прилично и второ — рискуваш тя да поиска да направите същото заедно, а ти да не си съгласен. Знам, сигурно ще кажеш, че на жена не се отказва, но има жени, на които трябва да се отказва.
Пък ти, баща ми, си постъпил точно обратното — отказал си на кака Мими, а си се хванал с оная убийца Гергина. Слава на Господа, че от години не съм я сънувал! Откакто кака Мими ми каза, че сте се чукали, от тогава нито многоликата Ка ми се е явявала, нито краставата царкиня. Ала природата не търпи празно пространство — сега колегите вече започнаха да ми викат Жаба. Как стана ли? Ами, Марта ми го натресе. Като се върнала в Русе и се срещнала с кака Мими, преди още тя да издъхне. Моята детска любов и разказала подробно за ония години, за мене, за тебе, за всичко. Не пропуснала да спомене и за прякора ми, дори й припомнила историята как Богородица се присмяла на жабата, за което Бог я наказал — докато се смее от устата й да капят червеите на копринената буба.
И Марта, за да си отмъсти ли — не зная, но пусна в нашите среди, че са ме наричали Жаба. Зевзеци и завистници не липсват и — хоп, отново се сблъсках със суровата действителност. Е, сега не ми пука — вече не съм малък, само дето понякога се питам: абе, нали не убих нито една жаба като дете, защо и насън и наяве тя ме преследва, сякаш съм някакъв нейн любимец, или длъжник. Важното е, че повече не сънувам как мои близки си отиват, полудяват и прочие гадости; поне засега.
Споменах ти за кака Мими. Почина, миличката, половин година след като се върнахме от Одеса. Не можах да я видя за последно на връщане, тъй като бе късно, а и бяхме скапани. Мъчно ми е за нея! Глупаво, по-скоро несправедливо, е така нелепо да си отиде от тоя свят, сякаш бе наказана да плаща за нещо, без да има вина. То коя ли смърт е „лепа“ би ми отговорил ти и ще бъдеш прав! Мисля си, че смъртта на млади хора и деца е най-мръсното нещо в човешкото битие. И ако природата бе по-милостива и не ни прекъсваше живота така непоследователно и безсърдечно, то сигурно и ние, хората, щяхме да се държим по-уважително и вероятно нямаше да се избиваме така безогледно било от лакомия, завист или любов. А най-омразно ми е да приемаме войните като някакво смекчаващо вината обстоятелство, а да се възмущаваме от всяко жестоко убийство като това на Гергина, например! Да, татко мой, прелюбодеецо, зловещо е убийството на твоята Гина, потискащо патологично е дори, но никави причини — политически, патриотични и прочие — не оправдават нито една война. Но, както и друг път съм ти споменавал, моята работа е да свиря, а не да съдя. Поне Бог е милостив, нали!
Преди да ти пиша за Лондон, ще ти спомена — ако се интересуваш, разбира се, — че още не съм женен, че през изминалите четири години нищо друго не съм правел освен да свиря — да разучавам нови произведения, да изнасям концерти в страната и социалистическия лагер и да трупам авторитет. Сега съм на тридесет и една, но съм уважаван музикант. Преподавам и в консерваторията специалност виолончело, не съм член на БКП14 (вероятно произходът на дядо ми Първан е попречил) и нямам паднал зъб! Това последното е майтап, но е хубаво. Здрав съм!
Мама е добре, пенсионира се, а след три години ще навърши шейсет. Гледаме се и се търпим. Изминаха вече петнадесет години от смъртта ти и аз съвсем сериозно я попитах един ден дали не възнамерява да си намери някой мъж поне за другарче, а тя само дето не ме наръга с иглата, с която плетеше поредния ми пуловер.
„Когато се ожениш ти, тогава и аз ще си намеря друг!“, скастри ме тя, а после въздъхна дълбоко, невярваща, че някога ще стане свекърва и баба.
Как, баща ми да се оженя, като нямам желание? Жени не ми липсват, имам си всичко, за какво ми е да създавам поколение, което нито ще има полза от мене, нито ще ме помни някога? Аз съм поредното дете на света, което е останало млад сирак, и знам каква изпепеляваща болка е да загубиш близък. В „Еклесиаст“ е казано: „Не се помнят предишните поколения.“ За какво ми е тогава да правя някой, който няма да иска да си спомня за мене, ако стигна до дълбока старост? Ще може ли моето отроче да разбере някога каква е била болката ми по неговия дядо? А да го обрека на същата — не желая!
