Сам — и значи, синът на Сам — Самсон) у дома. Сигурд и Грим останаха да събират изхвърлените от бурята на брега дърва. Има хора, които се страхуват от магии и не биха прибрали християнин в къщата си, но аз гледам на тези неща по-свободно, а Хелги, разбира се, е луд по всяка новост. Докато вървяхме през полето, гостът ни се препъваше като сляп, но когато влязохме в двора, като че ли се посъвзе. Огледа сградите, които го заобикаляха — оборите, навесите, пивоварната, кухнята, банята, параклиса, помещението, където опушвахме риба, въобще — цялото ни жилище. А Торгуна стоеше на прага.
Погледите им се кръстосаха за миг и видях как тя си смени цвета, но тогава не се замислих много върху тази незначителна подробност. Стъпките ни отекваха по калдаръма. Пресякохме двора и сритахме кучетата. Двата мои роба спряха да работят и се облещиха, но аз бързо ги върнах към задълженията им със забележката, че ако някой не става за нищо друго, винаги е добър за жертвоприношение. Това е един много полезен трик, който вие, християните, не използвате. Всъщност аз никога не съм принасял в жертва човек, но нямате си представа колко полезно за мен е, че мога просто да напомням отвреме-навреме тази възможност.
Влязохме в голямата стая, която ни служеше за всекидневна и аз известих на моите хора как се нарича гостът и при какви обстоятелства сме го намерили. Само за секунда Рагхилд задейства двете си помощнички да стъкнат огъня и да донесат бира. Аз заведох Джералд да седне и се настаних до него. Торгуна ни донесе пълните рогове.
Джералд опита пивото и се намръщи. Почувствах се малко обиден, тъй като моята бира беше добра по общо признание. Попитах го има ли нещо нередно в нея. Той каза, че няма нищо, просто бил свикнал с бира, която се пени и не е кисела на вкус.
— Че къде правят такава бира? — зачудих се аз.
— Ами навсякъде. В Исландия — също. — Той се замисли за момент и продължи: — Например, във Винланд.
— Къде е тоя Винланд? — учудих се аз.
— На запад, откъдето дойдох. Мислех, че знаете… почакайте малко. — Той отново поклати умислено глава. — Може би ще успея да отгатна — чували ли сте за човек на име Лейф Ериксон6?
— Не — отвърнах аз. Много по-късно стигнах до извода, че неговият въпрос беше всъщност едно доказателство в потвърждение на историята му, тъй като сега, след пет години, Лейф Ериксон наистина е добре известен на всички ни водач. Вече вземам по-насериозно и разказите за страните, които е видял Бярни Херюлфсон7.
— А може би познавате баща му — Ерик Червенокосия8? — попита Джералд.
— О, да — казах аз. — Сигурно имаш предвид норвежеца, дето избяга в Исландия заради клането, което беше устроил в своята родина и сетне ни напусна пак по същата причина. Той се е заселил сега със своите хора в Гренландия.
— Тогава съм попаднал в епохата… малко преди пътуването на Лейф — измърмори той. — В края на десети век.
— Виж какво — намеси се Хелги, — ние бяхме търпеливи с теб дотук, но не е моментът да си задаваме гатанки. С това се занимаваме по време на празненствата. Не можеш ли да кажеш ясно и по човешки откъде идваш и как се озова тук?
Джералд потръпна и покри лицето си с длани.
— Я остави човека на мира, Хелги — сопна се Торгуна. — Не виждаш ли, че е разстроен?
Той повдигна глава и я погледна така, както гледа едно бито куче, когато го погалят ласкаво. В помещението беше мрачно: от прозорците се процеждаше достатъчно светлина, така че не се налагаше да палим свещи, но същевременно не беше достатъчно светло, за да се вижда нормално. Все пак, аз забелязах как лицата и на двамата почервеняха.
Джералд си пое дълбоко дъх и започна да се опипва: дрехите му бяха покрити с множество джобове. Извади малка хартиена кутия, а от нея — къса бяла пръчка, която пъхна в устата си. След това измъкна друга кутия, взе от нея дървена клечка и когато я драсна, на крайчето й се появи пламък. С огъня от клечката запали пръчката в устата си и вдиша дима.
