направо у бай Пано, а да заобиколи по същия път, по който бе дошъл в бръснарницата. Така щеше да убие малко време и щеше да се опита да се приготви за срещата с Гергина.
Какво, мама му стара, бе намислил Гичо? Дали наистина внучката на Алексо му бе казала нещо? Едва ли! Гичо блъфираше. Същевременно Васил осъзнаваше, че нищо не можеше да оправдае престъплението й. Тя спомена, че бай Пано си го бил заслужил, но каквото и да е правел, едва ли убийството бе решение. Куцият златар нямаше вид на лош човек, напротив, но кой може да знае какво става в семейството на другия? И въпреки това — нямаше разумно обяснение за деянието на Гергина. Колкото и абсурдно да звучеше, убийството някак бе по-оправдано, отколкото последвалото разфасоване и изгаряне. Васил Обретенов леко притрепери, като си представи как го е извършвала — бавно, професионално и в мълчание. Нима синът му бе сънувал всичко това? Горкото дете! Добре че не го бе сънувало в обятията на Гергина.
А Мишо вече седеше върху камменната стена на Празното място и жадно следеше какво ще последва. Той дори не обърна внимание, че Марион го видя от балкона. Тя светкавично слезе долу, а после доведе и Митето. Момчето на Фончо попита какво става и като разбра, че милицията е у Гергина, прошепна неизменното си „Аха“.
— Ще я арестуват ли? — попита той.
— Най-вероятно. Нали я чу какво ни каза за обувките. Значи тя ги е взела от конака.
— Тихо, тихо! — помоли Мишо.
В тоя момент баща му се показа на ъгъла до конака. Първо видя тъмносивия джип, после децата, а когато погледна към беседката, Васил зърна и силуетите на трите жени, които шептяха нещо, приведени като същински орисници. Спря, за да обмисли какво да предприеме. Здрачаваше се и откъм Дунава нахлуваше хладен въздух. Васил усети, че настръхва, но знаеше, че не бе от студа.
Страстите на Васил
Гичо го бе изпреварил. Уж искаше да му съдейства, а вече бе изпратил хората си! Нима десетина минути по-късно бяха решаващи и какво щеше да стане с тяхната тайна операция без Васил? Чудеше се как да постъпи. Вече бе глупаво да седи и да занича като лалугер зад ъгъла. Имаха уговорка и той трябваше да си я спази. Да, ще отиде в къщата, както го помолиха. Не бе закъснял чак толкова. Тръгна, но гласът на сина му го спря:
— Татко, къде отиваш?
— Стой си там! — и му махна с ръка да не мърда от мястото си.
Мишо го послуша, но се ужаси при мисълта, че ще арестуват и баща му. Марион и Митето се спогледаха. Те не бяха казали на Мишо, че скъпият му татко се е прегръщал с леля Гина. Марион, обаче, не издържа и разказа какво бе видяла на кака Мими, която й помагаше с пианото по молба на мемe Полe.
Васил се изравни с техния двор. Бе на пет-шест метра от джипа, когато трите жени в беседката го видяха. Първа извика Елена, а след нея и Мими. Милeва само ги изгледа със зли очи.
— Василе!
— Чичо Василе!
Мъжът се обърна и, сякаш без да ги е забелязал, той продължи напред. Заобиколи автомобила, стигна външната врата на съседите и натисна бравата. И жени, и деца следяха действията му със затаен дъх, страх, любопитство и омраза. Какво правеше той там? Напрежението растеше. Наоколо се спускаше мрак, а чезнещата светлина едва-едва очертаваше силуетите на къщи и дървета. Запустелият конак съвсем заприлича на обиталище на духове, а милиционерската кола — на катафалка.
Докато Васил отваряше външната врата, вътрешната силно изскърца и също се отвори. Показа се непознат и цивилен мъж, след него излезе Гергина с мукавяно и кафяво куфарче в ръка, а после друг цивилен в черно яке и с мустаци. Само това успя да види от физиономиите на двамата милиционери. Учедващо бе, че капитан Гичо Григоров го нямаше.
