бяха закрепени месингови пластинки. На всеки ръкав се виждаха по три пречупени нашивки, както и една черна лента с бели букви; същите букви бяха изрисувани и на шлема му. Това не бяха рунически, а латински знаци — „МР“4. Носеше широк колан с някакъв метален предмет в кобур от едната страна и палка от другата.
— Мисля, че е някакъв магьосник — обади се моят ратай Сигурд. — За какво иначе ще са му всички тия амулети?
— Може да са просто украшения или да му служат за защита от проклятие на вещица — успокоих го аз. След това се обърнах към странника:
— Аз съм Оспак Улфсон от Хилстед. С каква мисия идваш при нас?
Той стоеше неподвижно, гръдният му кош се повдигаше тежко, а погледът му беше някак див. Трябва да беше тичал доста дълго. След това простена, седна на пясъка и закри лицето си с ръце. Ако е болен, по- добре да го заведем в къщи — предложи Хелги. Очите му блестяха — нали толкова рядко му се удаваше да види нечие ново лице.
— Не… не… — повдигна поглед непознатият. — Оставете ме само да си поема дъх.
Говореше норвежки сносно, макар и с някакъв странен, трудноразбираем акцент, а освен това употребяваше много чужди и непознати за мен думи.
Другият ратай, Грим, повдигна копието си:
— Да не би да са довтасали викингите?
— Кога са идвали викинги в Исландия? — изръмжах аз. — От памтивека не са се появявали.
Новодошлият тръсна глава, като че ли го бяха ударили. Изправи се несигурно на краката си.
— Какво се случи? Какво стана с града?
— За кой град говориш? — попитах го кротко, за да успокоя обстановката.
— За Рейкявик — простена той. — Къде е той?
— На пет мили южно, в посоката от която идваш. Освен ако нямаш предвид самия залив — отговорих.
— Не! Там имаше само пясъчен бряг с няколко порутени колиби и…
— Пази се Хялмар Големия нос да не чуе как наричаш неговото селце — посъветвах го аз.
— Но там наистина имаше град! — извика той. В погледа му отново се беше прокраднало безумие. — Аз тъкмо пресичах улицата, когато изведнъж екна гръм… и после се оказах на брега, а градът беше изчезнал.
— Той е луд — каза Сигурд, като се отдръпна назад. — Внимавай… ако вземе да му излиза пяна от устата, значи е берсеркер5.
— Кои сте вие? — изломоти странникът. — Какво правите в тези дрехи? Защо сте с копия?
— Не ми изглежда луд — усъмни се Хелги. — Мисля, че просто е изплашен и объркан. Нещо злокобно го е сполетяло.
— Не искам да стоя близо до този човек, той е прокълнат от боговете — извика Сигурд и хукна да бяга.
— Връщай се! — креснах му аз. — Стой където си или ще ти сцепя проядената от въшки кратуна.
Това го спря — той нямаше роднини, които биха могли да отмъстят за него. Междувременно странникът вече се беше успокоил дотолкова, че започна да говори що-годе нормално.
— Да не би това да беше атомната бомба? — запита той. — Нима войната избухна?
Той използваше тези думи често, така че съм ги запомнил, но не знам какво означават. Мисля, че ставаше въпрос за някакъв вид гръцки огън. Що се отнася до войната, нямах представа каква война имаше предвид и му го казах.
— Миналата нощ се разрази страшна буря — добавих. — А ти твърдиш, че си чул страхотен грохот. Да не би Тор да те е халосал с Чука си и после да си долетял от там, където си бил, право тук?
— Но къде е това „ТУК“? — дивеше се той. Сега, след като първите вълни на обхваналия го ужас бяха преминали, гласът му звучеше по-приглушено.
— Нали ти казах, това е Хилстед, в Исландия.
— Но и аз бях именно там — измърмори той. — Рейкявик … Какво се случи? Да не би бомба да е унищожила всичко, докато съм бил в безсъзнание?
— Нищо не е разрушено — възразих аз.
— Може би има предвид пожарът в Олафсвик през миналия месец? — предположи Хелги.
