от силното слънце или от отражението на листата — леко позеленя. Очите й се разшириха, ококориха се и изпъкнаха. Тя се скри зад изящното дантелено перде, плочата със
По-късно тази случка много пъти му я бяха разказвали и винаги се чудеха как бе останал жив. Защото Михаил Обретенов остана в безсъзнание през целия този безгрижен пролетен следобед, през цялата тревожна нощ и чак призори се освести. Поиска вода и попита: „Кака Мими жива ли е?“
Когато тя дойде, всички вече благодаряха на Бога и тихо ронеха сълзи. Баща му — висок, слаб, с рижи мустаци и изпъкнала адамова ябълка, не плачеше, а утешаваше жена си. Бършейки очи, тя отстъпи на кака Мими да седне до Мишо. В дъното на стаята хлипаше баба му, отдъхваща си вече, че бе прескочил трапа. „Ако се беше случило нещо с тебе — призна му години по-късно тя — на часа щях да се обеся.“
— Как си Мише? — усмихна му се Мими и го погали по бузата.
Лицето й си бе пак така бяло, хубаво и нежно. Нямаше и помен от оная зеленина…
Каква зеленина, какво се беше случило, пита се Михаил Обретенов и бавно започна да се връща назад, вкопчил се здраво в ръцете на Мими, сякаш, ей сега, тя щеше да избяга от него, намразила го завинаги, че така подло и скришом я бе наблюдавал. Разказваха му после, че пак се бил унесъл, но той си знаеше, че не бе така.
Ка
Студено и влажно бе там. От някъде се стичаше вода, а от таваните висяха прилепи. Чуваше се протяжен и безмилостно равен звук, сякаш някой свиреше най-ниската и безкрайна нота на неговото виолончело. Намираше се на долната земя. От приказките на баба му Милeва знаеше, че непременно трябва да се появят три врати, едната от които да го изведе на горната земя. Вървеше бавно през тунелите и трепереше от страх.
Крачеше предпазливо и внимаваше да не падне, крачеше, но помещение с три врати не се появяваше. Съзнаваше, че баба му го бе лъгала, но за него сега думите й бяха единствените спасителни знаци, които го водеха от коридор в коридор и му даваха сила. Монотонният звук не спираше, а шумът от течащата вода се усилваше.
Изведнъж се озова в огромна зала. Спря и се огледа. Не вярваше на очите си — уж бе на долната земя, а валеше проливен дъжд. Капките плющяха по пода, а той се движеше като жив. Взря се и установи, че по него подскачат безброй жаблета, току що освободили се от своите опашчици. Усети, че прогизва и реши, че на всяка цена трябва да избяга оттам, като хване първия тунел, който му се изпречеше пред очите. Врати така и така не видя.
Втурна се напред, стремейки се да тича на пръсти, за да стъпква колкото се може по-малко жаблета. Беше го гнус да си представи как се разпукват под краката му. Но те, не знаеше как го правеха, те му освобождаваха място и въпреки че с всеки пробег ставаха все повече и повече, до края на залата не настъпи нито една.
В тунела, в който се шмугна, се опита да приседне, за да си отдъхне, но веднага усети, че бе невъзможно, тъй като тук бе горещо като в пещ. Бе трудно да се диша. Колко ли дълъг бе той? Трябваше отново да бяга, но накъде! Направо — нямаше друг избор.
Колко дълго бе тичал — не помнеше, усети само, че в следващата зала, която бе два пъти по-просторна и висока от първата, дрехите му бяха напълно сухи. Сега бе светло прохладно и проветриво. Задиша с пълни гърди и най-после поиска да седна. Стори го. Не можеше да си задава въпроси, тъй като протяжният звук не спираше и тук. Способен бе единствено да осезава и нищо повече.
В средата на галерията имаше кладенец, върху който падаше широк сноп светлина. Изходът! Нямаше врати, но затова пък имаше кладенец. Приближи го предпазливо. Сигурно наоколо се въртеше звяр или чудовище-пазач. Поне така казваше баба му Милeва. Бавно погледна нагоре, по посока на светлината, но таванът бе толкова високо, а лъчът толкова силен, че бе невъзможно да се разбере какъв бе неговият източник. Надвеси се в кладенеца и… нещо го дръпна надолу. Полетя. Летя, летя, летя, а звукът от виолончелото все повече и повече се усилваше. Главата му бучеше и той с ужас усещаше своя край. Опита се да вика, но от устата му нищо не излизаше. Най-накрая тупна на земята. Когато отвори очи и разбра, че все още бе жив, що да види!