Тримата излязоха на двора и застанаха лице в лице с Васил. Той бе замръзнал на мястото си, сепнат и изненадан от бързия развой на събитията. Знаеше, че бе длъжен да каже нещо в свое оправдание, но нищо не му идваше наум. Отстъпи, тъй като мъжете се запътиха към него.
— Вие кой сте и за какво идвате? — попита мустакатият.
— Съсед… Имахме уговорка… — не довърши. Едва ли бе удачно да каже с кого и то пред Гергина.
— Как се казвате?
— Васил Обретенов.
— Аз го помолих да дойде! — неочаквано изрече Гергина. — Трябва да му върна един часовник, който бе дал за поправка. Може ли?
— Добре, но по-бързо — нареди другият. — Иди с нея!
Гина и мустакатият се върнаха в къщата, а Васил остана край джипа с първия цивилен, който явно бе някакъв началник. И двамата не бяха от Олм, сигурно бяха дошли от София. Вероятно те е трябвало да проведат операцията, за която говореше Гичо. Или просто го бе излъгал? Бе го накарал нарочно да отиде у бай Пано, за да може колегите му да го сгащат заедно с Гергина. Добре, че се забави! Но кой можеше да каже? Мъжът пред него мълчеше в сумрака, който се сгъстяваше и ставаше все по-зловещ и зловещ. Слава богу, нито жените, нито децата вече можеха да видят какво се случва на улицата.
— Тя ли е? — престраши се Васил. Не издържаше вече на напрежението!
Цивилният го изгледа строго, сякаш искаше да му каже: „Не е твоя работа!“ и отвори задната врата на джипа. Гина и мустакатият излязоха от къщата и дойдоха при тях.
— Ето! — подаде му увит във вестник пакет. — Не успя да го поправи. Виж, май пружината е счупена!
Васил Обретенов пое часовника и се помъчи да разбере по очите й какво става, но мъжът до автомобила не му остави време.
— Хайде, качвай се! — нареди той и Гина се настани отзад.
Цивилният я последва бързо, тръшна вратата и заповяда на мустакатия да кара. Чу се рязкото: „Слушам!“ и след малко Васил остана сам на стръмната улица със стария часовник на тъста си в ръце. Колкото и да бе вече тъмно, всички го виждаха. Оказа се, че освен жените и децата, цялата махала отдавна надничаше зад прозорци и огради. Тръгна към дома, като се опитваше да не личи, че краката му треперят.
Когато стигна външната врата, Мишо вече го чакаше с ококорени от изумление и страх очи. Това даде кураж на Васил и той прегърна детето.
— Всичко е наред, моето момче. Взех си обратно стенния часовник.
Елена и Мими ги посрещнаха още на циментовата пътека, която водеше към вътрешната част на двора. И двете бяха не по-малко разтревожени.
— Какво стана? — започна съпругата.
Васил погледва последователо и едната, и другата, сякаш искаше да разбере какво знаят, после отговори:
— Откараха Гергина в управлението. Беше ме извикала да ми върне часовника.
Все пак, макар и убийца тази жена му помогна твърде много. Какво щеше да прави той, ако тя не се бе сетила как да излезе от ситуацията с милиционерите?
— Значи тя е… — не посмя да довърши Елена.
— Попитах единия милиционер, но той не ми каза! Ще се разбере.
— Най-вероятно е тя. Иначе нямаше да я арестуват. И как са открили? — Мими се опита да погледне заговорнически Васил, но той не се усети.
— Все още нищо не може да се каже! Хайде да се прибираме, че този ден ми дойде в повече — предложи Васил и поведе сина си за ръка към къщата.
Мими разбра, че ще трябва да си върви. Донякъде бе спокойна, че нищо не му бяха направили и сега много искаше да догони Васил и да го прегърне, макар да осъзнаваше, че желанието й е абсурдно.
— Утре ще ходя на лозе — провикна се тя. — Мишо, ако искаш да те взема с мене!
Предложението й бе по-скоро напомняне за Васил. Каквото й да ставаше Мими не бе забравила обещанието му. Той обаче дори не я чу. Бе погълнат изцяло от страховете си и бързаше по-скоро да се