— Не, не, не! — отново зарови лице в ръцете си странникът. След малко погледна към нас и рече:
— Вижте какво, аз съм сержант Джералд Робъртс от базата на армията на Съединените щати в Исландия. Бях в Рейкявик и ме удари гръм или кой знае какво. Внезапно се озовах на брега, уплаших се и побягнах. Това е всичко. А сега можете ли да ми обясните как да се върна в базата си? Предавам ти точно думите му, отче. Естествено, ние не можахме да разберем онова, което казваше, та го накарахме да го повтори няколко пъти и да ни обясни значението му. Дори и тогава не проумяхме всичко, с изключение на това, че бил родом от някаква страна, наречена Съединени американски щати, която според него се намирала отвъд Гренландия, в западна посока. Той и други негови сънародници били дошли в Исландия да помогнат на нашия народ в борбата срешу нейните врагове. Честно казано, стори ми се, че не лъже, а по- скоро греши или пък си е въобразил всички тези неща. Грим би го заклал, задето ни мисли за толкова глупави, та да приемем за истина приказките му, но аз виждах, че той говори това, което мисли.
Докато ни обясняваше, той възвърна донякъде хладния си разсъдък.
— Чуйте — каза ни с твърде разумен тон за един смахнат човек, — може би ще успеем да достигнем до истината с общи усилия. Излиза, че не ви е известно да се е водила наскоро някаква война. И нищо такова, което … Добре де, слушайте ме внимателно. Моите съотечественици дойдоха в Исландия да я защитават най-напред от германците … сега я защитаваме от руснаците, но в началото се бихме срещу германците. Кога беше това според вас?
Хелги поклати глава:
— Доколкото знам, никога не се е случвало подобно нещо — каза той. — Кои са тези руснаци? — По- късно се изясни, че странникът има предвид славяните. — Освен ако старите магьосници…
— Той говори за ирландските монаси — рекох аз. — Когато норвежците дошли тук, заварили доста от тях, но в последствие ги пропъдили. Това е станало… хм, преди около сто години. Вашият народ помагал ли е на монасите?
— Дори не съм чувал за тях! — възкликна странникът. Дъхът му излизаше на пресекулки. — Вие… Нали вие, исландците, сте дошли от Норвегия?
— Да, преди около сто години — отговорих му търпеливо. — А след това крал Харолд Светлокосия превзел всички норвежки земи и…
— Преди сто години — прошепна той. Видях как лицето му побледня. — Но коя година е сега?
Ние го зяпнахме:
— Ами, втората година след големия лов на сьомга — опитах се да го вразумя аз.
— Искам да кажа, коя година след Христа? — думите бяха произнесени дрезгаво и прозвучаха като молба.
— А, значи си християнин? Хм, чакай да помисля … Веднъж говорих с един английски епископ, бяхме го взели за заложник и искахме откуп за него… и той каза … чакай малко … Май каза, че този Христос е живял преди около хиляда години, или може би малко по-малко.
— Хиляда… — Непознатият разтърси глава. След това сякаш го напусна онова, което го поддържаше в равновесие. Очите му станаха като стъклени — да, като стъклени, аз съм пътешествал много и съм виждал стъкло. Та, изведнъж замръзна с изцъклен поглед и когато го поведохме към фермата, вървеше с нас покорно, като малко дете.
— Ти сам виждаш, отче, че моята жена Рагхилд, макар и на възраст, изглежда все още добре, а Торгуна прилича на нея. Тя беше — и все още е — висока и стройна, с дълга златисторуса коса. Тогава бе девойка и според обичая носеше косата си пусната на раменете. Имаше големи сини очи, малко лице с форма на сърце и червени устни. Освен това беше весела и нежна, така че всички мъже я харесваха. Когато отказа на Свери Снорасон, той отиде да служи при викингите и беше убит, но никой не посмя да заяви, че тя носи нещастие.
И тъй, ние заведохме този Джералд Самсон (кръстихме го така, тъй като каза, че баща му се наричал
