настъпващият катаклизъм не ги застигне. За мнозина от тях демокрацията, дори в най-изродения й и ритуален вид, е върховно постижение, а пазарната либерална икономика е нещо естествено, като природен закон. Народните сили, обикновено наричани „левица“, са слаби или въобще липсват (САЩ, Великобритания…). Онези, които изобразяват левица (социалисти, социалдемократи, лейбъристи…), стоят на позиции, които преди Втората световна война се считаха за ултрадесни.
Обаче в Латинска Америка и голяма част от Азия, където не е настъпило постиндустриалното общество, хората не са толкова „облъчени“ от пропагандата и имат по-трезво мислене. Там съществува някаква съпротива срещу Новия световен ред, отредил им съдбата на колонии. Създадени са структури на истински леви сили, които не само водят пропаганда срещу неолиберализма — чумата на днешната епоха — но и имат значително представителство в управлението на много градове, включително повечето столици. В някои страни се води въоръжена борба.
В Първия свят съпротивата срещу глобализацията и неолиберализма е слаба. Наистина, демонстрациите в Сиатл, Вашингтон, Прага, Давос, Торонто или Генуа събират по трийсетина хиляди агресивни демонстранти — и това е повече от нищото — но то е капка в морето сред океана от апатия и неосъзнатост.
Както се каза, тази пасивност на „обърканото стадо“, в каквото са превърнати атомизираните „обикновени хора“, се дължи на ефективната корпоративна пропаганда. „За демокрацията пропагандата е това, което е тоягата за тоталитарните режими“ (Н. Чомски) [28]. Човек може да се съпротивлява срещу тоягата, защото в този случай поне е ясен врагът. Трудна е съпротивата срещу глобалистичната неолиберална пропаганда, понеже обществените противоречия са размити и замаскирани и повечето хора не виждат кой е врагът и откъде идва опасността. Затова първостепенна задача е
Всъщност, противоотрова съществува. Достатъчно е да разполагате с медии (телевизия, радио, преса), съизмерими по брой и обществена тежест с тези на „елитите“. Тогава тяхната пропаганда ще рухне, защото защитава незащитими позиции. „Елитите“ знаят това и с всички средства (главно икономически и процедурни) се стараят да попречат на това. Засега успяват.
Дори когато борбата е неуспешна, тя е полезна, понеже създава някакви структури сред народа и не позволява той да се превърне в сива, аморфна, атомизирана маса. Понеже „неспособният нито да се защити, нито да си отмъсти, очевидно е лишен от най-съществените за един човек елементи на характера“ (Адам Смит) [12].
V. А България?…
1. Що за народ са българите?
През Първата световна война цар Фердинанд „прикачва“ България към „централните сили“ (Германия, Австро-Унгария и Турция). След поражението упрвляващите династии в победените страни (с изключение на Кобургите в България) губят троновете си, а България загубва територии и плаща репарации. През Втората световна война цар Борис присъединява България към оста „Рим-Берлин-Токио“ и тя отново е сред победените — където е България, там е поражението. След войната България е съюзник и сателит на СССР и той се разпада. Днес България отново безпогрешно избира погрешната посока — присъединява се към губещата страна: САЩ-НАТО… Всъщност, към поредната национална катастрофа я присъединяват управниците й, а народът им е робски покорен и не им търси отговорност.
Българите дават мило и драго, за да бъдат роби. Може би това е единствената кауза, за която един българин би решил да рискува живота си. Не всеки българин е такъв, но повечето са.
Това се дължи на социалния инфантилизъм, зародил се в недрата на турското робство, когато българското общество се разпаднало (атомизирало), изчезнало е усещането за общност и дори днес светът за всеки свършва на прага на къщата му — отвъд него е чужда територия, подлежаща на опустошаване и плячкосване. Народите, у които съществуват обществени структури, се съпротивляват на изпитанията колективно. У деструктурирания български етнос всеки се е спасявал поединично, често за сметка на другите.
