прекарал деня, разхождайки се мълчаливо из двора, но когато се върнах за вечеря, го заварих да се смее заедно с дъщеря ми.
— Ти май вече си на път да оздравееш — подхвърлих аз.
— Наистина. Можеше да бъде и по-лошо.
Той седна до мен, когато слугите донесоха дъската, която ни служеше за маса, а слугините започнаха да поднасят храната.
— Епохата на викингските пътешествия винаги ме е привличала и дори смятам, че някои от уменията ми могат да се окажат полезни.
— Е, тъй като не разполагаш с дом, можем да те подслоним тук за известно време.
— Аз мога да работя — увери ме той развълнувано. — Ще си заслужа възнаграждението.
Сега вече наистина се убедих, че той бе дошъл от далечната земя на запад, тъй като кой свободен мъж би работил на друга земя освен на своята, на всичко отгоре в качеството на надничар. И все пак той имаше независимите обноски на човек от високо потекло. Не се разсърдих на това, че се беше явил, без да ми поднесе подаръци — в края на краищата човекът беше корабокрушенец.
— Може би ще успееш да намериш обратния път за Съединените щати — каза Хелги. — Бихме могли да наемем кораб. Аз с удоволствие бих посетил това царство.
— Не — отговори обезкуражително Джералд. — Няма такова място. Поне засега.
— Значи все още държиш на тази луда идея, че идвай! от бъдещето? — изръмжа Сигурд. — Смахнат. Я по-добре ми подай от свинското.
— Настоявам на своето — отвърна Джералд. Вече изглеждаше съвършено спокоен. — И мога да го докажа.
— Не разбирам къде си се научил да говориш нашия език, след като идваш от толкова далеч — казах аз. Не мога да нарека човек лъжец направо в лицето, освен ако си разменяме приятелски шеги помежду си, но …
— В моята земя и време се говори другояче — отговори той, — но в Исландия езикът малко се е променил от древността, а пък аз го научих, когато пристигнах в американската база.
— Ако си християнин — казах аз, — сигурно няма да се чувстваш добре по време на жертвоприношението тази вечер.
— Нямам нищо напротив — отвърна той. — Боя се, че никога не съм бил особено ревностен християнин. Ще ми бъде приятно да погледам. Впрочем, в какво се състои обредът?
Разказах му как ще зашеметя с удар на чук коня пред очите на бога, после ще прережа гърлото на животното и ще разпръсна наоколо кръвта му с върбови клончета, а след това ще нарежем месото и ще празнуваме. Той побърза да си предложи услугите:
— Ето моя шанс да ви докажа кой съм. Имам оръжие, което може да убие коня като мълния.
— Какво е то? — полюбопитствах аз. Всички го наобиколихме, а той извади от кобура си металния предмет и ни го показа. Аз го разгледах със съмнение: изглеждаше подходящ, ако смяташ да го използваш, за да цапардосаш някого по темето, но нямаше острие, макар да си личеше, че е изработен от изкусен ковач.
— Е, добре, можем да опитаме — съгласих се накрая аз.
Той ни показа и другите вещи, които се търкаляха из джобовете му. Имаше няколко монети със забележително точна кръгла форма и отчетливо изображение, малък ключ, пръчка за писане с графит в нея и една кесия, пълна с много шарени хартийки. Когато ни каза, че това са пари, дори и Торгуна се разкиска. Най-хубав от всичко ми се стори един нож, чието острие можеше да се скрива в ръкохватката. Когато видя, че му се възхищавам, той ми го подари — голяма щедрост от страна на човек, който е претърпял крушение. Аз обявих, че ще му дам дрехи и остра секира, както и че ще го подслоня за толкова време, колкото сам пожелае.
— Е не, сега не притежавам този нож. По-късно ще чуеш защо. Жалко, защото наистина беше отличен нож, макар и неголям по размер.
— С какво се занимаваше преди войната? — попита Хелги. — Търговия ли въртеше?
— Не — отговори Джералд. — Бях инженер… По-точно, Учех се, за да стана инженер. Това е човек, който строи домове, мостове, пътища… и е нещо повече от обикновен занаятчия. Ето защо мисля, че моите познания могат да ви бъдат от полза. — Видях в очите му трескав пламък. — Да, само ми дайте време и аз ще стана крал.
