— Между мене и Гина няма нищо! А за това тук — нито дума, нали?
Мими мълчеше. Разбира се, че нямаше да каже на никой, но обмисляше как да го накара да продължат да се виждат.
— Искаш ли да се разходим някой ден край Дунава?
Какво да й каже? Ако й обещаеше и не го изпълнеше, тя щеше да си отмъсти и да го опозори. Ако и откажеше, щеше да я ядоса и пак нямаше да е спокоен за последствията.
— Не разбираш ли, че е невъзможно?
— Защо? Ще се виждаме тайно, както го правиш с другите жени.
Нямаше да успее да я убеди. Тя щеше да настоява, докато не постигне своето. Въобще не биваше да се хваща на играта й и да идва тука, но бе вече късно и той трябваше да намери най-елегантния изход. Хрумна му да се видят в лозята. Имотите им там също бяха съседски. И в двата парцела имаше малки къщи с по една-две стаички.
— Какво ще кажеш да се видим на нашето лозе?
Мими грейна. Как самата тя не се беше сетила?
— Става. Кога?
— Нека не бързаме и да изчакаме удобен момент.
Васил не можеше да повярва какви ги върши. Уговаряше се с момичето на съседите, сякаш то бе една от жените в ТПК-то, зажадняла за изневяра. Докъде щеше да го доведе всичко това? Нямаше ли някой друг, който да бъде обект на чувствата й. Какво искаше тя? Сигурно желаеше да стане жена и то непременно с по-възрастен мъж. Доста по-възрастен! Ужаси се при мисълта, че някой можеше да ги хване. Страхът го накара бързо да вземе решение.
— Да си вървим. Ще ти дам знак кога ще е най-удобно…
Мими дойде до него, целуна го по врата и се скри надолу по стълбището. Бе постигнала своето. Докато излизаше от конака, тя се упрекваше, че не го бе поканила у тях още тая вечер. Все пак, не биваше да бърза. Бе постигнала твърде много и то още от първия път.
Васил остана сам и жалък в тъмната къща.
Копието на Ка
След два дни цялата банда пичове отново беше на блатото. Тоя път Мишо бе дошъл с колелото като оправдание, че не си е взел пушката, за да не цели по жабите. Самуел и Борисчо му се изхилиха подигравателно, а Марион, която също бе дошла с момчетата, им каза, че голямото цигу-мигу не желае да убива себеподобни. Всички се изсмяха на шегата, дори и Митето, който сега бе наперен и горд, че с него е Марион, като едно истинско гадже. Никой вече не смееше да я подиграва за ушите, а Сами дори леко ревнуваше, но не го показваше. Примиряваше се, за да не изглежда жалък.
— Батко, батко, ето я пред тебе! — извика Кирчо и посочи с пръст жабата, която бавно изплува пред брат му Стефчо.
Всичко насочиха погледи и оръжия срещу нея. Стефчо Пенев наистина бе в най-удобната позиция, но ударът дойде откъм Борисчо, който пръв стреля и прониза дясното око на жабата. Последваха изстрелите и на останалите, но никой друг не успя да улучи.
Жабата заплува в кръг и в агония със стърчаща от главата й фунийка. Приличаше на средновековен рицар на турнир, чийто шлем е пробит с огромна пика. Животинчето започна да се потапя и да изплува, докато най-накрая се обърна мъртво по гръб.
— Ега си колко е издръжлива! — възкликна Самуел.
— Беше гадно! — намръщи се Марион. — Това ли правите по цял ден?
Митето се почувства длъжен да отговори от името на всички, но още не му идваше на ум какво да каже.
— Събираме убитите жаби и ги нанизваме на пръчка! — вместо него гордо се похвали малкият Кирчо, без да съзнава, че това още повече ще отврати Марион.
— Вие сте луди! — извика тя и побягна към града.
— Защо се обаждаш бе, глупак? — ядоса се Митето.
— Не го наричай глупак! — защити го брат му.
Митето не му отговори, а отиде при Мишо.
— Дай ми колелото за малко!
