— Ало! Другарят Тарасов? Обажда ви се Андрей Лучников.
— Добър ден, господин Лучников — разнежи се в слушалката свръхлюбезен глас. — Мясниченко на телефона.
— Обаждам се по повод на моята виза — каза Лучников, загледан от телефонната кабина към огряната от слънцето стена на черквата „Сен Жермен дьо Пре“. — Има ли някакво движение по нея?
Последният израз, типичен за съвременната съветска бюрокрация, беше употребен сега с максимална точност. Какво прекрасно съгласие се възцари в този момент в света: господин и другар говорят на един и същ език. Дивни са делата Твои!
— Всичко е абсолютно наред, господин Лучников — другарят Мясниченко вероятно представляваше неизчерпаем генератор на душевна топлина.
— Ама сериозно ли? — смая се Лучников.
— Абсолютно сериозно, Андрей Арсениевич. Чисто и просто всичко вече е готово, остана само да се сложи отметката в паспорта ви. Очаквам ви, Андрей Арсениевич…
— М-да… честно казано, не бях очаквал подобна оперативност… в момента съм зает, направо съм на нокти… — замънка Лучников.
— Ни най-малко не се безпокойте, Андрей Арсениевич. Това ще ви отнеме най-много десет минути.
Другарят Мясниченко сякаш се отплаща с любезност за любезността в отговор на Лучниковите съветизми, които включват дори и „на нокти“, отговаря със старорежимното „ни най-малко не се безпокойте“. Той вероятно смята, че така говорят в класическата литература днешните белогвардейски останки и недоубити гадове.
И наистина, процедурата на „Рю Гренел“ отне не повече от десет минути. Оказа се, че другарят Мясниченко е младеж, съветикус от новото производство — лека, донякъде врътлива походка, едва-едва затъмнени стилни очила, свръхлюбезна, макар и леко кисела усмивка.
Лучников пъхна паспорта в джоба си и с бодра стъпка отиде на булевард „Распай“, където го чакаше Сабашников. Потеглиха.
Дипломатът Петяша, сякаш изобщо не беше млъквал, продължи със стенанията си:
— Слушай, Андрюшка, хайде да зарежем всичко това и да го пратим на майната му, хайде да заминем за Нова Зеландия. Ще си купим земя, ще направим там руски фарм, ще подмамим неколцина приятели и отец Леонид, ще отглеждаме зеленчуци, ще посрещаме залеза на живота си, ще четем и тълкуваме Писанието… Нима не ти омръзна — какво ли? — ами всичко това наоколо: Париж, Ню Йорк, Симфи, Москва, всичките тия жени и мъже, полицията, политиката — тук е по-добре да караш право към „Конкорд“, — ех, да можехме да съберем двайсетина добри приятели и да избягаме далеч от този бардак, тогава аз и в манастир не бих отишъл, бих останал в живия свят, сред тихо първобитно обкръжение, аха, ето тук завий към авеню „Вашингтон“ и търси място за паркиране.
Лучников предполагаше, че в дома на генерала ще завари миризма на старческо слабоумие, на грохналост, цял комплект полусенилни странности, цяла тълпа котки например или говорещи птици, разлепени тапети, с една дума, някакво безсрамно разложение. Разбира се, можеше да предположи и обратното, тоест една спретната светла старост, но изобщо не си представяше, че ще попадне в офис на политик. Да, обаче зад масивната резбована врата с медна табелка, на която на руски и френски беше изписан дългият титул на генерала, в просторния хол, украсен с географски карти на Русия, както и с портрети на няколко изтъкнати люде, сред които един до друг се мъдреха главнокомандващият Лавър Корнилов и председателят на Совнаркома Ленин, ги посрещна младеж със сив фланелен костюм, типичен френски дипломат, който се представи като секретар на барон Фон Вите и каза, че негово превъзходителство очаква господата Лучников и Сабашников.
Генералът седеше в кабинета си зад огромно писалище и бързо пишеше нещо; малко прекалено бързо; мъничко по-бързо, отколкото трябваше, за да не прилича досущ на циркаджия.
През няколкото секунди, докато генералът уж не забелязваше влезлите (също с една-две секунди в повече), Лучников го сравняваше с баща си. Сравнението явно беше в полза на Арсений, макар и само по отношение на маниерите, на жестовете, генералът явно не можеше и да се сравнява с безукорността на обитателя на вулкана, пък и физически Арсений беше по-млад, макар че впрочем и генералът не би могъл да се нарече развалина.
