реши да доведе тук колхозните стада.
Овцете газеха в морето от жълта трева и пасяха, а Авдал седеше настрана на един камък и кавалът му лееше нежни звуци в чистия зимен въздух, изплакваше мъката му.
Кюрдите имат обичай да водят след стадото по едно-две магарета. Магаретата носят на гърба си скромното походно имущество на овчаря и кошове с храна.
А когато някъде по пасищата се обагнят овце, слагат новородените в кошовете. Спокойното животно, поклащайки леко агнетата па гърба си, внимателно ги отнася във фермата. Понякога на връщане натоварват магарето и със съчки от гората — животното и без това е свикнало да носи тежести, защо да се връща празно у дома.
Един ден при залез слънце Авдал помоли другарите си, млади овчари, да насъберат от каменистото корито и а потока сух камъш.
Когато овчарите набраха сухите стъбла и започнаха да ги товарят на магаретата, отнякъде дотича едно от кучетата. В зъбите си държеше стара кюрдска аба. Кучето я занесе право на Авдал. Умните му очи сякаш казваха: „Я виж, не е ли абата на нашия Хасо?“
Сърцето на овчаря се разтупа. Той обръщаше в ръцете си втвърдената дреха на своя син и такава мъка го налегна, че му се искаше да вика, да разкаже на целия свят за своята загуба.
— Къде я намери, Чало джан, къде? — питаше той кучето и едва преглъщаше сълзите си.
Другарите заобиколиха Авдал. Като видяха абата, те изтръпнаха: да, това е дрехата на Хасо.
— Хайде — казаха те на кучето. — Хайде, Чало джан, покажи къде я намери…
Кучето разбра и ги поведе. Те минаха по следите на потока, пресякоха пътя, който водеше от Айкецор за Ереван, и се спряха до храст, изпочупен от водата. Чало показа с очи към него — тук беше намерил абата.
— А това какво е?
Един от овчарите се наведе и измъкна от тинята някаква книжка. После намериха и подгизнала от водата тетрадка, единият край на която стърчеше от калта.
— Ай, ай, потокът е отвлякъл децата! — потресен от намерените вещи, поклати глава бащата.
Той седна на брега на коритото и закри очите си с ръце.
След дълги скитания ловецът Арам се върна в селото — върна се с почерняло от болка лице и с разбито сърце. В предчувствие на нещо лошо той влезе в къщи и като видя изпитото, позеленяло лице па жена си, побелелите и от мъка коси и хлътналите очи, отпусна се тежко на стола.
— Няма го нашия Ашот — изхълца жената. Очите и бяха сухи — изплакала бе сълзите си. Само слабите и рамене потръпваха.
— Обясни ми по-добре… промълви Арам, като гледаше жена си с поглед на ранено животно.
— Потокът е отвлякъл… отвлякъл е децата.
— Какъв поток?
— Потокът от ада.
И жената разказа какво са намерили овчарите.
— Ето всичко, което е останало от нашия Ашот… — И тя подаде калната тетрадка на сина си.
Арам едва сдържаше сълзите си. Той стана, отиде в колхозната конюшня, оседла два коня и се отправи към Аршак.
— Сядай, ще вървим — каза той.
Аршак го погледна с червени, подпухнали очи.
— Къде?… — едва помръдна устни той.
За някакъв си час този едър, силен мъж сякаш се беше смалил; мощните му рамене бяха увиснали…
— Ще идем там. Там ще видим…
Аршак седна безропотно на коня и двамата потеглиха към онези места, които досега бяха свързани за айкецорци само със страх и нещастия.
Слънцето вече залязваше, когато стигнаха до мястото. Арам и Аршак вързаха конете за един храст и тръгнаха надолу по коритото. На всяка крачка те се спираха, навеждаха се. Ето че изпод един камък се подаде ъгъл на книга. Учебник?… Но чий? Как да разберат, като книгата беше цялата в кал, текстът — почти нечетлив. Те я прелистиха, намериха няколко запазени чисти листа. Книгата беше руска. Попаднаха на откъс от някакво стихотворение на Джамбул:
Пей от скръб и мъка, Джамбул, пей по-тъжно от есенна река…
— Каква е тази книга, Аршак?
— Чакай… Помня, че нашият Гагик учи това стихотворение наизуст. Книга за седми клас, руска книга… Ах, Гагик джан, къде остана?… — занарежда нещастният баща.
И така живо изпъкна в неговото съзнание винаги веселото лице на сина му, усмихнатите му черни очи, шегите…
— Да вървим по-нататък, Аршак, да видим. Може да намерим още нещо.
След двамата бащи тук дойдоха и селски пионери, колхозници, съседи на Арам и Аршак, Те също минаха по цялото корито на потока чак до река Аракс и намериха още няколко книги и тетрадки. После всички се събраха, насядаха и в разговор дойдоха до заключение, че децата са вървели по пътя, буйният поток изведнъж ги е настигнал и ги е отвлякъл в реката.
— А къде са отивали по този път? — недоумяваше Аршак. — Нали друго ни писаха. Какъв Далечен изток е тука?…
Наистина наблизо имаше железопътна гара. Може би вместо да вземат влака от спирката до фермата, децата са решили да отидат на тази гара и по пътя са били отнесени от потока…
Не беше ясно само едно: защо не са избягали от него? Нали водата винаги се носи с бучене и грохот. Невъзможно е да не са чули!
Накрая дойде и завеждащият-склада Баруйр и без да поздрави, заговори. Думите му се посипаха като градушка.
Чуден човек е този Баруйр! Съвсем не е тромав и ленив като сина си Саркис. Говори бързо и ръкомаха, ходи чевръсто и очите му все шарят. Не може да съсредоточи нито мисълта, нито погледа си. Когато разговаря с някого, постоянно намига, сякаш е в таен заговор с някакъв събеседник. „Не човек, а вятър“ — каза веднъж за него ловецът Арам.
Ето и сега, говори, а очите му непрекъснато се въртят.
— Кой знае, може да са се изморили и да са седнали на тревата да си починат… Хапнали са, а после са полегнали и заспали… Заспал или мъртъв — все едно. Е, какво повече да говорим. Каквото е, това е…
— Макар че Баруйр беше явно пийнал, изказаната от него мисъл се стори на мнозина правдоподобна. Едно само все още оставаше неразгадано, странно: как беше попаднала шапката на Ашот върху рогата на козела?…
През тия дни скръбта обхвана цялото село. Всички празненства и сватби бяха отложени. В избите делвите с вино си стояха пълни, но никой нямаше желание за веселби.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Когато старата врата се събори и в пещерата нахълта пияната мечка, страшна паника обхвана децата Саркис изпищя диво и избяга в най-отдалечения ъгъл Шушик ахна.
— Огън! Огън!… — завика Ашот.
Хасо хвърли брадвата, която държеше в ръцете си, грабна от огъня горящи клони и ги запокити в мечката.
Мечката избяга с рев навън, приклекна наблизо в храстите и заоблизва изгорената си лапа. Тя ръмжеше недоволно, възмутена, изглежда, че гостоприемната пещера днес я посрещна така недружелюбно.
Ашот, Хасо и Гагик, въоръжени с горящи главни, стояха на входа и я гледаха. Сега вече не им се виждаше толкова страшна като вчера, когато се изтърколи пияна някъде отгоре. А Гагик, добил неочаквано
