скрие в къщата и да остане насаме. Вместо него отговори Елена:
— Може, но преди да тръгнете, нека да посвири!
— Чу ли, Мише, ще дойда в десет сутринта. Става ли?
Момчето отговори, че ще я чака. Щяха цял ден да бъдат заедно и то само двамата!
Мими се прибра, радостна, че в края на крайщата всичко свърши добре. Пусна си „Бийтълс“, този път
Васил вече лежеше в спалнята и разгледаше повръхността на тавана. Множеството фини пукнатини в мазилката я прорязваха като малки реки и поточета, по които сега безцелно се стичаше умореният му поглед. Чувстваше се изтощен и изпразнен, потънал в безумието на битието, за което никога нямаше да намери разумно обяснение. Вече изключваше възможността друг, освен Гергина, да е убил бай Пано. Да, така беше! Но защо? Това щяха да я питат и следователите в милицията, и прокурорът, и съдиите. А тя щеше ли да го запази? В името на какво — че може би го е обичала? Но беше ли способна да обича тази жена? Който обича, не убива. Васил осъзна, че си противоречи. Той, например, никога не би посегнал на човек, но и нямаше спомен да е обичал някога истински. Освен сина си, но това бе друго… И какво, майка му стара, означава да обичаш? Женските брътвежи за любов му се струваха смешни. У Гергина го привлече и това, че не се пренасяше много-много. Бе мълчалива, привидно студена, но чувствена. Поне за него беше такава. Да, но именно тя уби, а пък искаше от него да я обича. Щеше ли да го предаде и въобще щеше ли да я види повече? Хвана го яд, че не успя да зърне очите и заради мрака. Какво му каза последно? Напрегна се да си спомни. Аха…
Стана, взе часовника и отиде в мазето. Там намери отверка и отвори задния капак с треперещи ръце. Не сбърка — под него имаше малък лист хартия сгънат на четири. Разтвори го. Да, това бе писмо, писмо от Гергина и бе адресирано до… до него! Зачете жадно, тресящ се целия от възбуда.
Драги Василе,
Не издържам. Няма да дочакам до утре и ще се обадя в милицията още сега. Както ти казах, аз убих Пано. Отрових го с мишеморка. Сложих му я в млякото с ориз. Много обичаше мляко с ориз, изверга! После го насякох на парчета, пренесох ги с два куфара в стола на комитета и там го изгорих. Защо го направих? Сега не знам, но когато слагах отровата, бях твърдо решена да го извърша. Не искам да се оплаквам, но Пано беше ужасен човек. Никой не го познаваше и само аз си знам какво ми причиняваше. Надявах се, че като го премахна и с времето ще успея да те накарам да избягаме и да започнем нов живот. Лъгала съм се. Ти си хубав и добър мъж, но си женен и страхлив. Надарен си, но си страхлив! Превъзходството те е заслепило и ти не можеш да обичаш. Жалко! Такъв ми бил късметът. Сега ще се предам. Ще отида в милицията, а те си знаят какво да направят. Готова съм на всичко. За себе си бъди спокоен! Ти нямаш никаква вина. Защо да те споменавам изобщо? Жалко, че и на оня свят няма да се видим, защото аз със сигурност ще горя в ада. Остани със здраве и дано един ден обикнеш истински!
Васил прочете писмото няколко пъти, за да се убеди, че не сънува. Първото нещо, което му дойде наум, след като се освести, бе да го изгори. Така и напарави. Докато държеше горящата листче в ръце, чу гласа на Елена. Викаше го за вечеря, а той знаеше, че няма да може да преглътне нито залък.
Опасенията на Елена
Мълвата плъзна за часове и Олм се потресе от нея. Всички заговориха как най-после хванали убиеца на куция златар Панайот Симов и това се оказала съпругата му, която била доста по-млада и искала да му вземе парите, както въобще се очакваше от всяка млада жена, омъжена за богат и възрастен мъж. Хората мигом я осъдиха да я постигне същата съдба — око за око, зъб за зъб! Властта, и тя нямаше особени проблеми. Подобно убийство бе в разрез с принципите на социалистическия морал и то щеще да получи от закона най-тежкото наказание, предвидено в него — смърт. Никой не се съмняваше, че Гергина Божинова заслужава друга присъда.
След няколко дни на топли клюки и лековати легенди за това как хитро и героично, като по филмите, народната милиция успяла да залови престъпницата, населението на града се успокои. Вярно на своя любим закон: „Всяко чудо за три дни, по-голямото — за четири“, то се захвана отново да гради най-светълия строй, където нямаше място за битово разложение и престъпни елементи.
Населението така и не разбра какво в действителност се бе случило с трупа на бай Пано. Имаше всякакви версии — хвърлен в Дунава, заровен в градината; имаше дори и предположения, че, всъщност, ветеранът Панайот Симов не бе убит, а бе заминал за братска Унгария при бившата си съпруга, която от лекомислено момиче по време на войната сега бе станало зряла и умна жена, издигнала се до висш партиен пост след 23 октомври 1956 година. Никой друг освен Васил Обретенов и синът му (а впоследствие и специалните органи, които запазиха всичко в пълна тайна до съдебния процес) не знаеше истината. Дори Гичо Гаргата я научи от своите колеги, дошли от окръжния град специално за случая.
На жителите на Олм тепърва им предстоеше да изживеят истинския потрес, когато занемели щяха да слушат показанията на Гергина Божинова, предавани на живо по местния радио-възел. Целият град щеше да се събере около говорителите на площада и щеше да мълчи, невярващ на нито едно от сетивата си, че това е възможно.
Септември дойде бързо. След броени дни щеше да започне учебната година и Мишо се захвана да подвързва читанки, атласи и тетрадки. Срещите с пичовете в Празното място намаляха, а стрелбите с фунийки направо спряха. За сметка на това се увеличи свиренето, а това изпълваше с радост и надежди мадам Хачуян. Тя предчувстваше бъдещето на своя ученик, но тайно се молеше пубертетът и възмъжаването му да не го съсипят. Молбите й бяха чути.
И на петия ден, обаче, Васил Обретенов не забрави за Гергина. Слава богу, никой, никъде и с нищо не му показваше, че го свързва с нея. Тъща му Милeва също бе разколебана, дори на малката Марион вече не й пукаше, че го е видяла да се прегръща с убийцата; детето бе потънало дълбоко в обятията на бурната им любов с Митето. Мими бе щастлива, че събитията се развиват в нейна полза и с нетърпение очакваше най- удобния ден за разходка до лозята. Единствено в Елена остана съмнението, че между Васил и Гина е имало връзка. Седмици след арестуването той не докосваше жена си, а това вече беше неестествено за него и твърде подозрително, което разпали някаква неизпитвана досега ревност у нея.
Елена все повече не издържаше и една вечер, докато се приготвяха за лягане, тя се престраши и попита мъжа си:
— Липсва ли ти?
— Кой?
— Не се прави, че не знаеш за кого става дума! Гергина.
Васил не очакваше подобен въпрос. Тъкмо бе позабравил за случая.
— За какво да ми липсва?
— Нищо ли не е имало между вас?
Елена усещаше, че е наивна да пита подобно нещо. Кой мъж, особено като Васил, щеше да си признае за изневярата? И какво щеше да спечели тя, ако той наистина бе имал връзка със съседката? Щеше ли да го остави, щеше ли да спре да го обича? Тя бе толкова привързана и обсебена, както казваше майка й, от него, че самата мисъл да живее без Васил й се струваше светотатствена. Може би сбърка, че подхвана този разговор.
— Нищо! — глухо изрече съпругът й.
— Кажи ми честно, вече няма значение!