Силно ръкостискане, задържане ръката на посетителя и проникновено взиране в очите — сърдечност и благоразположение. Пак прекали! Сядайте, момчета! Дяволски се радвам да ви видя, винаги се радвам на гости от Русия, особено на младежи. Макар да живея вече половин век в изгнание, духом винаги съм в родината, из нейните пространства, край нейните реки, по нейните равнини и острови (последното — много точно и умно натъртено). Остър разузнавателен поглед или имитация на остър поглед, във всеки случай жив бледосин отблясък върху ерозиралата глина на лицето. Ето, разбирате ли, само преди половин час приех секретаря на комсомолската организация на един от свердловските тракторни (внушително свеждане и повдигане на десния клепач) заводи. Не е лоша, не е лоша смяната, която е израсла у нас на Урал, интересни идеи, сила, здрава ръка. А как е на юг? В Крим? Между другото как е със здравето Арсений Николаевич? Предайте поздравите ми на баща си, пламенен привет от мен. Защото с него сме бойни другари. Каховка, Каховка, любима винтовка… М-да, имахте късмет, момчета, че не бяхте принудени да участвате в братоубийствената война. Ами вие как сте? Какво става във вашите среди? Както се казва, какво ви вълнува? Спорт, секс?
На това място фон Вите се сепна и млъкна, май разбра, че е прекалил, преиграл е. Докато говореше всичките тези глупости, включително и когато предаваше поздравите си за Лучников-старши, той, кой знае защо, не поглеждаше Андрей, а се обръщаше към своя познат Сабашников, той пък, както винаги, също доловил лекия фалш, прекрасно се нагоди към играта на стареца и се правеше на „младежта“, на един вид надраснал възрастта си гимназист, пъпчив чекиджия, смущаваше се, хихикаше и дори от време на време си хапеше ноктите, подлецът. В края на краищата генералът все пак погледна Лучников и се постресна, май дори леко се уплаши. В този момент Лучников тръскаше пепелта от своята сигарилос в пепелник с кремълска кула, зорко изучаваше генерала и явно не беше младежта, камо ли „момче“.
— Вярно ли е, Витолд Яковлевич, че през трийсет и шеста година сте се срещали със Сталин? — попита той.
— Момчета, момчета — старецът по инерция заклати пръст с лукав укор, но явно се беше стреснал.
— Аз съм главен редактор и издател на „Руски куриер“, ей онзи вестник, който е на бюрото ви.
— Ама, моля ви се, Андрей Арсениевич! — старецът плесна с ръце, разигравайки невероятна политическа хитрост. — Че кой не знае това!… Кой не ви цени!… Вие дори не си представяте колко се радваме ние тук в чужбина на родното слово, било то в московската „Правда“, или в симферополския „Куриер“! Ние, рус…
— Ако обичате, Витолд Яковлевич!… — въпреки условното наклонение и многоточието тази фраза на Лучников прозвуча като немислима дързост, а подкрепена от последвалия странен жест — леко, с четвърт сила стисване на старческата китка, — се превърна едва ли не в ултиматум, сиреч стига циркове.
След тази фраза и този жест генералът рязко се промени. Бързо енергично сменяне на очилата, вместо синкавото хитро опушено — чисти и силни лещи — самото внимание.
— Слушам ви, господин Лучников.
Започна бърз диалог, по време на който Петя Сабашников, също моментално нагодил се, живо реагираше, вдигаше вежди, правеше умна физиономия, енергично кимаше или отрицателно подрусваше леката си дворянска глава.
— ЛУЧНИКОВ: Ние изразяваме Идеята за обща съдба.
— ФОН ВИТЕ: Кого представлявате?
— ЛУЧНИКОВ: Определено интелектуално течение.
— ФОН ВИТЕ: С наименование?
— ЛУЧНИКОВ: С наименование Съюз за обща съдба. Абревиатурата му е СОС.
— ФОН ВИТЕ: Браво! Това наистина е находка — СОС! Кого обаче…
— ЛУЧНИКОВ: Ваше превъзходителство, зад нас не стои нито едно от разузнаванията в света.
Фон Вите мълчи. Очите му зад лещите безсмислено се увеличават.
— ЛУЧНИКОВ: Сигурно ви е трудно да си представите това?
Фон Вите мълчи. Очите му осмислено намаляват размерите си.
