„Мизерията няма дъно, а в България дори ние не бяхме богати. Не вярвам скоро да заживеете бързо, така както искате. Но да оставим това. С жените как си?“
Погледнах я изпитателно. Защо Марион ми задаваше подобен въпрос? Ако искаше да разбере дали съм женен, мисля че вече й казах, ако ли пък се интересуваше каква е ориентацията ми с оглед на нещо, което аз не схващах, то никак нямаше да ми бъде лесно да й отговоря.
„Много ги харесвам, но не мога да намеря подобаваща снаха за майка ми.“
Марион усети ме, че се измъквам, ала сега вече видях в погледа й други пламъчета. Е, баща ми, ако си мислиш, че нещо ме спираше да прекарам тази нощ в леглото на Марион, лъжеш се. Напротив, още като я видях, веднага я пожелах. (Та тя е толкова привлекателна жена!) А и някак си ми се искаше да й отмъстя за едно време, за това че ме наричаше „голямо цигу-мигу“. Исках да й покажа, че вече не съм дете и че мога да й го върна за някогашното нейно снизходително отношение към мене. Затова продължих направо:
„А ти как си с мъжете?“
„Напоследък — зле. Жалко, че утре заминаваш.“
Желанието рукна в главата ми. Марион съжаляваше, че си тръгвам! Какво ли имаше предвид? Попитах я.
„Чувствам се сама, а тука не мога да намеря свестен мъж.“
Предложих й да се върне в България, но тя ми се изсмя и изтъкна, че човек свиква с хубавото, пък и никога не е чувствала страната ни като своя истинска родина.
„Олм — да, но България… Кой знае? Не е лесно да си с толкова смесена кръв!“
Като каза кръв, аз без да искам се досетих за тебе, баща ми, и за Гергина. Спомних си как тримата с Марион и Митето влизахме в запустелия конак, как отидохме в дома на Гергина, за да проверим дали обувките са същите. Попитах я:
„Спомняш ли си убийството на бай Пано?“
„Как да не! Версията ти се оказа вярна. Ти бе най-убеден, че Гина е убийцата…“
Изведнъж Марион замълча, сякаш се опасяваше, че ще каже нещо, което не бива. Веднага ми проблясна, че тя не знае за кака Мими и какво съм научил от нея в Русе. Разказах й, за да не се притеснява какво говори. Докато й обяснявах за връзката ви с Гина, Марион ме гледаше с широко отворени и красиви очи, в които аз виждах не толкова изумлението й от това, че вече знам всичко, а примирението й с отминалите тъжни дни от нашия разпилян живот.
„Знаех всичко за баща ти и Гина, още преди да се разбере, че тя е убила мъжа си. Знаех и за целувките му с Мими. Аз и тях проследих в конака. Жалко за татко ти и Мими! Той не е имал вина за нищо и едва ли е знаел какво се кани да извърши Гергина. Всичко е толкова тъжно, не мислиш ли?“
Кимнах в съгласие и сведох поглед надолу. И тогава видях как Марион бавно придвижи ръката си към моята. Сложи я нежно отгоре и я остави там. После погледите ни се срещнаха и аз усетих, заедно с топлината, която тя излъчваше, и силното ни взаимно желание да се прегърнем. Спомените от детството ни в Олм засилиха нашата пораснала безпомощтност. Усетих колко много и дълго сме били самотни с Марион.
Наведох се през масата и я целунах по бузата. Прощавах й за всички нейни невинни прегрешения. Вече нямаше сила, която да ни спре, да отидем у тях.
От Марион се прибрах на разсъмване. Каква нощ, баща ми! Отдавна не бях се любил с толкова смесени чувства. Докато го правехме не се погледнахме нито за миг, сякаш и двамата се страхувахме да не се озовем в друга реалност.
И на тръгване дори не светнахме лампата, така че трябваше да се облека на тъмно — на проблясъците от уличното осветление. Марион не стана, а ме помоли да се оправя сам. Отворих вратата на спалнята и от коридора нахлу ярка светлина. Спрях, за да се опитам да видя дали все пак бях се любил с жената-момиче от моето детство. И Марион ме разглеждаше подпряна на лакти, сякаш я виждах в съня си, когато чудовищната жаба-танк прегазваше Митето. Дали и аз сега щях да се превърна в жаба и да скокна върху голия й корем? Усмихнах се тъжно, защото знаех, че един и същи сън два пъти не се сбъдва. Промълвих: „Довиждане!“, а Марион прошепна: „Като се върнете от Шефийлд, непременно да ми се обадиш!“
Така и ще направя, защото отново искам да сме заедно. Мисля си, че само Марион ми остана. Още сега ще отида у тях, за да й съобщя, че другарят Тодор Живков е паднал от власт. Може пък това да я зарадва!
