дясната му ръка. Изтикани от писателката Фетоние надясно и избутани напред от издателя Реноар, те чуха две-три фрази, произнесени от дисидента: „…ама разберете, другари,
Смаяният преводач, младо момче от третото поколение франко — руснаци, след мигновеното вкаменяване се зае да уточнява мисълта на своя подопечен, докато заобикалящите дисидента китове и акули, уловили лъхащата на борш дума „другари“, великодушно се смееха: и той намерил „другари“ тука…
В един момент дисидентът грейна толкова ярко, че всички китове и акули се обърнаха по посока на сиянието и щом видяха популярната физиономия на главния редактор на „Куриер“ също грейнаха, и то толкова ослепително, че нашият герой сякаш отново се почувства под софитите на кинаджиите.
— Андрюша!
Наложи се да пусне миличкия Славик, като преди това му даде начален тласък с коляно под грешния задник.
Сляха се в прегръдка. Гънките на това лице все така, въпреки седмицата „долче вита“, лъхаха на рибен пастет. Няколко топчици влага вече бодро се търкаляха по пресечената местност… какви ярки спомени!… Така моментално се връщат!… Андрюша, ами ти сигурно си спомняш нашето старо жилище на „Кривоарбатский“… помниш ли как седяхме там?!… не, помисли си само — аз съм в Париж!… Не, представи си!
Невероятността на пребиваването на човека в Париж изведнъж изкриви рядко доброто лице с нещо като гърч, но тутакси една друга невероятност пробуди още по-силни чувства. Как? Ти летиш за Москва? Утре? За Москва? За няколко дена? Не може да бъде!
Лучников се измъкваше от прегръдките, а именитият дисидент трескаво търсеше нещо по джобовете си… Ами какво… Андрюша… ако знаех… ето телефончето — 151–0088… Тамара Фьодоровна ще търсиш… или сина й Витя… ама аз ако знаех… колко неща бих изпратил… но ето поне това… непременно го предай…
Наблюдателят от списание „Експрес“, президентът на издателство „Трипъл Найт“, съпругата на министъра на задморските територии, певецът Кларк Пийпъл, писателката Мари Фестоние леко объркани наблюдаваха как guest of the honor63 вади от джобовете си пакетчета чуинггъм64 и ги набутва в джобовете на Лучников. Непременно, непременно предай всичко това на Тамара Фьодоровна за Витенка и й кажи (дъх на кьопоолу в ухото)… само нея… винаги… навеки… чакам… да подаде… всичко ще се уреди… разбра ли, Андрюша?… а когато се върнеш, намери ме…
Няколко светкавици. Кой е допуснал тук папараци? В различните ъгли на залата се вдига лека паника. Кой снима? Кого снимаха? Не бяха открити нито ловецът, нито целта му.
Лучников излезе на двора, настлан с безценни средновековни плочи. Едната стена на затворения четириъгълник грееше с всичките си три етажа, на трите други само тук-там тлееха светлинки, същински средновековни. Към небето летеше разчорлено облаче. Различават ли се облачетата от нашия век от облачетата от шестнайсетия? Сигурно се различават — нали изпаренията са други… Бил ли съм в шестнайсети век? Има ли го у мен? Нещо се мярна, някакъв полет на душата. Мигът е неуловим, той начаса се превръща в глупаво вцепенение.
Заскърца отворената по радиостанцията средновековна порта и на двора шумно се появи цялата кинобанда начело с могъщата фигура на Октопода. Лучников отскочи към тъмната стена, после се измъкна на улицата на Светите отци. Някъде наблизо прохърка палещ мотор. Той направи няколко крачки по тесния тротоар. Някаква тъмна маса — моточудовище — префуча покрай него. Сред сдържаното й ръмжене се чуха две изпуквания: мигновен и силен натиск по слепоочията, лек звън; отпред и отзад от стената бяха избити две фаянсови плочки. Някакъв минувач изкрещя от ужас и се скри в нишата. Лучников извади пистолета от тайния си джоб, застана на едно коляно и се прицели. На сто метра пред него на ъгъла на крайбрежната улица спря автомобил. Добропорядъчно и солидно светнаха стопове. Лучников прибра пистолета в джоба си. Автомобилът бавно завиваше зад ъгъла, сякаш се предлагаше на префучаващия край него постоянен поток от коли.