Българинът си остава 6-годишно дете дори, когато е на 60 години. Той може да натрупа битов опит и висока професионална квалификация, но не узрява в социално отношение и си остава малко дете. Късогледо прагматичен, като дете („Какво ще ми дадеш, за да си измия зъбите?“), той има нужда някой да се грижи за него, да го наставлява и наказва, да го спасява и да отговаря за поведението му (децата са безотговорни). Затова винаги е нужен Голям брат с пръчка в ръка, бил той германец, руснак или американец. А ирландците, шведите или унгарците не се нуждаят от Голям брат… Детето нито вижда действителните опасности, нито има смелост да им се противопостави, когато ги види.
Инфантилността не се предава генетично. Тя се възпитава. „Преклонена главичка сабя не сече“, „Срещу ръжена не се рита“, „Ти не се бъркай, нека някой друг да рискува, а при успех ти да дойдеш наготово и с голямата лъжица да гребеш от кацата с мед!“… Така се създават шмекери и селски хитреци.
Българи, не се скривайте зад Ботев и Левски! Една шепа хора не могат да измият малодушието и овчедушието на цял един народ. При това тази шепа хора винаги е била порицавана, избягвана и предавана от съвременниците си, останали верни поданици на „легитимната власт“.
Не се крийте зад успехите в началото на XX век и героизма на българския войник през Балканската война! Това е миг в историята, а тя не се състои само от един миг.
Авторът на тези написани с болка редове е българин, който при никакви обстоятелства няма да смени националността си. Истината е горчива. И все пак е истина.
2. България и демокрацията
В края на 80-те години висшата номенклатура на източноевропейските страни извърши държавна измяна (освен „измяна на идеите“) в полза на западните „елити“ и… в своя полза. След банкрута на „социалистическата“ система номенклатурчиците пожелаха да се превърнат в капиталисти чрез ограбване на „общонародната собственост“. Западът постави условие в източноевропейските страни да се съсипе и унищожи всичко, което не му е нужно и те да се върнат с 1–2 века назад в историческото си развитие. Превърнати в колонии или протекторати, те щяха да бъдат най-удобни за експанзия и експлоатация.
Планът бе еднакъв за цяла Източна Европа, но в различните страни се прилагаше в различни варианти, непрекъснато актуализиран, в зависимост от срещания отпор. Така се усъвършенствуваха технологиите за поставяне на „негодниците“ „на мястото им“.
Най-драстичният вариант на американския експеримент се проведе и продължава в България, защото тук нямаше никаква съпротива. С участието на водещи български икономисти бе изготвена програмата „Ран-Ът“ за „преструктуриране“ и „оздравяване“ на българската икономика, която и досега не е публикувана, но се изпълнява стриктно. По същество това е план за унищожаването на икономиката и постепенно изтребване на населението. В България бяха командировани американци от български произход (Константин Мишев, Алекс Алексиев…), които да съсредоточат усилията си към унищожаването на ключовите отрасли: военно-промишления комплекс (ВПК), електрониката, енергетиката, машиностроенето, високите технологии (например ДЗУ)… Унищожаването се извършваше под контрола на МВФ и Световната банка. Незакритите предприятия се приватизираха на безценица (80% приватизирани предприятия за 3 милиарда долара). Доходите на населението намаляха около 5 пъти, фактически бяха премахнати безплатните здравеопазване и образование, а драстично бяха повишени цените на енергията, транспорта, водата… Приватизираните предприятия дават по-некачествена и по-скъпа продукция.
Рязко влошените условия на живот доведоха до намаляване на населението от 9 на малко над 6 милиона души (без да е имало война или тежко природно бедствие, ако не се смятат за бедствия демокрацията, либералната пазарна икономика и приватизацията) — главно поради емиграцията на лишените от поминък хора, повишената смъртност и намалената раждаемост.
Извършва се умело управлявана от демократичните правителства деградация на цялото общество: икономика, образование, наука, култура, обществен живот. Хората са изолирани един от друг и насъсквани
