не можеше да не питае омраза към този хитър слуга на народната власт. В края на шейсетте бащата на Митето караше черната волга на градския комитет на партията и макар да бе добряк и често да возеше пичовете от махалата в огромната кола с еленче отпред, той си оставаше ненавистен приспособленец и селяндур.
Другата причина бе, че Фончо, бащата на Митето, бе съселянин и приятел на зет й Васил Обретенов. Двамата заедно бяха дошли от Белоградчишкото село Скомля да учат обущарски занаят в Олм. Така и не успяха да станат майстори, тъй като руските войски акостираха на олмското пристанище. Сложен бе краят на частното предприемачество, а Фончо, макар и пишлигар, бе сред първите посрещачи на братушките. После се писа ремсист, но не му признаха кой знае какъв актив. Стигна му колкото да стане шофьор в градския комитет, а това никак не бе малко. Съселянинът му Васил продължи обущарството като труженик в социалистическото ТПК „Родина“. Тук наред с обущарския цех имаше и шивашки, в който работеха само жени. За Васил Обретенов не остана нищо друго освен да се възползва от тях. В кооперацията работеше и съпругата на Фончо, ала нея Васил не докосна нито веднъж.
Митето бе четри години по-голям от Михаил, но и той нямаше представа от социално-класовите различия на времето. За него улицата бе вторият му дом. Гордееше се, че баща му кара най-хубавата кола в града, без да се фука. Смяташе този факт за нещо естествено, по-скоро не го осъзнаваше и бе свикнал с него, така както бе свикнал с острата си коса и дарбата си да е пръв във всички игри.
Михаил го заобича, привърза се към него и все по-често, напук на баба си Милeва, търсеше компанията му. Митето го научи да прави фунийки, той го откъсна от двора, а донякъде и от кака Мими. Митето пръв заговори за златото.
— Цяла делва с жълтици! Аха! Била е на някакъв българин, който бил на служба при турския султан. Делвата е заровена под прага на главния вход, но никой не трябва да пипа златото, защото то е прокълнато. Който го намери, ще вампиряса веднага. Аха! — разказваше Митето и ръчкаше с пръчка в огъня.
Бе юлска вечер и пичовете пак се бяха събрали в Празното място. Михаил още не знаеше, че това бе една от поредните страшни истории на Митето. Другите уж им бяха свикнали, но искрено вярваха, че в стария конак има злато. И тях ги беше страх от проклятието, макар да си даваха вид, че не ги е. Всеки на свой ред разказваше страшна история, но никой не можеше да надмине Митето. И баща му Фончо бе сладкодумен, но прост. За разлика от него у Митето имаше дух, въображение и талант да води. Михаил разбра, че всички на улицата го уважават и естествено първо на него даде колелото си. С това спечели покровителството на Митето, а оттам — и уважението на останалите пичове.
— А защо мислиш, че златото е в къщата? — попита Самуел и плахо посочи порутената сграда на стария конак.
— Ами, гледай, нали човекът бил на служба при султана. Като се пенсионирал, изпратили го с почести, много пари и отряд арнаути.
— Какво е това арнаути? — прекъсна го Кирчо Пенев.
— Едни такива страшни войници с бради и ятагани. Не четеш ли книги?
— Само задължителната литература — пошегува се брат му Стефчо Пенев. — И какво станало после?
— Значи, тръгнал той да се прибира към родното си място Олм, но някъде в Стара планина го нападнали хайдути. Те били много и избили всички, даже и арнаутите. Хайдутите не знаели, че водачът бил българин. Преди да умре, той промълвил: „Проклети да сте, за дето проливате братска кръв!“ Било вечер, както сега, скоро щяло да стане тъмно като в рог, затова те започнали да събират каквото има по кервана. Ала като видели колко много злато има в една от каруците, те разбрали, че са убили царски човек и още повече се изплашили. Воеводата наредил да съберат златото и бързо-бързо се скрили в гората. Там запалили огън като нас и започнали да умуват как да постъпят. Станало вече полунощ, а те все още не могли да решат дали да си поделят златото или да го заровят на тайно място. Изведнъж от гората се появил убитият българин с отрязаната си глава, която държал високо за косата в дясната си ръка. В лявата държал кръст, който светел като факла. „Как-во на-пра-вих-те?“, промълвила отрязаната глава.
