— ЛУЧНИКОВ: Нашата сила е в пълната гласност и…
— ФОН ВИТЕ: Защо се запънахте?
— ЛУЧНИКОВ: …и в готовността ни за всякакъв обрат на събитията.
— ФОН ВИТЕ: Аз бих произнесъл думата „обреченост“…
— ЛУЧНИКОВ: Сега е мой ред да ви поздравя. Браво, генерале!
Размяната на иронични усмивки мина, както се казва, „на реми“.
Схванал, че клоунадата окончателно е приключила, Пьотър Сабашников стана и се оттегли в онзи ъгъл на кабинета, където зад стъклата на аквариума се пулеха срещу случващото се декоративни риби и в клетките чирикаха няколко руски птици, сигурно подаръци от комсомолските организации в Урал.
— Може би, ваше превъзходителство, въпросът ми за Сталин ще ви се стори по-уместен — каза Лучников. — Интересувам се как реагира вождът на прогресивното човечество на идеята за обединение.
— Въпросът може и да е уместен, но иронията по адрес на Йосиф Висарионович е абсолютно неуместна — строго изрече Фон Вите.
— Ако не пожелаете да отговорите на въпроса ми, генерале, значи сте абсолютно лайно — Лучников любезно се усмихна.
Грубият израз беше възприет като шега. Извънредно широка усмивка застина на лицето на фон Вите. Дясното коляно на историческата личност потреперваше като в гърч. „Сигурно сигнализацията не се задейства отведнъж“, помисли си Лучников.
Отвори се вратата на кабинета. До секретаря сега се извисяваха двама широкоплещести младежи с карирани сака.
— Ах-ах-ах, Витолд Яковлевич — поклати глава Сабашников. — Винаги съм ви имал за човек с вкус. Ах- ах-ах, драги, пфу — пфу…
— Това са сигурно комсомолци от Урал? — попита Лучников, разглеждайки младежите.
— Позволете ми да ви задам контравъпрос, господин Лучников. Защо питате за Сталин? — генералът се взираше в посетителя с измамна любезност, която, естествено, маскираше закана.
— Налага ни се да си имаме работа с наследниците на генералисимуса — засмя се Лучников.
— Ах, Витолд Яковлевич, Витолд Яковлевич… — продължи да мъмри генерала като напакостило хлапе Сабашников. — Плашите ни с трима мускулести педала. Това е безвкусно…
— Какви глупости говорите, Петяша? — Фон Вите наистина говореше с леко пакостлив тон. — Младежите са мои служители…
— Искате ли да знаете, генерале, защо смятам, че сте лайно? — със светски тон запита Лучников и започна да развива своята светска мисъл, разхождайки се из кабинета, в който сега вече ясно виждаше признаците на упадък и загниване, умело, но не безследно прикрити с едно припряно почистване: разлепени тапети, понадъхващи на мишки, радиосистема на петнайсет години, и то със счупени лостчета, на картата на света — триъгълник от дебел слой прах, очевидно случайно пропуснат от мокрия парцал и сега под лъча на слънцето надвиснал над жълтеникавите от старост ледове на Гренландия. — Лайно сте, защото прекалено рано сте предали идеалите си. Борили сте се за тях не повече, отколкото Дубчек се бори за страната си. Дубчек обаче поне не се продаде, а вие моментално сте се продали, ето защо сте сто пъти по-голямо лайно от него. Още пo лайно сте станали, ваше превъзходителство, когато сте продали идеалите си на твърде ниска цена. Когато сте разбрали, че сте взели малко, сте се засуетили и сте започнали да предлагате идеалите си наляво и надясно, така че сте ставали все пo лайно. И тъй, сега, в залеза на живота си, вместо човек с идеали можете в огледалото да видите един жалък нископлатен слуга на три или четири шпионски служби, тоест торба с лайна. Освен всичко останало дори сега, посрещайки със сардонична усмивка думата „идеали“, вие ставате още пo лайно.
По време на този диалог наемните бандити въпросително надничаха в кабинета — сигурно никой от тях не разбираше руски. Генералът пък явно се скапваше: политическият му кураж го напускаше, напрежението се оказа твърде силно — челюстта му увисна, очите стъкленееха.
Лучников и Сабашников излязоха безпрепятствено от апартамента и след няколко минути се озоваха на една маса в кафене на тротоара на Елисейските полета.
