Празното място
След три дни бе вече на крака с пукната лява китка и натъртен задник. Не трябваше да тича и да излиза от двора един месец. Майка му си взе отпуск, за да го гледа, а баба му Милeва дълго страда, че не го бе опазила.
Повече никога не се качи в черешата, за сметка на това кака Мими вече го канеше всеки ден у тях, за да слушат заедно грамофона. Не й разказа какво бе видял в съня си.
С всеки изминат ден тя увеличаваше часовете за свирене и все по-малко пускаше плочите на „Бийтълс“. Михаил Обретенов трябваше да се примири дори да се огорчи, защото простият й баща му даде да се разбере, че не биваше повече да идва у тях.
„Стига си си губила времето с това хлапе. Изпити те чакат!“, изкрещя й той веднъж, без да знае, че Мишо все още бе в къщата. „Той има сърце за музиката, а ти си задник!“, промълви тя, а на него му каза: „Остави го, знаеш че е истерик!“ Михаил Обретенов дълго не стъпи у тях.
Не страда много. След честите ходения при нея той установи, че кака Мими вече не е толкова загадъчна. Разбира се, присъствието й му липсваше, но все още образът й бе достатъчен, за да заспива с него и да го носи със себе си, когато си играеше в двора сред пчелите. Започна да строи къщички около беседката. С часове редеше миниатюрни тухли от кал, които предварително оформяше с калъп от кибритена кутия и подреждаше внимателно на слънцето да изсъхнат. На всяко от тухличките изписваше с карфица буквата
Дойде юли, а заедно с него и краят на захласа му по кака Мими. Тя заминаваше за София на изпити и щеше да се върне след два месеца. В деня на отпътуването Михаил Обретенов се качи в стаята си и за пръв път се помоли на нещо като Бог. После взе една от тетрадките си и разкривено написа: „Како Мими, пази се от Ка и голямата жаба!“ Скъса листа, сгъна го на малко блокче, а след това го зазида в една от къщичките.
— Мише, пожелай ми успех! — провикна се от двора тя, а омразният чичо Толя с куфар в ръка нервно я подкани:
— Хайде, че ще изпуснем влака!
Не успя да каже нищо. Вместо него баба му Милeва изрече лицемерно:
— На добър час!
Тя мразеше тантурестия Апостол, който на инат не искаше да отсече ненужния див орех, хвърлящ огромна сянка в задния им двор. По-късно Михаил Обретенов щеше да научи, че бащата на Мими някога бил кандидат на майка му. Благодари на съдбата, че не бе негов син и още по-силно заобича своя татко.
Ръката му зарасна. Започнаха да го пускат в махалата с неизменното „да внимава“ и да не се отдалечава от улицата. Научи, че тя се казва „Аница“, но още не съзнаваше, че бе еднакво калдаръмена и приглушена като повечето улици в Олм. Името й бе старо и необичайно, кой знае защо пропуснато от войнстващата власт да го смени. Михаил Обретенов тогава нямаше представа от понятия като власт и общество. Години след това, когато се връщаше в спомените си за „Аница“ и участта на хората в махалата, той вече бе твърдо убеден, че човечеството е достатъчно извратено, за да измисля подобни понятия.
Там, край „Аница“, растеше той и кака Мими, черешата и дивият орех, които по своему протягаха ръце и клони към небето над тях. В това донякъде имаше смисъл.
Майка му отново тръгна на работа, увеличила броя на белите си косми в недотам пищната си кестенява коса. Бе стройна жена с тънки вежди и китки, единственото дете на Михаил Казанджиев, дядо му, богат земеделец от Златията, починал от яд и мъка по експроприираните му имоти. Мишо бе кръстен на него напук на суеверията и по изричното настояване на баба Милeва, която още от първия ден даде на баща му да разбере, че е беден зет на къща и трябва да си знае мястото. Татко му, Васил Обретенов, прие този избор като възмездие срещу мизерията, съпътствала го откакто се помнеше. Остана му утехата, че все пак има син. На властната си тъща отмъщаваше с тайните си изневери, които дори в малкия Олм успяваше да прикрива. Бе много обичлив и жените го пазеха като храмово заклинание.
