трябваше да заведе Крикор в къщи.
Старецът целуна по-младия си събрат и рече:
— На този свят, Арам, човек винаги живее е надежда. И ти нито за миг не я губи. Сърцето ми подсказва, че децата са живи…
Небето да те възнагради за добрината ти, чичо Асадур! На добър час…
Той изпрати дядото и неговите млади спътници чак до Агрича планина, изгубена нейде в облаците, и се върна във фермата.
— Арам не знаеше ни сън, ни покой при овчарите. Той и до пролетта сигурно нямаше да се върне на село, ако неочакван случай не сложи край на скитанията му.
Онази част от Араратската долина, която се простираше срещу Барсовата клисура, както вече казахме, беше пустинна. Само покрай левия бряг на Аракс имаше тясна ивица храсти и камъш. Но и тази зеленина нямаше да съществува, ако всяка пролет Аракс не заливаше с водите си крайбрежните пясъци. Ала тази все още безжизнена земя беше само една малка част от някогашната пустиня, която през последните години се покри с лозя и памукови плантации.
Обработвани земи обграждат от двете страни тази пустиня, жадна за живот, но все още безплодна.
През лятната жега тук няма нищо друго освен тръни и пелин със сребристи влакънца и упойващ аромат.
По-богата растителност има само край коритото на загадъчния поток. От долния край на скалите, заобикалящи клисурата, та чак до храстите край бреговете на Аракс се проточват три тесни ивици земя. Средната, камениста и сива, е пътят на потока, а край бреговете му расте буйна жълта трева. Сухите и стъбла жално свистят при полъха на студения декемврийски вятър.
Още щом се стопи снегът, всички копитни, а най-напред муфлоните, се отправят към тези жълти ивици.
Овчарят Авдал беше разделил пасищата на колхозната ферма на отделни участъци и караше овцете поред на всеки един от тях, докато стигна най-после до целината. Тук той се спря.
Когато ходеха с Арам на лов за козите, Авдал откри богатата трева, израсла по бреговете на потока, и
