Така той изчезна. Само онзи, който го следваше, не го изгуби от поглед. Още едно щракване, Флашлайт55. Снимка на дълъг паркинг покрай алеите, десетки коли и стотици хора. Нужната част от снимката ще бъде съответно увеличена. Някой се грижи за реконструкцията на живота му. Всичко се запазва за бъдещето, макар и недалечното бъдеще. Самият той, макар и носител на историческа мисия, живее с изтичащата минута, без ни най-малко да се тревожи за нейната ценност, пилеейки прииждащите и изтичащите минути, излизането например на платното, задна-предна, наляво-до- откат — надясно-до-откат, дявол ги взел тези французи, на тях им дай само да се намъкнат, а за измъкването никой не мисли, сякаш, докато те си смучат аперитивите, всичко ще се оправи от само себе си и всички ще се разпръснат от само себе си… хърт, все пак си отъркахме боите с тоя разкекерчен ситроен- де-ес… поток от пропилени минути… отвратителна вдлъбнатина на дясната врата… хайде сега плащай на мистър Херц… мамицата му мистър Херц… и закъде съм се завтекъл пак с това мое вечно чувство за незначителност, второстепенност на деянията ми… нещо главно не съм свършил, нещо най-важно съм изтървал… какво съм забравил?… защо не ме напуска усещането за нещо глупаво и дребно?… та нали всичко това е нужно! — дори и тъпото интервю в ABC, дори и приемът в чест на онзи дисидент… та нали не се трепя заради себе си, а заради Идеята… ами че именно това е главното съдържание на живота… как можа ти, мизернико Сабашка, да ме сметнеш за „мобил-дробил“? Клетнико, нещастен клоун такъв! Не, никога няма да се разделя с тебе. Има ли нещо по-тъжно от участта на вечните кримски момчета вревакуанти?
С това минорно, а следователно вече не ядно настроение той въртеше кормилото по гъмжащия от коли Десен бряг, когато внезапно го прониза паническата мисъл: „Утре летя за Москва, а нищо не съм купил от нещата, които там липсват!“ Не беше купил двойни бръснарски ножчета, цветен филм за фотоапарат, плочи с джаз, пяна за бръснене, дълги къси чорапи, дънки — о, Боже! — вечната съветска поръчка — дънки!, — фланелки с надписи, кецове, дамски ботуши, ски, слухови апарати, блузи поло, бодита, вълнени чорапогащи, кокалени фиби, пуловери от ангора и кашмир, таблетки алка-зелцер, букси за магнетофон, хартиени салфетки, талк за пудрене на потайни местенца, тиксо, шотландско уиски, тоник, джин, вермут, мастино за писалки „Паркер“ и „Монблан“, кожени якета, касети за диктофони, вълнено бельо, кожуси, зимни боти, чадъри с бутони, ръкавици, сухи подправки, кухненски календари, дамски тампони, флумастери, цветни конци, червило, апарати hi-fi, лак за нокти и лакочистител — хем колко пъти му повтаряха за лакочистителя!, — обръч за коса, противозачатъчни таблетки и детски храни, презервативи и биберони, тройна ваксина за кучета, нашийник против бълхи, газови пистолети, игра „Монополи“, електрически ключове с реостати, кафемелачки, кафеварки, очила с опушени стъкла, настенни отварачки за консерви, цветни найлонови покривки за маса, фотоапарати „Полароид“, пожарогасители за кола, касетофон за кола, струйник STR за машинно масло, газ за запалки, както и електронни запалки, пластмасови завески за баня — с халки!, часовници „Кварц“, халогенни фарове, плетени вратовръзки, списания „Vogue“, „Playboy“, „Down beat“, велур и нещо там за кльопане…
Прибереш ли се с празни ръце, ще бъдеш неправилно разбран. Всички ще те разберат неправилно. Дори най-интелигентният и духовно вглъбен московчанин гледа чужденеца, особено един гост от Крим, с немия въпрос: „Какво ми донесе?“ Всяка дреболия повдига настроението, напомня за присъствието на друга система на живот в природата, за съседство с царство на „икономическа демокрация“. Не може да не занесеш нищо, свинщина е да пристигнеш в Москва с празни ръце. Най-натовареният час — това си е капан, къде да оставиш колата, пък и безсмислено е човек да влиза в „Галери Лафайет“ за половин час, а след половин час са телевизионерите — не може да се караш с такива гадове, тоест може да се караш, но не може да закъсняваш… ами нищичко не е купил и за своята Татяна!
Вече напълно зашеметен, той се видя да кара колата по „Фобур Сен Оноре“ и си спомни, че тук някъде имаше страхотен магазин на „Сен Лоран“. Дума да няма, извади късмет другарката Лунина!