Мишо се подчини, слезе и подаде кормилото на велосипеда. Митето го хвана с една ръка, а с другата му повери пушката си с неизменната заръка да я пази, след което яхна колелото и бързо завъртя педалите след Марион.
— Скивахте ли как хукна след нея като пале? — изхили се подигравателно Стефчо.
— Да, бе и нарече брат ти глупак! — подкрепи го Борисчо.
— А Митко сам предложи да ги нижем на пръчка — защити се малкият Кирчо.
— Явно иска да ходи с ушатата Марион — ревниво заключи Самуел.
— А ти що му даде колелото? Да се подмазваш, а? — обърна се Борисчо към Мишо. — Ей сега ще убия една твоя сестра!
Мишо не отговори на подигравателната закана. Знаеше отлично, че не се подмазва. Внукът на Семьон Данилов бе този, който даде шоколадова бутилчица на Митето, затова че той му поправи пушката. Мисълта за тая случка накара Мишо да осъзнае, че държи „Винчестер“-а на Митето. Дали да не го пробва? Щеше да цели по някоя от стотиците жаби в блатото. Или по Борисчо! Да, но ако улучеше и ако убиеше! Не, по-добре бе да изчака Митето да се върне. Седна на тревата и заразглевда майсторски направеното оръжие.
Митето застигна Марион на трийсетина метра пред прелеза на улица „Софийска“. Бариерата бе пусната и семафорът мигаше в червено. Подмина Мрион и препречи пътя й с колелото. Тя се спря, усмихна се и хвана лъскавата тръба на кормилото.
— Защо си тръгна? — попита Митето.
— Ами, исках да останем само двамата. С другите ми е скучно.
После поглади хромираната повръхност на кормилото и сложи длан върху юмрука на Митето, който здраво стискаше дръжката.
— Хаиде да ме повозиш! — глезено помоли Марион, отмести ръката му и се настани върху рамката на колелото.
Митето се подчини. Обгърна я с ръце, натисна педали и потегли, но след малко трябваше да спре, тъй като откъм града се зададе влак. Когато вагоните започнаха да профучават покрай тях, Марино се обърна и целуна Митето по бузата. Шумът и парата ги обгърнаха и в прикритието им двете деца се целуваха вече истински и уста в уста като възрастни хора в игрален филм. Машинистът ги видя и наду свирката. Пронизителният й звук се понесе към небето, където двадесетина гугутки кръжаха в очакване влакът да отмине и те отново да накацат в тополите край гарата.
Мишо видя подплашените птици и се излегна в тревата да ги погледа. Облаците над главата му бяха малки и пухкави като щипки захарен памук, който татко му купуваше на есенния панаир. Небето Бе ясно и синьо, и безсрайно, но облачетата го правеха близко и някак си интимно. Мишо полетя към тях, после потъна в меките им скути и заплува в пространството, понесен от въздушното течение. Затвори очи и се унесе.
Пак е с Ка и великанската крастава жаба-царкиня, пред която сега гори огромен огън, а тя грее и четирите си крайника, като смешно потрива плавници над пламъците. Усмихава се широко и благо, а безизразните й очи-глобуси кледат към Ка. Зеленооката жена този път прилича на Гергина, но пак е с черната си рокля без ръкави, опита по безупречното й тяло. В дясната си ръка Ка държи копие, а пред нея стои Борисчо — гол и с наведена глава. Трепери и подсмърча. Царкинята проговаря с дълбок глас и казва нещо на неразбираем език на Ка, която кимва и й подава копието. Попаднало в ръцете на жабата, то се превръща в огромна фунийка с остър метален връх. Жабата се изправя на задните си крака и Мишо вижда колко е голяма. Сянката й надвисва зловещо над тримата. Те замръзват по местата си, а царицата рязко хвърля фунийката към Борисчо. Улучва го право в сърцето. Той я хваща с две ръце, мъчи се, но не може да я изтръгне. Строполява се на земята и в миг се превръща в малка жаба, която подскача няколко пъти и полита право в огъня. Фунийката отново става копие и отскача от земята обратно в протегнатата ръка на