— Ние в Исландия нямаме крал — изръмжах аз. — Нашите прадеди са дошли тук именно за да се избавят от кралете. Сега имаме Тинг9, където се срещаме, за да разрешаваме спорните въпроси и да приемаме нови закони, но иначе всеки мъж трябва да се оправя сам с неприятностите си и да въздава правда, както той сметне за добре.
— Ами ако се случи онзи, който не е прав, да не отстъпи? — запита той.
— Тогава стигаме до кръвни отмъщения — отговори Хелги и продължи да разказва с искрящи очи за някои от убийствата, които се бяха случили напоследък. Джералд доби нещастен вид и започна да се занимава със своя пистолет — така нарече бълващата огън пръчка.
— Ти имаш хубава одежда — отбеляза Торгуна. — Сигурно семейството ти притежава много земя в твоята страна.
— Не — отвърна Джералд. — Нашият… нашият крал дава такива дрехи на всички войници от армията. Що се отнася до семейството ми, въобще не притежаваме земя и обитаваме жилище под наем в една голяма сграда, заедно с много други семейства.
Аз не съм горделив човек, но ми се стори, че не е редно един човек без земя да седи редом с мен на софрата. Торгуна побърза да разсее досадата ми, като каза:
— Е, ти тепърва ще придобиеш собствено стопанство.
Щом се стъмни, отидохме пред жертвения олтар. Там робите вече бяха струпали съчките за огъня. Отворих вратата на капището10 и над нас се извиси дървената фигура на Один, който сякаш искаше да скочи отгоре ни. Джералд прошепна на Торгуна, че изработката на Один е доста недодялана и тъй като скулптурата беше направена от баща ми, аз се ядосах още повече на този младок. Някои хора нищо не разбират от изящни изкуства.
Независимо от всичко, позволих му да ми помогне да заведем коня до жертвения камък. Взех в ръце съда за събиране на кръвта и му казах, че вече е време да убие животното, ако може. Той извади пищова, сложи върха му под ухото на коня и натисна. Чу се трясък, конят потрепери и падна с дупка в черепа, като при това мозъкът му се разпръсна наоколо — непрактично оръжие. За кратко усетих миризма, прилична на тази, която може аа се срещне покрай вулканите. Всички наскачахме, една от жените изпищя, а Джералд гордо се огледа. Опомних се и завърших жертвоприношението както обикновено. На Джералд не му хареса, когато го напръсках с жертвената кръв, но нали в края на краищата беше християнин… Освен това си сипа съвсем малко от супата и едва опита месото.
След това Хелги започна да го разпитва за пищова и той каза, че с него може да се убие човек на разстояние изстрел с лък. Според него не ставало въпрос за магия, а за някои трикове, за които ние още не сме знаели. Бях чувал вече за гръцкия огън и затова му повярвах. Пищовът можеше да бъде доста полезен в битка, както установих по-късно. Не изглеждаше обаче твърде евтин, като се отчете цената на желязото и още повече времето, което е необходимо за изработване на всеки отделен пищов…
Повече се безпокоях за самия Джералд.
На следващата заран го заварих да разказва на Торгуна какви ли не безсмислици за своя дом, за сгради, високи като планини и за коли, които летели или се движели по земята без коне. Твърдеше, че в неговия град, който се наричал Ню Йорвик или нещо подобно, живеели хиляда пъти по девет хиляди души. Аз обичам да слушам разни небивалици, но това вече беше прекалено, тъй че му казах да дойде с мен и да ми помогне да потърсим няколко загубили се крави.
След като търчахме цял ден нагоре-надолу по баирите, аз установих, че Джералд знае за кравите само толкова, колкото да отличи от коя страна им са опашките и от коя — рогата. Веднъж почти ги бяхме подкарали към къщи, но той неловко им пресече пътя, изпуснахме ги и цялата работа трябваше да се повтори отново. Нервирах се, но въпреки това го запитах учтиво дали може да стриже, да коси или да вършее ръчно. Той отговори с не — не бил живял никога във ферма.
— Жалко — отбелязах аз. — Защото всеки в Исландия може да бърши тези неща, освен ако е
