Емил Андреев
Проклятието на Жабата
??s ofereode, ?isses swa m?g!1
Първа част
Михаил
Старецът
Мразеше ги! Дори и днес Михаил Обретенов — одъртял, зъл и немощен — ги виждаше как подскачат около него, как го дебнат и чакат всеки миг да пльосне с бастуна си пред ококорените им очи. Мразеше ги! Имаше дълго да чакат.
Пак бе в Олм2, щастлив, че ще умре там, в къщата на предците си, където се бе родил преди повече от… вече не помнеше колко години. Разхождаше се из двора, дишаше си със задоволство и бодро потропваше по циментовите алеи на бащиния дом.
После отиде до Дунава, нагази бос във водите му и дълго съзерцава тополите на румънския бряг отсреща. Но жабите пак не го оставяха на мира. Цамбурваха в краката му, показваха глави и при-ква-ква-ха от умиление, че най-после се бе завърнал. Толкова стар и все още жив!
— Маестро Обретенов, време е за лекарството! — сепна го Бистра.
Бистра бе младо момиче от Оряхово, пристигнало в Америка с два сака и надежда за по-добър живот. Засега гледаше старци като него, но печелеше сносно и това й стигаше за страната, отдавна превърнала се в мечта и като всяка привидно сбъдната мечта прогресивно започваше да се изражда. Истинско щастие бе, че имаше Бистра до себе си. Говореха си на български, всеки ден пийваха (въпреки лекарската забрана) по чаша червено вино — часове, в които се чувстваше истински щастлив. Тогава й говореше, толкова много й говореше, че просто й дърдореше като един досаден дъртак, какъвто бе. Поне си плащаше. „Ти прощавай, старецът пак се вдетини!“, не пропускаше да й каже, когато я изпращаше. Бистра бе спокойна, че всичко с него бе наред и че ако умреше през нощта, нямаше да е в нейно присъствие.
— О, Бистре, лекарството, да. Пак съм задрямал — разсъни се той.
— Нищо, маестро, нищо! Заповядайте! — подаде му чашата и хапчетата. — Пак ли Олм сънувахте?
— Пак, пак! — И отпи от водата.
— И пак жабите?
— Аха!
— Що не ми разкажете всичко за тия жаби! Ще ви олекне.
— Ами…
Защо наистина? Защо той, маестро Михаил Обретенов, някога световноизвестен виолончелист (сега ненужен дядка) и галеник на съдбата, не разкажеше всичко на това оряховско момиче, изпратено му от Бога тук, на 42-ра улица, в Манхатън, където доживяваше последните си дни. На кой друг да разкажеше? Деца не остави, жените му измряха, а малкото роднините, повечето от които надживя, се бяха попилели из България и света и едва ли някой го знаеше и помнеше. Той — също. Но откъде да започнеше? От ония омразни същества? Не! Та те му съсипаха живота, затриха приятели и мигове от най-съкровените дни на неговото детство. И как да й кажеше, че ако някой в Олм го помнеше, то нямаше да е като маестро Обретенов, а с гадния, с лепкавия, с проклетия прякор Мишо Жабата. Никога!
Нямаше смисъл да й разказва. За какво да я обременява с неговите болки? И без това по цял ден й надуваше главата. Все пак… ами, ако… Да, ще й завещае всичко, което имаше, ще отлети за Олм, ще иде до Дунава, ще се хвърли във водата му; нека те най-после погълнат и дъртото му тяло, и зеления му прякор!
Черешата
Тяхната улица в Олм бе стара и стръмна. Тогава още бе калдаръмена. Колко пъти бе падал и охлузвал колената си в нейните камъни! Къщата им бе средно голяма, строена по виенски образец в края на деветнайсти век; дворът — широк, с градина и беседка, с плодни дръвчета и пчели, много пчели. Имаше една висока череша, по чиито клони той се катереше и седеше по цял ден. Приятелите му от махалата искрено му завиждаха, но баба му Милeва не ги пускаше да припарят до двора, камо ли да се качат в черешата. От това дърво започна всичко.