При тези думи Митето промени гласа си. Задгробен и дрезгав, гласът ужаси всички пичове, Мишо — също. А когато Митето извика силно: „Бау!“, децата скочиха на крака. Като се поуспокоиха, те отново насядаха около огъня. Кирчо хвана за всеки случай брат си Стефчо за ръката. Той пръв се окопити; бе връстник на Митето и не му отиваше да се плаши наред с по-малките. Попита:
— И после?
— Е, после! Всички се разбягали. Убитият си взел златото и го донесъл в Олм. Заровил го под прага на конака, за да не смее никой да го пипне.
— Ама, защо точно тука? — попита най-малкият Борисчо.
— Защо, защо! Защото бил от Олм и в конака живеели само турци. Пък убитият вече бил таласъм, а таласъмите могат всичко. Бау! — отново извика Митето, но този път само Борисчо скочи на крака.
— Измисли си го, нали? — попита Самуел, но по лицето му личеше, че не е сигурен дали Митето не казва истината.
— Може и да съм си го измислил, може и да не съм, но ти за всеки случай не влизай в къщата. Ще те питам като станеш и ти на таласъм!
Самуел Нисим Ниньо замълча. Мълчаха и братя Пеневи, мълчеше и по-малкият Борисчо. Заедно с Митето това бяха петимата пичове, които промениха живота на Михаил Обретенов в онова лято на шейсетте години на двайсети век.
От всички пичове баба Милeва допускаше единствено Борисчо да бъде другар на Мишо. Първо, защото детето бе внук на белогвардееца Семьон Данилов, украински офицер от Лвов, прогонен от болшевиките, с когото старият Михаил Казанджиев бе приятел. Семьон Данилов се помина в края на трийсетте, но успя да се ожени за българка, която му роди три деца. Второто от тях, Андрей, бе бащата на Борисчо. Свит и плах, Андрей Данилов завърши търговска гимназия в Свищов, за да стане по-късно кротък счетоводител при народната власт. Дълго време бе безпартиен (никой нямаше и да го приеме с неговия произход), но в края на седемдесетте, когато на Борисчо му предстоеше да кандидатства, той използва широко и умишлено отворените врати на партийната система, за да стане редови и съ-отговорен член на БКП. Баба Милeва тогава не бе между живите, но сигурно би се обърнала в гроба, ако можеше някак си да научи за социалното преображение на Семьон Даниловия син. И мъртва не би му простила.
Колкото до братя Пеневи, „потомствените комунистчета“ Стефчо и Кирчо, баба Милeва бе категорична: „Да не са живи, дано!“ Баща им Ангел Пенев бе от Русенското село Пиргово, изпратен в началото на 50-те от партията да колективизира земята в Олмско. Именно той бе главният екзекутор по експроприирането на Казанджиевите имоти. Малко е да се каже, че баба Милeва го презираше. За добре свършената работа Ангел Пенев бързо се издигна в партийната йерархия. Израсна като истински апаратчик, дори успя да се ожени за дъщерята на една от жертвите си — друг влиятелен земевладелец от олмския край, Евтим Здравков, който, за разлика от Михаил Казанджиев, бързо се усети и съвсем доброволно предаде имотите си на народната власт. Освен презрение баба Милeва изпитваше и завист към дъщерята на Евтим Здравков — ожени се за комунист, но се устрои, а нейната Елена, с пустия си късмет, се хвана за този безпартиен гольо!
Стефчо и Кирчо също нямаха намерение да влизат в прокълнатия конак. За разлика от тях, единствено Самуел допускаше подобна възможност. От всички той най-малко се плашеше или поне не го показваше. След Митето той бе втория по авторитет сред пичовете, макар да бе с една година по-малък от него и Стефчо. Споровете и дрязгите най-често ставаха именно между тях двамата. В нито една от игрите не бяха на една страна. Когато играеха на фунийки, Митето водеше едната банда, Самуел — другата. Разбира се, винаги побеждаваше тази на Митето, което принуди Самуел да предложи системата всеки срещу всеки. Така той понякога побеждаваше.
Отрязаната глава
Същата вечер Михаил се прибра по тъмно. От тях до Празното място нямаше и сто метра, но за по- сигурно той ги пробяга. Не помисли, че в къщи ще му се скарат, тъй като разказът на Митето за убития българин и отрязаната глава го бе обсебил изцяло. Влезе в двора и по навик погледна към къщата над тях,
