като мене, продали сърцето си на лудостта да станеш професионален музикант. Марта също никога нямаше да се омъжи, като мене, а пък за адаша не ми се мислеше. Какво нещо е, баща ми, гениалните хора като тях винаги са нещастни! Те трябва само да бъдат обичани и никога наранявани. Звучи претенциозно, но те разменят една-единствена монета за своя талант — тази на живота си.
Канех се да стана и да отида да ги прегърна, когато на десетина мерта от мене видях да крачи човек. Загледах го неволно и въпреки неясната светлина лицето му ми се стори познато. Станах и се спрях в средата на алеята, за да го пресрещна и се убедя, че не се лъжа. Не, не грешах! Това бе един мой съученик от Олм, с който до седми клас учехме заедно в Гьолското училище. Казваше се Николай и не живееше в нашата махала. Не бях го виждал повече от петнадесет години. Какво правеше тук?
Мъжът се приближи и също ме загледа, явно искаше да разбере кой е тоя човек дето така се е вторачил в него. Позна ме и пръв възкликна: „Мишо Жабата! Боже мой!“ Здрависахме се топло, дори се прегърнахме въпреки споменаването на прякора ми. Впрочем, вече бях свикнал с обръщенията на колегите си. Най-често ме наричаха Жабче, а някои от жените, докато ги чуках, дори ми викаха: „Сладък мой Жабко!“
„Какво те води насам?“, започна Николай. Разказах му, а той ми отговори, че вече година е в Лондон. Работи в посолството като поддръжка. Не е някаква важна клечка, а просто част от „обслужващия персонал“. Разприказвахме се и той реши да ме покани да изпием по „Гинес“ в някоя лондонска кръчма, наричана тук „пъб16“. Съгласих се, при условие че ме върне после в хотела, за да не се изгубя. Като разбра къде сме отседнали, той предложи да ме заведе в кръчма на „Еджуеър роудс“, която се намира в съседство с хотела. Така и сторихме. Разделихме се с колегите и след половин час бяхме във въпросния хоремаг. Шефът не пропусна да ме предупреди да не закъснявам.
„Слушаме по радиото за тебе, гледаме те по телевизията вкъщи. Станал си известен музикант!“ „Остави се!“, отвърнах му. После го заразпитвах за Олм, за да го отклоня от лицемерните му комплименти. Кольо Мерудията, както му викахме в класа, наистина бе във всяка манджа мерудия и голям всезнайко. Убеден бях, че сега той определено не слуша музиката, която свиря.
„Абе, зарязах аз родния си град. Откак се ожених за софиянка, много рядко си ходя. То и кой да видя. Всичко се е попилеяло по страната, останали са само лудите като Митето. Помниш ли го?“ Отвърнах му, че сме били в една махала, а Кольо продължи с нещо което ми бе направо болезнено неприятно.
„Нема късмет това момче. Много му дойде. Първо разбра, че е хранениче, а после и тая случка в казармата!“ „Какво, какво?“, изумих се аз. Нима Митето е бил осиновено дете? Мерудията подробно ми разказа, как приятелят ми от детинство не бил истински сина на чичо Фончо и леля Мара с котките. „Хората са гадове! Какво им влиза в работата кой какъв е. Ама…“
Не вярвах на ушите си. Вече не го слушах какви ги дрънка, тъй като бях се върнал в годините на моето детство и ясно виждах пред себе си здравото и умно момче с красиво тяло и авторитет на безспорен лидер в махалата. Веднага в съзнанието ми нахлу и споменът за Марион, как двамата с нейния любим Митко вървят прегърнати по главната на Олм и свиват зад паметника на площада към градинката на вечната им любов. Приплака ми се. Митето бе полудял, ами Марион?
„Какво стана с Марион? Знаеш ли нещо за нея?“, попитах нетърпеливо, прекъсвайки Кольо Мерудията най-безцеремонно.
„О, тя е тука, в Лондон. Живее в «Челси». Виждаме се чат-пат.“
Баща ми, това ме довърши! Олм ме преследваше навсякъде. Марион Сабо, внучката на Алексо Поптодоров и Полет Телие, красивото и хитро момиче, което ми викаше „голямо цигу-мигу“ бе в Лондон! Не, не, струваше ми се невероятно, но след като Николай ми повтори няколко пъти, че още сега можем дори да й се обадим по телефона, аз настоях незабавно да й звънне. И представи си, след малко вече държах слушалката и говорех с моята съседка от махалата, като си запушвах свободното ухо, за да не чувам шума в пъба. Въпреки това Марион разбра кой съм, а аз бързо се осъзнах и я поканих на утрешния ни концерт в „Ковънт гардън“. Тя с радост прие.