Много по-късно, когато баба му Милeва обезумя от склероза и нарочно започна да се насира, за да изтезава дъщеря си, Михаил Обретенов веднъж я чу да си повтаря сама в унеса на своята лудост: „Погуби ме с благия си хуй“. Едва я удържаха да не си яде изпражненията. Слава богу кошмарът трая само година, за което време майка му остаря с десет. Мишо не дойде на погребението, тъй като не си струваше да бие път чак от Виена за една побъркана бабичка, колкото и да я бе обичал някога. Вече специализираше при професор Вайнрайх, човекът, който го направи световноизвестен музикант.
В средата на шейсетте, в онова лято, когато падна от черешата, Михаил Обретенов не можеше да предположи трагичния край на баба Милeва, но в душата му остана черния спомен за нейното предателство. Тя продължи да се грижи за него с пораснало чувство за внимание и вина. Пускаше го на улицата за два часа, като предпочиташе по-скоро децата да идват у тях — под зоркия и поглед, докато седеше в беседката и редеше пасианс. Не позволяваше никакви катереници по дърветата, не ги пускаше в къщата, за да не разхвърлят, а и защото повечето от момчетата бяха деца на посредствени комунисти. Скоро те спряха да идват.
Това не огорчи Мишо кой знае колко, тъй като калдаръмът на стръмната улица бе далеч по-примамлив от подредения двор и старата виенска къща. След ходатайство на майка му Елена, вече можеше да се прибира по здрач, но все още бе длъжен да спи следобед. Преструваше се и чакаше с нетърпение да стане четири часа, за да хукне към Празното място в горния край на „Аница“, където се събираха пичовете от махалата.
До падането от черешата те го подиграваха, дори го отбягваха като ненужен женчо, но след това фактът, че бе останал жив го издигна в очите им. Разбраха, че и той бе като тях, само че малко по-смотан и задължен да се мъчи с „лавутата“. За да го приемат още по-добре, той дори си поряза безименния пръст на лявата ръка, с което искаше да им покаже, че цяло лято няма да го карат да свири. Мишо вече усещаше, че след премеждието в двора всички в къщи станаха по-снизходителни. Скоро му купиха и колело, а това бе напълно достатъчно, за да стане най-желан и обичан в Празното място, където всеки искаше да направи по едно кръгче.
Това Празно място в горния край на „Аница“ бе терасиран ничий двор с размер на баскетболно игрище. То бе заградено с голям каменен зид откъм високата част, в който на две места се образуваха естествено защитени огнища. В тях пичовете палеха огън, не за да се топлят, а да си разказват страшни истории в късните есенни вечери край зловещите пламъци. Момчетата често печеха, забити на дълги пръти дюли, които крадяха от двора на бай Спас Благия. Той бе единственият съсед на Празното място, служело някога за коневръз на турския конак, чиято порутена сграда бе в долната част на парцела. Тя бе обрасла с бурени, заключена ненужно с огромен катинар; спокойно можеше да се влезе в нея поне от три места.
Никой и не мислеше да влиза в къщата. Всички в махалата вярваха, че там обитават тайни сили, които рано или късно ще накажат дръзналия да се промъкне вътре. В този конак някога бил затворен Димитър Маринов, станал зет на врачанския даскал Кръстю Пишурка, несправедливо подигран от Ботев. Години по- късно след новогодишен концерт в Щаатсопера, Виена, Михаил Обретенов щеше да се срещне с потомък на Пишурката, радостен че вижда съгражданин на неговия пра-пра-дядо. Размениха си няколко думи на немски с прикритото оправдание, че все пак Дунава ги свързва.
Михаил Обретенов се изкуши от сатанинската съблазън да се промъкне в стария конак, колкото и да го увещаваха пичовете, че вътре броди мъж без глава. Трябваше да им докаже, че не го е страх. Така той стана свидетел на най-зловещата история, разтърсила Олм в средата на шейсетте години.
Златото
Пръв заговори за злато Митето. От всички пичове в махалата той знаеше най-много и най-страшни истории. Бе дързък, с остра коса и здраво тяло — истински хашлак, според баба Милeва. Тя категорично забрани на Мишо да дружи с него, но срещна съпротивата на зет си: „Не можем да спираме детето! Да играе, с когото си иска.“
Истинската причина бе, че родителите на Митето бяха „прости селяни и комунисти“, а за баба Милeва това бе равносилно на престъпници. Години по-късно именно бащата на Митето щеше да откара покойната старица до вечния й дом — той бе вече шофьор на обредната катафалка към общината; но тогава Милeва