Бе десетгодишен. Един ден, както обикновено, седеше в клоните му и чакаше да се появи тя. Къщата на съседите се издигаше над техния двор, така че прозорецът от който кака Мими всеки ден гледаше с часове, се падаше малко над върха на черешата. Скрит сред листата, той виждаше Мими на пет-шест метра пред себе си. Въобразяваше си, че тя не го забелязва. За него тогава кака Мими беше най-красивото същество в Олм и ако разбереше, че тайно я следи, сигурно никога повече нямаше да му позволи да ходи у тях, за да слушат заедно любимите й „Бийтълс“. Ала той, Мишето, както галено го наричаше тя, искаше да й се наслаждава винаги, когато имаше и най-малката възможност за това — тайно бе най-сладко.
Прозорецът бе широко отворен, а изящното дантелено перде се поклащаше от лекия пролетен ветрец, разнасящ мирис на Дунав, череши и безгрижие. Бе в средата на шейсетте години на двадесети век и неподозиращият Олм тънеше в следобедна дрямка.
Всеки миг тя щеше да се покаже и щеше да се направи, че не го забелязва, доволна че дори това десетгодишно съседско дете оценява по достойнство хубостта й. А бе и красива, и кокетна, и чувствена. Току-що бе завършила прословутата олмска гимназия и трябваше да се готви за кандидат-студентски изпити. Ако влезеше в консерваторията, щеше да се спаси най-малко от три неща: от досадната провинциална атмосфера на клюкарския Олм, от неистовото желание на майка й — оперетна певица в самодейния театър при небезизвестното олмско читалище, която на всяка цена искаше да направи от дъщеря си прочута пианистка, и най-вече от постоянните истеричави крясъци на тантурестия си баща Апостол, който всички в махалата справедливо наричаха Толя.
И Мишо го мъчеха с виолончелото (станало по-късно негова съдба), но той вече бе във ваканция и с радост взе „лавутата“ от мадам Хачуян, така че Мими повече нямаше да го вижда как притичва по улицата, притеснен да не го зърнат пичовете от махалата. Щеше да свири вкъщи, а преподавателката щеше да идва у тях, когато се налагаше. Иначе пичовете му хвърляха голям майтап и ако не беше упоритостта на мама и мадам арменката, баща му — човек с добро селско сърце, отдавна щеше да прояви съчувствие и да го отпише от великата олмска ковачница на музикални таланти, наречена детска музикална школа. Майка му — никога! За тази нейна упоритост сега не знаеше дали да й благодаря или да я проклина. Сигурно трябваше да й е признателен, тъй като тя отдавна не бе между живите. Все пак, когато отидеше при нея, нямаше да пропусне да я упрекне.
Но в средата на шейсетте години нито той, нито Мими, нито дори кумирът й Джон Ленън си даваха сметка какво бе предвидила за всеки от тях снизходителната съдба.
Ето я! Появи се най-после. Колко си красива како Мими, помисли си Михаил Обретенов, затаил дъх и не смеещ да се помръдне, за да не го издадат клоните и листата. А тя рееше поглед към главната улица на Олм, където можеха да се видят само млади хора, тръгнали да се къпят в Дунава, докато техните родители покорно градяха социализма. Зад Мими тъжно виеше хармониумът от
Щеше да запомни тази песен завинаги, а по-късно щеше да я обработи за виолончело и щеше да я изсвири на един от концертите си в „Роял Албърт Хол“. Тогава и не предполагаше, че само преди години там бяха свирили и любимите на любимата му кака Мими „Бийтълс“.
— Мишо, слез от черешата! — провикна се баба Милeва.
О, ужас! Тя го издаде. Собствената му баба, която го бе отгледала и още трепереше над него като над писано яйце, го предаде. Никога не бе я мразил преди това, но тогава пожела смъртта й. Какво направи тая бабичка?! Та Мими разбра тайната му. Край с черешата, край със слушането на „Бийтълс“. Искаше да се срасне с дървото и да стане клон или листо, искаше да изхвърчи в небето и да стане птица или облак, дори искаше да потъне в земята и да се превърне в обикновена буца пръст. От потрес и срам той се изпусна и полетя надолу. Всичко му се завъртя пред очите.
Летеше и виждаше ужаса по лицето на кака Мими, което се обезкървяваше, пребледняваше и — дали
