Когато застанах на метър и нещо от него, вече можех ясно да различа, че това не беше моята Василиса, а друга млада жена, която поразително приличаше на нея. Бе също така хубава, в излъчването й имаше нещо много симпатично, но хладно. Очите й сякаш бяха не толкова сини като тези моята възлюбена.
„Какво има?“, изненадано, но възпитано се обърна към мене момичето.
Отвърнах, че съм се припознал и тръгнах да се прибирам. Закрачих бавно по алеята и гледах към небето. Самолетите не спираха да извират, сякаш Господ ги пускаше един по един от джобовете си. Утре и аз щях да бъда в някой от тях, за да летя към България, към Олм, където щях да отида и да се поклоня на гроба ви с мама. Приплака ми се, но аз знаех, че оттук насетне ще трябва много да се примирявам.
И както си вървях тъжен по пътя, отпреде ми изникна позната физиономия. Няма да повярваш, но и сега човекът бе от Олм — този град щеше да ме довърши! Да, баща ми, пред мен изникна синът на някогашния адвокат Несим Ниньо — Самуел, моят приятел от махалата Сами. За втори път животът ни срещаше извън България; първия път бе във влака на път за Москва.
„Ей, мама му стара, ти си по-голям скитник и от мене евреина!“, изговори ми радостен Сами, след като се прегърнахме и аз едва не се разплаках от натрупалото се вълнение. Обясних му защо съм във Франкфурт, а той набързо ми разказа, че от две години живее тук. Работи като охрана в еврейския културен дом — имало такъв — и това е голяма привилегия за него. След преврата у нас, Самуел заминал за Израел при единствения му останал роднина — вуйчо му Гершон, брат на майка му. Там обаче не му понесло и бил готов да се върне в България, но ето, че късметът му се усмихнал.
„Абе, то и тука не е цвете, но по-хубаво е от жегата и влагата в Хайфа. Ще се прибирам полека-лека. И знаеш ли къде ще отида? В Олм! Не мога да живея без Дунава.“
Посочих му Майн, но Сами ми отвърна, че Дунава си е друга работа. Не исках да споря и да му казвам, че имам десетки причини никога да не се върна в Олм. „Свят голям, хора всякакви!“, казваше Линдро.
Наближаваше шест часа и Самуел веднага ме отведе в любимия му ресторант „Щайнер хаус“, за да ядем телешки мръвки, които сами щяхме да си печем върху горещ черен и вулканичен камък. Не ми беше до ядене, но със Сами мъката ми се разнесе. Все пак той знаеше много по-отдавна от мене какво е да загубиш майка си.
Животът е за живите.
Красноярск
Баща ми, лудостта няма граници! Юра най-после откри нещо и сега съм в неговия град, по-скоро в града на моята безвъзвратно изгубила се любов Василиса. Дано все пак я намеря!
Веднага искам да те предупредя да не казваш на мама за пътуването ми до далечен Красноярск. Достатъчно е треперила приживе при всяко мое митарство по света.
Кацнах на летището по здрач. Духаше силен вятър и прехвърчаше сух сняг. Навън бе 22 градуса под нулата. Усетих познатата миризма на Русия. Цели двадесет години не бях идвал тук и сега се завръщах като при стара любов. В случая тя бе и единствената, тъй като се връщах при моята пракрасна Василиса.
Юра ме посрещна като държавен глава. Още на пистата до самия самолет пристигна огромна лимузина, която ме закара в залата за „особено важни лица“, където моят състудент ме чакаше с цяла свита пред маса, отрупана с хайвери, водки, хляб и плодове. Руското гостоприемсто, баща ми, е безгранично като руската душа. То не е показно и помпозно, то е убийствено — ако се оставиш в обятията му, трябва да умреш от пиене, песни и прегръдки.
Признавам, потекоха ми сълзи, докато се целувахме и истерично повтаряхме имената си с Юра. Беше трогателно да гледаш как двама мъже се прегръщат и плачат, а около тях стоят прави пет-шесетима строги левента, бдящи над своя бащица. Истината, отче мой, е че Юра дори е повече за тях. Момчетата, които го охраняваха, се оказаха бивши „афганци“, които след изтеглянето на съветските войски от Афганистан, останаха на улицата със силни, но гладни тела и съсипана психика. Бъдещи олигарси като Юра ги наеха за охранители, като им предложиха същата съдба — пак да бъдат пушечно месо, но да живеят поне далеч по- охолно, отколкото в лунния пейзаж край Хиндукуш. Който имаше късмет, оцеляваше.
