държавно регулиране могат временно да смекчат конфликта, но не могат да го премахнат. Противоречията биха изчезнали, ако пазарът приеме подчинено положение спрямо обществените нужди (сега пазарът заема подчинено положение, но не спрямо обществените нужди, а спрямо нуждите на свръхбогатите). При капитализма това е невъзможно. Конфликтът води до революции, макар че в момента не се вижда задаването им. Умелата пропаганда насочва масите в друга посока.
През 70-те години Дж. К. Голбрайт предупреждава, че „обществената нищета ще се задълбочава с нарастването на личното потребление“ [2] (поради крайните ресурси на планетата и безкрайните апетити на потребителите). Този проблем бе разискван в предишните глави. Това също води до социални конфликти и революции.
През 1965 Х. Маркузе пише [13]: „Днес опозицията на централното планиране в името на либералната демокрация, която е отхвърлена в действителността, служи като идеологически стожер на репресивни интереси. Целта на автентичното самоопределяне на индивидите зависи от ефективния социален контрол върху производството и разпределението на предметите от първа необходимост“. „Поради начина, по който организираме своята технологична база, съвременното индустриално общество има склонност да стане тоталитарно“. „Границите на тази [съществуваща] рационалност и на зловещата й сила се оказват в прогресиращото заробване на човека от системата на производство…“, „…става ясно, че има нещо погрешно в самата система“, „…общата организация става тоталитарна поради вътрешни основания, отхвърляйки алтернативите“.
Днес склонността на системата „да стане тоталитарна“ е осъществена. Тя е тоталитарна. Защо тъкмо днес?
Всеки човек, станал политик, неволно или нарочно постепенно променя вижданията си за света. От даден момент нататък най-важна цел във вселената става личната му политическа кариера. С такова извратено мислене той престава да бъде човек и деградира в морално отношение (всякакви комбинации са позволени в името на личната кариера). Стреми се към властта като пеперуда към горяща свещ. Станал управник, той започва да унищожава народа си, решавайки всички свои управленчески проблеми (проблеми, колкото щеш!) за сметка на „обикновените хора“. Въобще не се сеща, че ако унищожи всички, няма над кого да властвува. Апетитите му за власт са безгранични и, ако има възможност, управникът ще превърне системата в тоталитарна, оглавявана от него. Някои политици (управници) се примиряват и с по- малко (въпрос на възможности), но „идеалният“ модел е такъв. Отклоненията от модела са толкова малко (Шарл де Гол, Сун Ят Сен…), че не дават облика на съсловието „политици“.
В предишните епохи тази стръв към тоталитарна власт не е могла да бъде удовлетворявана. Това става възможно едва с появата на електронните комуникационни средства — радио, телевизия, спътникови връзки, шпионска система „Ешелон“… Тези средства правят възможен контрола и над най-интимните страни на човешкото битие, а в съчетание с пропагандата (и рекламата, като част от нея), разработена от опитните психолози на public relations и другите мозъчни центрове на богатите, позволяват изключително ефективно манипулиране на хората — усъвършенствувани методи бързо могат да „снемат“ параметрите на всеки човек, група от хора или цялото общество и чрез включване на нужната програма да предизвикат желаната реакция. Днес това е почти „автоматизирана“ рутинна операция. Естествено, хората не знаят, че са превърнати в опитни животни и управляеми роботи — всеки смята, че внушеното му мнение е негово собствено, а предизвиканата реакция е негово собствено решение. Засега не е изнамерена достъпна противоотрова срещу кретенизирането на масите.
Ето защо
Съвременният усъвършенствуван тоталитаризъм на западните общества е превърнал демокрацията в досаден процедурен ритуал. Единственото реално право на гражданите е да гласуват за някои от кандидатите, които реалната държавна или световна власт на свръхбогатите им е подбрала. Те не само че не участвуват във вземането на управленчески решения, но обикновено не знаят за какво става въпрос — всичко е секретно (обикновено в името на националната сигурност), освен дребните битови клюки и пикантерии, с които е заменена истинската информация. В някои страни (Швейцария, Швеция, Финландия…) има останки от буржоазна демокрация, но те бързо се „изживяват“.