Великолепна тронна зала. Навсякъде злато, сребро и скъпоценни камъни, които се къпеха и отразяваха в мека виолетова светлина. В дъното, върху подиум, застлан със златисто-зелен килим, имаше огромен сребърен престол, целият обсипан с изумруди. Подиумът бе заобиколен с вода и представляваше малко островче. По него и във водата имаше хиляди жаби — най-обикновени жаби, каквито често бе виждал край Дунава. Те издаваха характерния си нощен звук, който бе приглушен от онзи на виолончелото. Нито една от тях не крякаше.
А на престола… О, чудо! На престола седеше една огромна крастава жаба най-малко пет пъти по-голяма от него. На главата си имаше египетска корона, а в ръцете си държеше като цигулка едно изящно виолончело от черешово дърво, по чиято четвърта струна непрестанно стържеше с лъка. Бе някак си замечтана, незлоблива и много стара. В огромните й изпъкнали очи, подобни на някогашните глобуси за улично осветление, нямаше нищо. Сигурен бе, че го вижда, но тя изобщо не реагираше.
Встрани, до водата, стоеше жена в опита по тялото й дълга черна копринена рокля без ръкави. Взря се в нея и с радост установи, че това бе кака Мими, само че лицето й бе зелено, а очите й несвойствено изпъкнали.
„Како Мими!“, провикна се той и тръгна към нея.
Когато я доближи, тя го възпря с ръка и рече:
„Аз съм Ка, а не твоята кака Мими! Виж тук и сам се убеди!“
Посочи му легло, върху което полугола лежеше неговата Мими. Спеше.
„Момче, тя е мъртва!“, сепна го гласът на Ка. „Аз ще се съединя с нея и тя ще оживее, ако ти изсвириш някоя мелодия на виолончелото, без да сбъркаш нито нота.“
И тя се обърна към островчето. На часа стотици жаби наскачаха в скута на своята царкиня, поеха виолончелото и го донесоха на Ка. Краставата жаба остана неподвижна, сякаш нищо не се бе случило.
„Ето!“, подаде му инструмента Ка.
Взе го, отиде до леглото с Мими и седна в краката й. Обгърна челото с крака, както го учеше мадам Хачуян, опъна лъка и провери струните — бяха настроени. Какво да изпълни? За година и половина бе научил да свири без ноти само няколко етюда, но можеше ли да ги изсвири без грешка? И кой от тях знаеше най-добре? Ами, ако сбъркаше!
„Чакам!“, подкани го Ка и Михаил усети, че ужасно му се пие вода.
Добре, каза си, ще изсвири оня, игривия, който му бе и най-любим: ре-ре-до-си-до-ла-сол-сол-ла-фа#- ре… пък каквото ще да става.
Първите няколко такта изсвири сковано, но вярно. Жабите около царкинята млъкнаха и се заслушаха. Сега трябваше да внимава. Устата му пресъхваха, но той не спираше. Такт по такт напредваше към финала на етюда. Напрягаше се да си спомни всичко, което му бе казвала мадам Хачуян. Движеше равномерно лъка и тактуваше наум. Още малко, още малко! До тук — без грешка, браво! — окуражаваше се той. На практика свърши етюда, оставаше му само да изсвири втора волта. И точно на последния такт вместо фа# взе чисто фа. Ужас! Какво направи?
Щеше ли Ка да го разбере? Щеше ли да му признае, че бе изсвирил етюда вярно?
„Жалко!“, проговори вместо нея краставата царкиня. „Колко жалко!“
Погледна към Ка за съчувствие, но тя бавно започна да изчезва и само след миг я нямаше вече в залата. Погледна към Мими до себе си, но вместо нея на леглото подскачаше малка жаба — като ония, които внимаваше да не стъпче.
„Какво направих, какво направих!“, повтаряше с пресъхнала уста, стиснал здраво грифа на омразното виолончело.
После дойде в съзнание, поиска вода и попита дали кака Мими е жива.