Между другото в Ливърпул, града на любимите на кака Мими „Бийтълс“, свирих в нейна памет както и в чест на кумира й Джон Ленън. Беше страхотен концерт — като оня в Русе, когато разбрах, че тя си отива от тоя свят.
Атина
Баща ми, чувал съм те да казваш, че в живота няма две добри. Изпитах го на гърба си. На следващата година, през август 90-та, се ожених за Марион и заживях в Лондон, а от два месеца вече сме разведени. Какво ли не се случва в животеца ни малък! Нашата връзка с Марион се оказа типичен пример за несходство в характерите. Мама и нейните близки така и не разбраха. Бяхме се договорили с Марион да не им казваме, тъй като предвидливо предполагахме, че може да се разделим. Ако питаш защо краткият ни брак се разтрогна, то е защото и двамата сме вече прекалено самостоятелни, за да търпим който и да е друг. Не се карахме, но омилението ни се стопи бързо като лондонски сняг.
Затова сега реших да се разведря и да си почина в Гърция. Покани ме Такис Рицос от Атина — мой колега челист, с който междувременно ще изнесем и няколко концерта за две чела — предимно произведения на Бокерини. Пристигнах днес късно следобед и сега се подготвям за утрешната обиколка из града.
В Лондон се озовах след първите демократични избори в България през юни 90-та, тъй като за по-малко от година усетих, че еуфорията и радостта от промяната са илюзия. Управлението преминаваше в ръцете на скритите по-низши ешелони на предишната власт. България, баща ми, ще си остане вечно в блатото на левите убеждения не за друго, ами защото народът й никога не е бил богат. Дори и гърците, които са минали през военна хунта, но отдавна са признати от Европа и са далеч по-богати от нас, днес пак са си леви отвсякъде. Тук даже ни укоряват, че сме се продали на Запада. Как да им обясня, че и ние искаме да живеем добре като тях. Значи те могат да лицемерят пред същия тоя Запад, да го доят чрез разни фондове, а зад гърба му да го псуват, пък ние да не можем! Но моята работа е да свиря, а не да съдя, защото, както се разбра, аз друго като хората не мога да върша. Бракът ми с Марион го потвърди.
Да, баща ми, невярващ на промените, аз предпочетох да се възползвам от поканата на моята съгражданка и да отида в Лондон през юли същата година. Още не пускаха свободно, както това стана по- късно, и аз заминах уж на екскурзия за Прага, а оттам — към Обединеното кралство. Дълго, сложно и унизително е за разказване, затова ще ти спестя митарствата ми.
Отначалото с Марион заживяхме добре, дори мисля, че се зароди нещо като любов, а решението ни да се оженим бе взаимно и то само месец и нещо, след като пристигнах. Скоро обаче осъзнах, че самотата и страхът кара хората да взимат прибързани и повърхностни решения. Ние не бяхме един за друг. Явих се на конкурс за работа в лондонската филхармония и за моя радост ме приеха. Нещо повече — вече изнасям и самостоятелни концерти, правя записи и пак започнаха да ме канят да свиря по света. Сега мога, когато пожелая, да си идвам в България (тук вече ме наричат Маестро, а Жаба ми викат само най-близките колеги) и да се връщам в Англия, където, слава Богу, все още никой не ми вика „Michael the Frog17“. Всичко вече е въпрос на пари. Не бих казал, че лесно се изкарват, но и не бих се оплакал.
Верен на обещанието си, ще ти пиша за престоя си в Атина. Виждам те, обаче, да ме гледаш въпросително и да питаш как е мама и нормално ли приема моето решение да се преселя в Лондон. Тя, горката, вече се е примирила с всичко. Навърши шейсет години, но изобщо не мисли с нещо да промени участта си. Разбира се, че я поканих да дойде при мен в Лондон — вече има къде да живеем заедно, но тя категорично отказа. Нейна воля. То моята работа е толкова еднообразна и чергарска, че мога да живея и на северния полюс, стига с мене да е виолончелото и да ме канят отвреме-навреме да свиря тук и там. Мама няма да е по-малко самотна, ако е с мене в Лондон. На връщане обаче си обещах, че ще мина през София,