Броят на „излишните“ хора ще расте и „елитите“ (богаташите) някакси трябва да се справят с тях. За известно време пропагандата, кретенизираща хората, ще притьпява класовите противоречия между бедни и богати. Когато „излишните“ (безработните) станат преобладаваща част от населението, това няма да бъде възможно. Затова още отсега „излишните“ за бизнеса хора постепенно трябва да бъдат „елиминирани“. Според Барбара Хубард, „1/4 от човешкия род трябва да умре“, а според Сам Кийн, трябва „да се намали населението на света с 90%“ [21], т.е. 10 пъти. Други са на мнение, че населението на света трябва да се намали 5, 10 и дори 600 пъти [19]. Най-популярна е версията за т.н. златен милиард, т.е. населението да се намали 6 пъти. Има разлики в оценките, но не и в решенията.
В момента тази „програма“ се изпълнява. Оказва се, че войните, репресиите, СПИНът и други геноцидни „мероприятия“ не дават желания резултат в нужния обем. Най сигурно средство е организирането на глад. Тук вече успехите са безспорни — над 1 милиард души в света гладуват, въпреки че земята може да изхрани много по-голямо население от сегашното.
Всичко това не може да спаси капитализма и западната цивилизация. Но, загивайки, те могат да унищожат планетата — съвременните технически средства позволяват това.
2. Какво би могло да стане…
„Последните години са били най-изявени в спокойната слепота на създаването на абсолютен контрол; най-изявени в скритата история на напредъка, останал незабелязан и на широко разпространеното безгрижие. Безгрижие е, че даже самото безгрижие не бе забелязано. Няма съмнение, че липсата на интерес и на наблюдение е било резултат от упоритите стратегии на бавно настаняване на троянски коне, криещи хитро какво носят — т.е. на липсата на бдителност — така че самите те си остават неоткриваеми…“ (В. форесте) [37].
„Сега сме тук, в нов свят, управляван от сили, подчинени на неизпитани системи, в които добре действуваме и реагираме, като че ли нищо не е станало, като че ли вървим, сънувайки в съгласие с организация и икономика, станали неработещи“ [37].
„Всичко е било режисирано толкова отдалече, от времето, когато се намесвахме [в играта] или мислехме, че го правим. Всяка форма на протест е изчезнала. Дори на сме обърнали внимание на fait accompli (свършения факт); вече сме заключени в него“ [37].
„Остава нашата пасивност да ни оплете в бримките на политическата мрежа, покриваща световния пейзаж“ [37].
„Нашата слепота даже към очакваната проява на края на труда е продължила тъй дълго. Новите технологии и автоматизацията например бяха предсказуеми (и изглеждаха тъй обещаващи), а не бяха взети под внимание чак до деня, когато бизнесът ги употреби и, след като веднъж ги бе използувал прагматично, ги включи в употреба, без много да му мисли, като благодари за напредъка, който дават, усвои ги и се самоорганизира около тях в наша вреда“. „На идеята за край на труда тогава се гледаше като на… освобождение“ [37].
„След това, при мълчаливата уплаха, бяхме застопорени в прокълнати обществени места, в тези анахронистични места, които самоунищожават, но където сме толкова отчаяни, обзети от толкова странни копнежи тогава, когато бъдещето бе организирано пред самите ни очи, въз основа на приетото от нас и вече повече или по-малко хитро планирано отсъствие“. „И тази [наша] пасивност е най-неочакваният факт. Тази липса на интерес, това примирение и глобализирана апатия е това, което може да доведе до най- лошото. Най-лошото, което чука на вратите ни“ [37].
Като литераторка, Форесте прави доста белетристично описание, но изводът е ясен:
Голяма част от хората на Запад, особено в САЩ, са с отровено от пазарното общество (пазарно общество, а не само пазарна икономика!) съзнание. Те бавно и мъчително ще проумяват социалното си положение и факта, че капитализмът занапред е невъзможен. Някои въобще няма да осъзнаят това, докато
