„А пък аз имам много добър приятел от Красноярск!“ Разказах й за моя състудент, виолиста Юра. Какво ли правеше той сега? Най-вероятно си изкарваше хляба във местната филхармония, стига алкохолът да не го бе погубил. Но днес в Русия ставаха чудеса и Юра едва ли би се примирил със съдбата на губещ човек.
Василиса, естествено, не го знаеше. Каза, че познавала малко хора, тъй като изобщо не била излизала от квартала в Красноярск, в който живеели с майка си и пастрокът. Няколко пъти била идвала в центъра и толкоз.
Попитах я знае ли български — спомних си за Елена от Кишинев и архаичния език на предците й.
„Само някои думи. Например «попара». Още я обичам за закуска. Като дете съм приказвала повече, но после всичко забравих. Мама избягва да говори на български. Хубаво ли е в България?“
„Много! Трябва да дойдеш и сама да се убедиш.“ Поинтересувах се как се е озовала в Гърция.
„Пастрокът ми ме взе със себе си, като награда за рождения ми ден. Днес ставам на двадесет и три.“
Честитих й с комплимент и й пожелах цял живот да изглежда толкова хубава. Стана ми интересно що за птица бе вторият й баща, щом като можеше да си позволи такава скъпа екскурзия. В Русия капитализмът вече се развиваше главоломно, създаваше се нова олигархия, чиито представители все по-често можеха да се видят и в Лондон. Не се излъгах в подозренията си. Пастрокът й Степан Балшиков бил бизнесмен. Сече дървен материал на концесия и го изнася предимно в Китай. Можех да си представя какви печалбите инкасираше.
„Майка ви с вас ли е.“ „Не, тя си е в Красноярск. Не обича да пътува…“
Към нас се приближи мъж на средна възраст, с няколко години по-голям от мене, който имаше вид на склададжия. Бе нисък, плешив и с редки мустаци. Имаше голямо шкембе, което изпъкваше над късите му криви крака и опъваше шарена тениска с множество английски надписи. Изглеждаше мрачен.
Застана до нас и кимна с глава. Василиса бързо ни представи един на друг. Като разбра, че съм музикант, завършил в Москва и пристигнал на своеобразно турне в Гърция, въпросният Степан се оживи, дори стана някак сервилен като същински домакин на студентски стол пред началството си. Отлично познавам подобен тип хора от ерата на застоя в някогашния Съветски съюз.
„Нима довечера ще свирите в Хидра?“, уж крайно изненадан попита той, сякаш се предполагаше да рисувам на острова. Между другото, баща ми, Хидра е предпочитано място и от много световни художници.
Поканих ги на концерта, дори повиках и моя домакин Такис, за да ги запозная. От този мига насетне четиримата оформихме своеобразна малка група и докрая на вечерта бяхме заедно. Това затрудни общуването ни с Василиса, предпочитах да сме само двамата, но пък ми даде възможност да съм през цялото време до нея. Наслаждавах й се и се стремях да не бие на очи колко много съм хлътнал по това момиче.
Да, отче мой, досега не бях изпитвал подобни чувства към никоя друга жена. Любовта ми граничеше с благоговение и аз не знаех какво да предприема. Само се молех времето да тече възможно най-бавно, дори да спре, за да може да съм повече с прекрасната Василиса. Утре вечер щяхме да се приберем в Атина, а те двамата щяха да летят за Москва на другия ден. Чудех се какво да измисля, за да я задържа със себе си. Не можех като луд руски благородник да й предложа брак още същата вечер след концерта, нито да й се изповядам колко много я обичам и да й предложа да дойде с мене в Лондон. Аз не желаех Василиса за една нощ в леглото си, а за цял живот. Бях безпомощен от безрадостната перспектива, както и от ясното съзнание, че на нея ще й е безразлично дали я обичам или не.
Вечерта след концерта четиримата се разходихме покрай малкия, но много дълбок залив на острова и седнахме в една от пословутите гръцки таверни да отпразнуваме рождения ден на Василиса. Концертът, между другото мина блестящо. Аз свирех въодушевено като един истински влюбен, а Такис ме следваше, заразен от преливащите ми чувства. Като се покланяхме, той ме прегърна и ми прошепна: „Crazy Bulgarian, I love you!18“ Залата и финасовият успех бяха пълни.
Скъпи татко, трябваше ли да искам повече от живота? Определено — не, но човешката лакомия е бездънна. Тя, мисля си, е в основата на всички принципни беди на нашето битие. Нищо друго не ме интересуваше освен Василиса — нито красотата наоколо, нито приятната топлина и уют, нито чистотата на въздуха дори. (На този остров не се движат моторни превозни средства. Какъв контраст след Атина!) Утре щяхме да се разделим и едва ли повече щях да я видя някога!
„Драги Степан, какво ще кажете да ми гостувате някой ден в Лондон, цялото семейство?“, не се сдържах аз. Колко хубаво би било, възкликнаха и двамата с Василиса и благодариха за поканата. „Но първо ще дойдем в България!“, настоя тя. „Аз също не съм бил във вашата страна“, изрече пастрокът й. „Непременно трябва да отидете. България е чудно хубава!“, посъветва ги моят колега.
Вдигнах наздравица за рожденничката и за бъдещата ни среща. Пиехме шампанско заради случая, но обещахме на Такис, че утре всички ще пробаме препоръчаната ни от него рацина. Аз се наслаждавах на радостта, която изпитваше Василиса — как се смееше, как държеше чашата и боравеше с малката лъжичка, с която си слагаше черен хайвер. Единственото ми желание сега бе да я погаля. Жалко, че музиката в таверната бе неподходяща да я поканя на танц. Въпреки това Василиса се смееше и забавляваше на приклякащите в ритъма на сиртакито туристи.
Такис ни покани всички и ние станахме, за да се присъединихме към танцуващите. Напрегръщахме се и се понесохме като една малка вълна под звуците на бузукито. За пръв път през живота си се бях отпуснал така. Прегръщах Василиса през раменете й, а тя прегръщаше мене и аз вече усещах сърцата ни като едно. Бях щастлив като никога.
Снощи след таверната се прибрахме по каютите и аз веднага заспах. Когато се събудих, корабът се носеше по бялото море на любовта и дори леко се полюшваше по вълните. Разсъних се, станах и отидох до прозореца. Навън бе мрачно, духаше силен вятър, а по повърхността се белееха водни „зайчета“. Разтрих очи и първото нещо, което изплува в съзнанието ми, бе сънят.
Да, баща ми,
След като целият ми сън отново мина пред очите ми, първото нещо, което ми дойде наум, бе да потърся Василиса. Бързо се измих, облякох се и излязох от каютата. Отидох в тяхното крило, в което бяха настанени с пастрока си, намерих номерата на стаите им и почуках на вратата. Никакъв отговор не последва. За миг си помислих, че отново се повтаря историята от хотела в Будапеща, но в тоя миг по коридора се зададе Такис. Слава богу. Попитах го припряно дали ги е виждал, а той ми подаде някакъв плик и ми каза, че бил за мене. Разкъсах го нервно, извадих бележката, изписана с красив почерк на руски, и зачетох:
Драги Михаил,
Налага се спешно да заминем. Степан ще наеме катер, който бързо да ни откара до брега, а оттам лесно ще стигнем до Атина. Трябва да хванем първия възможен самолет за Москва. Беше ми приятно, че се запознахме. Прекарахме една чудесна вечер. Ако някога дойдеш в Красноярск, потърси ме на този адрес…