След час се разделихме с Кольо Мерудията, когото също поканих на концерта, макар ясно да съзнавах, че го правя единствено от куртоазия.
Дълго преди да заспя се питах, как ли ще изглежда Марион на 33 години?
Баща ми, ура! Падна Берлинската стена, а преди няколко часа научихме, че и нашият бай Тошо е сменен. Какво става?! Горби преустройва всичко. Не ми се вярва още, че България ще си има друг партиен и държавен ръководител. Та аз, татко, както се казва, съм роден, израснал и възмъжал при тоя човек. Друг не помня. Боже, Господи, нима е истина! Докато не се приберем в България, няма да повярвам, че това е така!
Марион дойде на концерта в „Ковънт гардън“, а после ме изчака и ме заведе на френски ресторант в своя квартал. „Челси“ е от добрите части на Лондон и в него е приятно да се живее. Заведението се оказа скъпо, специализирано с морски храни и деликатеси. Било й любимото.
Още когато я видях за пръв път пред „Ковънт гардън“, аз не скрих учудването си от жената срещу мене. Марион бе станала неправдоподобно красива! Дори ми се строи по-хубава и от графиня Екатерина. Поне бе далеч по-млада и свежа. Да ти призная, не вярвах, че това бе момичето от нашата махала в Олм, което често ми се подиграваше, и с което заедно слушахме от покрива на спортната зала съдебния процес срещу Гергина. За тези четиринадесет години, в които не бяхме се виждали, Марион бе станала страхотна дама — с големи и пъстри очи, майсторски гримирани, с отлично поддържана и все така буйна коса, с подчертано страстни устни и примамливо тяло. Ако не виждах в нея момичето от моето детство, щях да я ухажвам и щях да направя всичко по силите си тази жена да стане моя.
Ръкувахме се сдържано, но с пламтящи от радост очи. Не смеех да го сторя, ала ми се прииска да я прегърна. Усетих, че и тя желае същото. Все пак озаптихме емоциите си.
„Не мога да повярвам!“, усмихна се тя — и зъбите й бяха безупречни. „Малкият Мишо от махалата в Олм да свири в «Ковънт гардън» и то така прекрасно!“
„Никой не е съвършен!“, опитах се да се пошегувам. „А аз не мога да повярвам, че ти си тук, за да ме слушаш. Какъв вятър те е довял в Лондон?“
„Нали знаеш смесеният ми произход? Просто продължих традицията и се омъжих за ирландец.“
Нещо ме накара да съжаля, че е омъжена. Дали не си мислех, че Марион бе длъжна да остане вярна на своята детска любов Митето? Тя отдавна знаеше за него, нали първа ми каза, че е на лечение в психиатрията, когато отидох в Олм да го потърся.
„Аз пък все още съм само с виолончелото.“
„За предпочитане е пред един ирландец. Челото поне не пие и свири, само когато ти искаш. Разделихме се бързо. Сега съм сама.“
Въздъхнах с облекчение. Искаше ми се да я попитам дали има деца, но реших, че е неприлично да се интересувам от такива подробности.
В ресторанта Марион ми разказа накратко как срещнала в Будапеща учителят по английски Шон Патрик, как се харесали (кой ли нямаше да я хареса!) и как не след дълго решили да се вземат и пристигнали в Лондон. Съжителството обаче бързо се оказало кошмарно и те се разделили. Сега Марион живее в прилична квартира и работи за
„Също като баща ти!“, завърши Марион. „Деца нямам и не мисля да имам!“
Изумиха ме две неща — че знае за твоята смърт и нейното естество, както и че не възнамерява да ражда, така както аз не мисля да правя деца. Какво съвпадение!
„Разкажи ми за тебе! Дълго ли ще останеш в Лондон?“
„Утре заминаваме за Ливърпул, после — за Шефийлд, а на 11 ноември летим за София. Сега и у нас перестройката хлопа на вратата.“ От физиономията й долових, че Марион не показа кой знае какъв особен интерес. Бе сдържана и сякаш не искаше да говорим за това.
„Мислиш ли, че нещо ще се промени?“
Предпочетох да не отговарям. Никога не съм се интересувал кой знае колко от обществено- политическия живот на света. Мразех несправедливостта и тъпащината на социализма, но от мене нищо не зависеше. Марион обаче сама си отговори: