кураж, запрати димящата главня към неканената гостенка.
— На, яж! — извика той. — Шишчета ли ти се приядоха?
Главнята падна в снега, засъска и изпусна кълбо дим току под носа на мечока. Той подскочи и си плю на петите.
— Я какъв страхливец бил! И от такъв страхопъзльо ли ви беше страх? — обърна се Гагик към Ашот.
Той така се зарадва на откритието си, че го обхвана неудържимо желание да се шегува, да се смее. Това беше преломен момент в живота на Гагик — момент, когато детската боязливост започва да отстъпва пред смелостта, която се заражда в гърдите на възмъжаващия юноша. И той чувствуваше това с радост.
— Я погледнете, ей сега ще му подпаля кожуха! все повече се перчеше момчето и като грабна пламтящия смолист елов клон, спусна се след мечката. — И сам ще мога да се оправя!… Защо идвате и вие? — извика той, макар че другарите му нямаха намерение никъде да отиват.
Но те разбраха „храбреца“ (човек не става смел изведнъж) и се присъединиха към него.
А през това време пияната мечка, чупейки храстите, бягаше обезумяла. Толкова се беше объркала, че когато прескачате каменната ограда, в бързината си се спъна и полетя презглава надолу.
Шушик, права до вратата на пещерата, се превиваше от смях; смееха се и момчетата. Те отправиха няколко не особено любезни забележки — и закани по адрес на мечката и се върнаха в пещерата. Плашилото лежеше съборено до „барикадата“. Кой знае дали мечката го беше захвърлила, разбрала измамата, или го беше взела за човек и съборила на земята…
— Ами то вече не ни трябва, да го занесем в пещерата.
— Не, Ашот, да ги сложим, където си беше — възрази Гагик. Според мене барсът е по-глупав от мечока и няма да разбере, че това е плашило.
Той се качи на „барикадата“ и пак постави плашилото.
Когато се събраха отново в пещерата, всички гледаха Гагик с такова любопитство, сякаш за пръв път го виждаха. Слабичкото му лице беше поруменяло и очите му горяха като въглени.
— Лавровият венец готов ли е, мила? — обърна се той към Шушик.
— Готов е, ей сега ще го донеса…
И тя донесе от дъното на пещерата вечно зелено елово клонче, сви го на венче и го сложи тържествено на главата на Гагик. На гърдите му, смеейки се, забоде сухо златисто листо.
— Ето ти медал „Победител на мечки“… • Хайде, не е време за шеги! — каза Ашот. — Трябва да накладем огньове до входа на пещерата и по-долу, до стълбата, защото иначе няма да се отървем от мечката. Тя подушва миризмата на месото.
Децата се заловиха трескаво за работа. Запалиха огньове дори на „барикадите“. Като гледаше огньовете, въображението на Ашот отново заработи. „Истинска крепост — мислеше той. — От кулите и се издигат към небето огнени езици и зорки стражи бдят по стените и…“
Богатата фантазия пренасяше момчето в други светове.
Мечката гледаше стълбовете дим и мигаше непрекъснато с малките си очи.
— Погледнете я само: клюма също като нашата Шушик! — засмя се Гагик.
И наистина, главата на мечока едва се държеше на раменете му.
В това време някъде и планината се чу изстрел и ехото го разнесе по Барсовата клисура. Ашот започна да диша тежко, побледня. Дали не е баща му?… На лов ли е излязъл, или пък тях търси?
Минаха няколко минути в напрегнато мълчание, но гърмът не се повтори. Тогава децата се развикаха всички в хор:
— Ние сме тука, тука!…
Ехото подхвана пиковете им, умножи ги и ги разнесе между скалите.
Затаили дъх, децата напрягаха слух. Отговор нямаше.
Слънцето залезе зад Голям Арарат и запали огньове зад него. Отблясъците им заиграха в облаците, струпани на хоризонта. Стана студено, но децата продължаваха да стоят на южната „барикада“ и да хвърлят съчки в огъня. Толкова им се искаше да вярват, че неизвестният ловец ще види дългите езици на пламъка и ще се опита да слезе в клисурата…
Нощта мина неспокойно. Впечатленията от деня бяха толкова много и толкова силни, че обитателите па пещерата не можаха да заспят дълбоко. От време па време Саркис се провикваше насън и събуден от собствения си вик, скачаше изплашен. Шушик щом само затвореше очи, все блуждаещи огньове виждаше, а Ашот и насън продължаваше да вика: „Кой си ти, кой си? Ние сме тука, тука!…“
Само Хасо, подложил ръце под главата си, сладко спеше.
През нощта Ашот два-три пъти поглежда навън. Беше тъмно. Огньовете бяха угаснали. Наоколо цареше чудно спокойствие. Ни звук, ни шум. „Къде ли са сега нашите врагове — зверовете, и какво ли ни готвят?“ — мислеше си той и с нетърпение чакаше да съмне. Ах, колко е дълга декемврийската нощ!
Сутринта, добре нахранени, децата седяха около огъня. Всички бяха замислени. Снощи пияната мечка много ги развесели, но не винаги ще е в такова състояние — ще изтрезнее! И ако скоро пак огладнее. Пък и барсът… Откъде могат да бъдат сигурни, че ще се хване в капана!
— Ашот капанът ти е защипал барса за опашката — чуваш ли, вика за помощ — каза Гагик и намигна на Шушик.
— Я остави шегите! Добре, ей сега ще отидем да видим. Помогни ми по-добре да наточа брадвата.
— Ще ти помогна, ако смяташ с нея да отсечеш главата на барса…
Но Гагик не бе се доизказал още и от клисурата долетя страшен рев. На децата се стори, че пещерата потрепера.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ненаситният барс се беше запътил да закуси по-рано, отколкото трябва, преди още изяденото огромно количество месо да се беше смляло напълно в стомаха му.
Когато излезе от временното си леговище, изгряващото слънце вече беше позлатило снежните върхове на Арарат.
Едрият и тежък барс пристъпваше леко и безшумно. Първите слънчеви лъчи играеха по гладката му, блестяща оранжева кожа, гъсто посипана с лъскави черни петна. Петната придаваха особена красота на звяра и същевременно го правеха незабележим на фона на също така пъстрите планински склонове. Грациозното гъвкаво тяло се движеше толкова леко и бързо, сякаш някакъв приказен огнен дракон се плъзгаше между камъните.
Проточил огромната си опашка, мъркайки кротко, барсът излезе на скалата и погледна надолу, натам, където беше закусвал вчера сутринта. Там ли са още остатъците от лова му?…
Но освен костите нищо друго нямаше от козела. Като видя това, хищникът се разяри, удари гневно опашка о земята и изрева силно и яростно: „Уахх, уахх, уахх!…“
Той се приближи лениво и неохотно до огризките от месо и кокали, прикрити със сняг. Но щом протегна лапа, изпод снега изскочи някакво железце. То издрънча силно и така се впи с острите си зъбци в крака на барса, така го припиши, че звярът започна да вие от болка. В желанието си да се освободи той дръпна лапата си, но болката още повече се усили, клещите се стягаха.
Барсът се разлюти. С все сила удари железцето о камъка и го счупи. Свободен вече, той погледна с кървясали очи наоколо, сякаш търсеше врага си.
А долу кротко спеше все още пияната и поради това съвсем безгрижна мечка.