Всички го зяпнахме.
— Това да не е християнски ритуал? — попита Хелги.
— Не… не съвсем. — Измъчена усмивка изкриви устните му. — Мислех, че ще изглеждате доста по- изненадани, дори ужасени.
Това действително е нещо ново — признах аз. — Но ние тук, в Исландия, сме доста трезви хора. Тези огнени клечки могат да бъдат твърде полезни. Да не си дошъл да търгуваш с тях?
— Не — въздъхна той. Изглежда вдишаният дим го успокои. Това ми се стори странно, тъй като преди това димът, с който беше изпълнено жилището, насълзи очите му и го накара да се разкашля. — Истината е… но вие няма да ми повярвате. И аз самият не си вярвам.
Ние зачакахме мълчаливо. Тялото на Торгуна беше приведено напред, а устните й бяха леко разтворени.
— Този гръм … — Джералд кимна уморено с глава. — Аз бях навън, в бурята, и вероятно някоя мълния ме е ударила по специален начин, тъй, както се случва веднъж на хилядолетие. И ударът ме е запратил в миналото.
Това бяха неговите думи, отче. Аз не ги разбрах и му казах това.
— Наистина е трудно да се разбере — съгласи се той. — Дай боже просто да сънувам. Но ако това е сън, трябва да издържа, докато се събудя. Така. Аз съм роден през 1932 г. след Христа, в една разположена на запад страна, която вие все още не сте открили. През двадесет и третата година от моя живот бях в Исландия като участник в армията на моята страна. След това ме удари гръм … и ето ме тук, в един момент, когато от Христа са минали по-малко от хиляда години — иначе казано, аз съм тук повече от хиляда години преди да съм бил роден.
Всички стояхме неподвижни. Аз хлопнах по плота на дървената маса с чука и дръпнах голяма глътка от моя рог. Една от слугините изциври. Рагхилд изсъска свирепо, така че и аз я чух:
— Мълчи! Не виждаш ли, че бедният човек си е изкарал ума. Но иначе е напълно безвреден.
Бях съгласен с нея, макар и да не бях съвсем сигурен в последната част от изказването й. През устата на лудия говорят боговете, а на тях не винаги трябва да им се доверяваме. Безумецът можеше да се превърне в берсеркер или пък да се окаже, че е проклет и омагьосан, а проклятието му би могло да се прехвърли и върху нас.
Той седеше втренчен пред себе си, а аз, докато разсъждавах върху всичко това, хванах няколко бълхи по себе си и ги смачках. Джералд забеляза действията ми, ужаси се и запита дали имаме много бълхи.
— Естествено — отвърна Торгуна. — Ти нямаш ли?
— Не — усмихна се накриво Джералд. — Още не.
— Ах! — възкликна тя. — Значи си болен!
Тя беше разумно момиче и аз веднага проследих мисълта й. Същото направиха Рагхилд и Хелги. Ясно е, че от човек, който е толкова болен, та дори няма бълхи, може да се очакват какви ли не бълнувания. Все още оставаха някои опасения, че можем да се заразим от неговата болест, но аз ги отхвърлих като малко вероятни. Всичките му неприятности идваха от собствената му глава, сигурно вследствие на понесения удар. Във всеки случай обяснението за страданието му беше вече очевидно и ние имахме насреща си явление, с което бяхме в състояние да се преборим.
В качеството ми на Старейшина, който може да извършва жертвоприношения, не ми подобаваше да гоня странник от дома си. Нещо повече, при положение, че той разполагаше с по-голямо количество от тези самозапалващи се клечици, бихме могли да завъртим изгодна търговия. И така, наредих да заведат Джералд да спи. Той се опита да протестира, но ние съумяхме да го убедим и, веднъж легнал, както беше уморен, скоро заспа.
Торгуна обеща да го наглежда.
На следващия ден реших да принеса в жертва кон — както заради дървата, които бяхме намерили, така и за да се предпазим от проклятието, което по всяка вероятност тегнеше над Джералд. Животното, което бях определил, беше старо и безполезно, а и ние вече чувствахме недостиг на прясно месо. Джералд беше
