Проклятието на Жабата

ръст и бе на повече от сто години, така че всички в града поне веднъж бяха влизали в нея, за да се гонят, крият и целуват. Отдалече дървото приличаше на едно огромно цвете, посадено от някой великан, още когато Дунава си бе проправял път в голата и безлюдна земя.

Когато стигнаха при тополата, Митето подпря колелото на ствола откъм реката. Влязоха вътре и седнаха на напуканата кора върху „пода“ на килията.

— Влизала ли си друг път тука?

— Да, често — когато идваме с баба и дядо на разходка.

— Труден език ли е френският?

— Не, много е лесен. Защо питаш?

— Ами, мислех си… Да ме научиш, аха?

— Идвай в читалището, в часовете на баба. Тя го знае по-добре.

— Е, да де, нали е французойка, от Безансон…

— Не е от там, от Фекан е. Мама се е родила в Безансон и внимавай какво ще кажеш! Нали ми обеща.

— Ти за какъв ме мислиш! — сърдито погледна Митето. — Как е река на френски?

— Rivier — отвърна Марион, радостна че приятелят й я бе послушал за прякора.

— Аз това „р“ не мога да го произнеса. Аха!

— Опитай!

Митето плахо започна да повтаря след нея и установи, че се получава.

— Браво! А сега кажи…

— Стига ми за днеска! Rivier — повтори бързо момчето, за да не го учат повече. — Виж какви облаци са надвиснали над Румъния.

Марион погледна към дърветата отвъд реката. Наистина — над тях се издигаше оловно-синя стена, която след секунди бе прорязана от ярка светкавица. Чу се силен грохот и Марион инстинктивно се сви и скри глава между ръцете си.

— Да си вървим, а?

— Късно е вече — каза Митето.

Оказа се прав, тъй като изведнъж се изви студен вятър, а после рукна пороен дъжд, който мокреше всичко наоколо. Вътре в тополата, обаче, не падаше и капка, но стана студено и двете деца се сгушиха един в друг, за да се топлят. След малко навред се стичаше вода, само те стояха на своя малък остров, в скута на тополата-триеручица.

Васил отново свърши вътре. После се отдръпна от Гергина и се обърна с гръб, за да си оправи панталона и да не я гледа, докато тя се бършеше с бялата вафлена кърпа, която винаги носеше в джоба си. Жената бавно закопчаваше престилката си и гледаше безизразно в циментовия под. Вече не бе в онова състояние, което плашеше Васил.

— Не си го убила, нали? — умолително изрече той, с надеждата че тя ще опровергае съмненията му.

Гергина нищо не отговори, но Васил пак я попита.

— Не, той сам си издъхна, а аз после го разфасовах и го донесох тук в два куфара. Протезата също изгорих.

Господи, истина беше!

— И какво, ще ме предадеш ли сега?

— Чакай, чакай… Кажи ми как стана!

— Знам, че ще ме предадеш. Пък и ти не си виновен. Ако беше на мое място…

— Гергина, моля те, разкажи ми какво се случи.

— Василе, друг път ще ти разкажа! — усмихна се изкуствено тя. — Беше хубаво като за последно, нали? Внимавай да не те видят!

Разделиха се. Никой не забеляза Васил Обретенов, но когато излизаше от комитета, точно на стълбището пред вратата го срещна Гичо.

— Васо, здрасти! Какво правиш тука?

— Търсих Фончо — отвърна Васил. Това бе най-лесната лъжа, която му дойде на ум.

— Аха! А работиш ли по моя въпрос с Гина? — поверително прошепна цивилният капитан и леко намигна.

— Гичо, не мога така, казах ти! Не съм машина…

— Добре, де! — И Гичо го потупа по рамото, но преди да се раделят каза: — Ако научиш нещо, обади се! Ама, як дъжд ще пере, а! Гледай небето какво е.

— Да! — въздъхна Васил и слезе на улицата.

Защо не му каза какво бе научил от Гина? — укоряваше се той, докато се прибираше. Нямаше ли да стане съучастник, ако я укриваше? И как щеше да живее така с нейната тайна? Та тя можеше да започне да го изнудва, да поиска да се раздели с жена си. Кой щеше да го разбере? Но, от друга страна, каква вина имаше той за лудостта й? Пък и тя каза, че сам си бил издъхнал. Защо тогава не го бе съобщила като всички хора? Имаше нещо гнило в цялата работа. А обувките, защо не я попита за обувките? Друг път щяла да му разкаже. Но щеше ли да има друг път?

Влезе в къщата и като установи, че тъща му я няма, Васил излезе в беседката, за да пуши. Щеше да изпуши половин кутия, за да се успокои, иначе щеше да се побърка.

Гергина

Първите капки дъжд свариха Мишо при будката за вестници. Той се поколеба дали да не се скрие под стрехите й, но свъсеното небе му подсказа, че ще вали силно. Реши, че е по-добре да притича до тях. На средата на „Аница“ го свари силната гръмотевица, а когато рукна като из ведро, той побягна с всичка сила. Успя да се запази сравнително сух, но косата и лицето му се намокриха.

Добра се до беседката и там едва не се сблъска с баща си, който седеше умислен на малкото столче и смучеше поредната си цигара. Беше пребледнял и мрачен. Мишо за пръв път го виждаше толкова разтревожен и дори леко изплашен. Какво се бе случило?

— Лошо ли ти е?

— Нищо ми няма — отвърна татко му, без да го поглежда. — Ти, там, в съня си, видя ли огън?

— В кой сън, с леля Гина?

— Аха!

— Не, днес сънувах огън, само че Борисчо падна в него. Но Ка прелечаше на леля Гергина…

— Каква е тая Ка?

Тогава Мишо реши да му разкаже всичко: за първия сън, за Ка, за жабата-царкиня, за това как е свирел пред нея, за превръщането на кака Мими и Барисчо в жаби, за прякора…

Дъждът вече барабанеше силно по ламаринения покрив на беседката и думите му трудно се чуваха. Баща му се напрягаше да улови всяка негова дума. Най-много го изумяваше фактът, че тази загадъчна и преобразяваща се Ка приличала на Гергина. Побърза да попита:

— А мене сънува ли?

— Не, защо?

— Просто питам…

— Леля Гина няма да издържи! — заяви след малко Мишо, а невярващият му баща въздъхна в недоумение:

— И това ли го сънува?

— Не, но винаги е така.

— Откъде знаеш?

— Четох. Душата на бай Пано няма да й даде покой. Като при индианците. Преди да убият бизон, те се молят, за да не погълнат заедно с месото и душата на животното.

— Но тя не го е яла — изпусна се Васил, после се поправи: — Така де, няма да го яде!

— А защо го е убила? Нали и от мене иска да си направи кюфтенца.