Колко приятно е наистина да водиш буржоазен живот! Да влезеш в прохладния и празен салон с едва доловима музика наоколо, да се поклониш в отговор на поклона на появило се от огледалните недра невероятно създание — зелени ресници, шифонови струящи одежди… Той, тя, то мълчи, но те гледа така, че пред теб се разкрива цял един свят от тайнствени възможности.
И тъй… мадам? мосю?… извинете, мадмоазел, каква приятна изненада… и тъй, търся всичко необходимо за млада дама, блондинка, вашия ръст, но с напълно ясни очертания, всичко, като се започне от сутиен и се свърши с манто, включително обеци, гривна и всички други бижута. Моля ви да включите фантазията си, но, естествено, без да изключвате благоразумието. Като казвам това, мадмоазел, имам предвид не финансите, а известната, все още съществуваща тук-там по света традиционност на половото себеусещане и още веднъж подчертавам, че потребителката е жена. Улавям проблясъци на осмисляне в очилата ви и ви отдавам дължимото, задето сте се добрали до него, тоест до смисъла, въпреки доста неудобния за вас език и вечната драма на Егейско море, в която сте потопена по силата на своето възпитание. Мога още да добавя, че имам на разположение само петнайсет минути. Към тях вече бързаше управителката на отдела, облечена с мъжки комунистически костюм.
Хайде да не бяха петнайсет минути, но след половин час той излезе от магазина, придружен от три сенлорановски създания, понесли една дузина кутии за щастливата московчанка. Най-близкият филиал на могъщата „Симфи-кард“ на авеню „Опера“ санкционира изтичане на личен капитал в размер на 15 899 франка, ни повече, ни по-малко две хиляди и петстотин тичи, тоест два и половина милиона руски военни рубли. Плюс глобата под чистачката на реното. Поклон към „буркана“. Браво, мадам, и вие сте дали воля на фантазията си — 500 франка, какво повече да каже човек! Хайде, момичета, тръшнете всичките тези глупости тук, на задната седалка. Ето ви на всички по стотачка за четки за зъби, а на вас, другарко мадам, едно силно партийно ръкостискане. Учението на Ленин е непобедимо, защото е вярно. Оревоар, момичета. Ако посред нощ ви споходи фантазия да посетите щедрия чичко, тоест ей това момче, да, да, мен, на булевард „Распай“, в хотел „Савой“ — добре сте ми дошли. Поканата, разбира се, се отнася и за вас, другарко.
А също и всички вие, телевизионери от ABC, говорители, гафъри56, оператори и всякаква друга сволоч, знайте, че Андрей Лучников не е „мобил-дробил“. Той е Лъч57, разбрахте ли какъв с… мотоциклетист, баскетболист и автомобилен състезател, лидер на младежта от петдесетте, лидер на плейбойството от шейсетте, лидер на политическия авангард от седемдсетте, той е лидер. И в стила на „златната епоха на петдесетте“ може да сложи ръка на рамото на един от тези съвременни американски мухльовци и да каже:
— Call me Lootch, buddy!58
И тъй, на екрана е Ендрю Лъча, един от онези, на които казват нюзмейкъри — производители на новини.
Интервюто се получаваше изключително забавно. Мухльото май беше разчитал на сериозен диалог за едно-друго, уж за проблемите на „Куриер“, за това, как успява да издава на своя отдалечен остров един от най-влиятелните вестници в света, но с намеци за обречеността както на идеята на Лучников, така и на вестника, така и на целия ОК. Система от клопки, през която бичето ще претича чак до главния убийствен въпрос: Представяте ли си своя вестник в СССР?
— Ние, руснаците, имаме богато въображение, господа. Немислимите страници на партийната преса — и те са продукт на нашето въображение. А какво представлява нашият невероятен остров? Ами че той не е нищо друго освен вездесъщото UFO със сменена само средната дума — Unidentified Floating Object59. Целият наш свят се крепи на измислици и на игра на въображението, ето защо не е трудно да си представим такава дреболия, като ежедневния „Куриер“, в павилионите в Москва, но впрочем още по-лесно е да си представим закриване на вестника поради дефицит на хартия, защото, ако ние можем сега да си представим Русия като единно цяло, нищо не ни струва да разберем защо с нашите най-обширни в света горски масиви изпитваме недостиг на хартия.
Леко слисаният от този слалом домакин на токшоуто мистър Хлопхайт с усилие на волята си прибра увисналата челюст. Неидентифициран плаващ обект — блестящо! Браво, мистър Лучников. Да, да, Лъч, благодаря ви, ние, buddy, се надяваме, че още… Разбира се, разбира се, и аз ви благодаря, Хлоп! А сега… — той видя, че камерата се приближава, и бързо се усмихна — органиката и металокерамиката грейнаха в една сексуална ивичка. — Приятелство между телевизионните звезди от всички континенти. Не ви каня в страната на ароматите, но всъщност защо не вземете да дойдете? Четете! Всички подробности — в „Куриер“! Адио!