След няколкото чашки (този път не отказах — животът вече ме е научил да пия по чаша в специални случаи) кортежът ни откара в покоите на Юра. Е, изпих само една, все пак това бе водка!
Баща ми, няма да ти описвам какъв представлява домът на Юра. Никога с твоите спомени от разтития социализъм ти не би си представил какъв палат бе това. Дори резиденциите на бай Тошо бяха скромни квартири в сравнения със сарая на Юра.
Веднага ми бе предложено всичко, дори и жени, в случай че ми е скучно и искам да се отпусна. Отказах и безобидния „масаж“. Бях дошъл да намеря Василиса и не можех да си представя, че ще мога да държа в обятията си друга жена. Тук Юра ме изгледа подозрително и рече: „Какво ли не прави свиренето от човек! Добре че не продължих.“
После седнахме край камината и си заразказвахме изминалите двадесет години живот. Говорихме си до зори: за Андрий, за Светлана, за младите дни, за какво ли не.
„Андрий свири във филхармонията на Болшой театър, а Светла е в Сан Франсиско — изхранва се с уроци по пиано. Не й понесе перестройката и бързо замина!“, осведоми ме Юра. Не беше сигурен дали тя се е омъжила. Предполагаше, но като я знаеше колко бе капризна, едва ли си бе намерила подходящ съпруг. „Ти, Миша, трябваше да се ожениш за нея, а не сега да гониш Василиса прекрасна!“
Като разбра за мама, Юра й отля и бързо гаврътна „стаканчик“ за Бог да прости. Неговите родители още са живи. „Толкова са задръстени! Всичко мога да им дам, но те са свикнали да си живеят по социалистически. Стоят си на село и стареят. Поне пият хубава водка.“
После с Юра се разчувствахме и засвирихме на пиано и на виола — не си носех челото, дори се опитахме да направим импровизиран концерт. Накрая чак запяхме стари руски романси и „блатные“, въобще видяхме се! Преди да се отправим да спим, пак дълго се прегръщахме и плакахме, като си обещахме да се съберем с Андрий в Москва за следващата Коледа. Легнах си в пет сутринта като пребит. Часовата разлика е нещото, с което никога няма да свикна.
Събудих се около обед и бързо потърсих Юра — трябваше да се действа! Какво бе открил той за Василиса? Оказа се, че негов подчинен кореец търгувал преди години със Степан Балшиков. Той знаел подробности и скоро всичко съм щял да разбера.
„Тогава да вървим!“, припряно скокнах аз.
„Спокойно! Никъде няма да ходим, Афанасий ще дойде тук. Сега ще обядваме.“
Баща ми, това означаваше, че скоро нямаше да излезем навън. Щом руснак като Юра седнеше да пие, при това имаше и повод — важен гост, три дни не ни мърдаха. Надявах се, че с времето новите руснаци са станали по-различни от предците си. Някои — да, но Юра не бе от тях.
След малко въпросният Афанасий дойде. Баща ми, в Красноярск живеят всякакви народности, сред които има и много корейци. Повечето са с една фамилия — Ким. Някои от тях носят руски имена като човекът пред нас, който също бе Ким.
„Разкажи на моя български приятел какво знаеш за тоя Балшиков!“, нареди Юра. От страхопочитателното отношение на корееца забелязах, че състудентът ми е нещо като малък Буда за Афанасий Ким.
Степан, с който бяхме заедно на остров Хидра, се оказа обикновен измамник, който припечелвал от огромните разлики в цените на дървения материал. В ранните години на разпределянето на пазара, той успял да натрупа доста, но лакомията му го погубила. Задлъжнял пари и вместо да ги върне, той се опитал да разреши въпроса със сила, а това му изяло главата. Гръмнали го насред улицата в квартала, в който живеел.
„Имаше ли той доведена дъщеря?“, не се стърпях аз. Хич не ме интересуваше съдбата на този мошеник. Още на кораба ми бе несимпатичен.
„А, около него се въртяха много млади момичета. Нали знаеш…“ Афанасий Ким не довърши, но по мазната му азиатска усмивка се досетих за какво става дума.
„Бил е и сводник?“
„Осигуряваше млада плът за желаещите!“, пошегува се кореецът. Не знаеше нищо за чувствата ми към Василиса, иначе едва ли би си позволил пред Юра подобни шеги.