— Малко се срамувам — каза Лучников.
— Недей — каза Сабашников. — Дъртото говедо напълно си заслужи определението ти. Как можа да му хрумне да смае въображението ни с такава стража? Дори да предположим, че има страх от тебе, мене нали ме познава от сто години като жантилен54 човек. Колко пъти във вонящата му дупка сме играли с него на „Черен Петър“! А той, видите ли, ми се прави на Голдфингър!
Сабашников мърмореше ядно и местеше от ръка в ръка чашата си с коктейл „кампари — сода“, този път май не играеше, а наистина беше гневен.
Междувременно настъпваше вълшебният парижки час — ранна вечер, слънцето е по мансардните етажи и в пламващите по-надолу, в здрача, витрини, полуотворената уста на Силвия Кристъл над разноезичната тълпа, бодро крачеща по наелектризираните елисейски плочи.
— Аз пък, Андрей, също съм ти приготвил едно лафче — изведнъж, сякаш събрал кураж след известно мълчание, продума Сабашников. — Спомняш ли си нашето гимназиално „мобил — дробил“?
— Е, спомням си го, и какво? — мрачно запита Лучников. Естествено, помнеше твърде обидното „мобил — дробил“, с което в гимназията наричаха възтъпите и старателни отличници, предимно деца на вахмистри и старшини.
— Ами това, че ти май с твоята ИОС и твоя СОС се превръщаш в същински „мобил-дробил“.
Беше много странно, но Лучников внезапно се почувства жестоко обиден.
— Ти май не се шегуваш сега, Сабаша.
— Ами да, изобщо не се шегувам, макар че това ми се случва рядко, но ето че сега, разбираш ли, не се шегувам и не играя роля, и то само защото ти, стари ми приятелю, си се превърнал в такъв „мобил- дробил“!… Нима всичко това е толкова сериозно, Андрей? С такава ли, разбираш, животинска сериозност е натоварено? С такава ли фанатична монархо-болшевишка идейност? Ти ли си това, Луч? Нима целият живот вече свършва, целият наш живот?
— Винаги съм те смятал за съмишленик, Сабаша — продума Лучников.
— Да, разбира се, съмишленици сме! — извика Сабашников. — Но нали сме съмишленици именно по несериозност. Ами че ние дори в Будапеща с тебе се шегувахме, а нали нашата критика по адрес на „мастодонтите“ е невъзможно да се чете без смях. Така е и е Идеята за обща съдба… разбира се… не отричам, всичко това е сериозно… че как иначе… но… но нали все пак… поне… поне мъничко несериозно, а?
Той замълча в очакване и дори сякаш надникна в очите на приятеля си, но Лучников издържа погледа му без каквито и да било гимназистки сантименти, само с нарастващ гняв.
— Не, това е напълно сериозно.
— Ти си отровен — тихо, вече съвсем отчаяно каза Сабашников.
Див гняв изведнъж люшна Лучников.
— Изроди — продума той, сякаш притегляйки изплъзващите се очи на Сабашников. — Твоята любима „несериозност“, Сабаша, прилича на наследствения сифилис. Замисли се какво са стрували на руския народ нашите изтънчени рефлексии. Вечните бътерфлайчета в лоното на природата! Абе я вървете всичките на майната си!
На гребена на гнева си той заряза своя приятел в шанзелизейското капище и си тръгна, мощно поклащайки се върху гребена на гнева, дори срита чугуненото столче, препречило пътя му, и свил юмрук, се обърна към фотосветкавицата — познахте ли ме, мерзавци?, — но не видя пред себе си никого, който да му прилича на репортер, само двайсетина разноцветни лица, привлечени — едва-едва, разбира се, не напълно сериозно — от малкия руски скандал, и пое по пътя си все по-далече от Арката, все по-близо до „Конкорд“, все още на гребена на гнева, но вече на границата на неговия спад, през равнодушно наелектризираната несериозна тълпа, покрай несериозността на търговските твърдини на несериозната цивилизация, все повече съмнявайки се в своята правота, все по-засрамен от себе си, все повече укорявайки се за грубостта, за просташкото отношение към своя едва ли не брат — колко бяхме ние, момчетата вревакуанти от Симфи? Трета класическа „Цар Освободител“, средата на века, една дузина братя… — истински момчета, нищо общо с „мобили-дробили“…