Знам, тук всеки ще ми възрази: но децата са нашата любов, нашето бъдеще! Виждам и Линдро да ми казва: „Вие ще ни носите душите в кошничка!“ Ох, де да беше така! Нима неговият внук носи душата му в кошница, нима аз нося твоята? Аз само свиря, скъпи ми татко, свиря и свиря, за да карам хората да се наслаждават, да получавам от тях наркотичните аплодисменти, за да не полудея, прокълнат сякаш никога да не изпитам истинска любов, а да нося страданието и възторга на другите като натрапчиви съновидения с ужасен край. Бива ли такъв човек да създава семейство? И нима си мислиш, че ще мога да свиря тогава? Аз не съм сигурен. Да, страх ме е! Страх ме е да не умра и да оставя още един нещастник, който ще пише писмата си до своя покоен баща. Ужасно звучи, но така се чувствам. Затова и дълго не ти писах. Но понеже ти бях обещал, че ще ти разказвам какво съм преживял във всеки град извън България, аз ти пращам първото си послание от Лондон — града, който разделя времето на две.
Настаниха ни в един хотел недалеч от мраморната арка при входа на „Хайд парк“. За разстоянията в Лондон, това е сравнително близо до „Ковънт гардън“. Утре имаме репетиция, а вечерта е първият ни концерт. Ще свирим в още два града — Ливърпул и Шефийлд — в разстояние на десетина дни.
В ранния следобед излязохме с диригента и Марта на разходка. Шефът предложи да ни покаже забележителностите на Лондон, като човек идвал често тука. Марта веднъж бе посещавала града, така че единственият жаден зяпач бях аз. Минахме през „Хайд парк“ и бързо стигнахме до Бъкингамския дворец, пред който имаше тълпа от хора — щяха да се сменяват гвардейците на кралицата.
Този прословут театър (нали и у нас го разиграват пред мавзолея на Димитров15) винаги ме е разсмивал и съм си мислел, че хората не са отстъпили и крачка от ритуала на глупостта, който векове наред е един и същ, само че с променящо се оперение. Властта е най- консервативното обществено образувание, което винаги има нужда от един и същ ресурс — сила, показност и пак сила. Дали ще ги наричаме вардяни, гардове, охрана, преторианци, гавази, гвардейци, и прочие пазещи я човекоиди без лица, те си остават едни и същи във времето. Технологиите се променят като геометрична прогресия, но общественото развитие на хората — като аритметична. Властта винаги си остава с една физиономия — гадна, дори тя да е на андрогин.
Не се бавихме много. Оставихме караула да се сменява тържествено и продължихме да се разхождаме. Дълго обикаляхме — крака не ни останаха — и накрая се озовахме в „Риджънтс парк“. Бяхме видели какво ли не, но не смятам да ти го описвам. И за Лондон, както и за Москва, са нужни години, за да го разгледаш. Просто, татко, това са имперски градове, в които великолепието и могъществото, въплътено в черкви, катедрали и крепости, се набива на очи. Иначе хората са си същите. От някогашните империи най-изтънчена и някак си човешка за мене си остава Австро-унгарската. Ако беше видял Виена и Будапеща, за да ги сравниш с Лондон и Москва, щеше да се съгласиш с мене, но да не се отклонявам. Кой съм аз, че да обощавам!
Седнахме на една от пейките, за да си починем. Марта и диригентът не спираха да се възхищават на реда и чистотат на Лондон.
„Такъв мегаполис, а как всичко работи безупречно!“, възкликна адашът. „Така е, защото хората са културни!“, подкрепи го Марта. „Направени са такива!“, заключи Табаков. „Това е моят град!“
В известен смисъл той бе прав. Лондон е прословут с толерантното си отношение към хомосексуалистите, въпреки строгата британска министър-председателка, която пък е пословична със своя консерватизъм и с убеждението си, че не съществува такова животно, наречено „общество“. Всеки е сам пред своя бог, със своята сила и своята кръв и сам трябва да се оправя. Като в Светото писание — на бедния ще се отнеме, а на богатия ще се даде и преумножи. Че то, баща ми, открай време си е така!
Аз мълчах и не знаех дали Лондон е моят град. Бих живял в него, но бих предпочел Виена, ако имах право на избор. Уви, нямам!
„Адаш, ти какво ще кажеш? Какви са първите ти впечатления?“, попита ме диригентът. „Силни!“, отвърнах. „Харесва ми анонимността на Лондон. Тук може да се работи добре.“ „Обретенов, пак за свирене мислиш!“, упрекна ме Марта. „Аз пък бих се побъркала тук!“
После тя стана и отиде на площадката с панорамен изглед към Лондон и с чертеж на силуетите на по- важните сгради отпред — да разпознаеш коя коя е, за да запомниш нещо. Англичаните са най- педагогичните и прагматични хора, които съм срещал — във всичко търсят и от всичко извличат познание и полза.
Диригентът Табаков се присъедини към Марта, а аз останах сам на пейката с отекли крака и празна душа. Здрачаваше се. Откъм Темза задуха бръснещ вятър, който вдигна попадалите по земята листа. Гледах силуетите на моите колеги на фона на очертанията на града, който те разглеждаха. И те бяха самотници