Леко му се виеше свят. Усещането беше както при дълбоко гмурване под вода. Незначителна контузия. Все пак е трудно да не улучиш, когато стреляш от упор на тясна парижка улица. Било е сплашване.
— Мосю, излезте! — извика на човека, който се бе скрил в нишата. — Опасността премина!
Изскърца врата, появи се бледо лице.
— По вас ли стреляха, мосю? Боже, Боже. За пръв път виждам такова нещо. Също като на кино!
— Такъв е животът — позасмя се Лучников. — Вървиш си по улицата, не щеш ли — бум-бум — и ето ви го резултата: едва ви чувам, мосю.
— Проклети чужденци — такава беше реакцията на подплашения парижанин.
Лучников се съгласи:
— Изцяло съм на ваша страна, мосю, макар че и аз сега имам нещастието да съм от тази категория. Но у нас, в моята страна, аз не съм чужденец и като всички други граждани страдам от тази паплач. Ако пътувахме по-малко, ако си стояхме повече вкъщи, светът щеше да е много по-спокойно място. Съгласен ли сте, мосю?
Ключалките на реното бяха разбити и всички опаковки на подаръците — разпрани с нож. Подаръците обаче май бяха непокътнати. Може би на това говедо сърце не му е дало да повреди скъпите дрехи? Може би е солиден човек, който цени парите. Така или иначе, Танка пак бе извадила късмет.
Да замине с нея. Да я отнеме най-сетне от десетобоеца, да се оженят, да заминат за Австралия или още по-добре — за Нова Зеландия. Майната им на всичките проклети руски, островни и континентални проблеми. Да пише белетристика, да завърти ферма, да открие хотел… Какъв е тоя огън, дето постоянно ни изгаря? Какво съм се захванал с тая Обща съдба! И изобщо не с ли идиотизъм този проблем? Не е ли всъщност подлост? Все по-често се чува думата „предател“… сега вече и с куршумчета от пистолет със заглушител взеха да ме оплюват. Игнатиев-Игнатиев наистина е горила, пианистът Слава е дрънкало, какво да го правиш, но нали и умни хора, почтени, стари приятели, вече ме гледат накриво… Идеологията напира от всички страни, а съдбата на народа, отново зарязан от своята интелигенция, никого не вълнува… С тежко отвращение в душата и с главоболие той измина булевард „Сен Жермен“ където дори в този час гъмжеше от хора; уличен клоун размахваше езици от огън, две пантомимистки кълчеха стави.
На верандата на малкото кафене пред хотела му седеше един човек. Щом видя Лучников, той стана. Беше самият генерал Фон Вите, лично. С вдигнатата яка на тежкия балтон и деформираната шапка приличаше на клошар.
— Нито веднъж през последните години не бях напускал своя арондисман — издума старецът, излизайки от кафенето, за да посрещне Лучников. — След като си тръгнахте, Андрей Арсениевич, в душата ми се надигна истинска буря.
Лучников гледаше генерала и съвсем неочаквано за себе си откриваше, че му харесва. Торбички под очите, потрепващи жилки, угарка от дебела жълта цигара „Бояр“ в ъгъла на устата, руло вестници, стърчащо от джоба на провисналия кашмирен балтон — във всичко това сега се усещаха абсолютна липса на фалш, неприкрита старост, в която личеше дори определена храброст.
— Ами добре, нека влезем в хотела — покани той стареца.
По лицето на фон Вите плъзна смутена усмивка.
— О, не, едва ли ще бъде много удобно. Там, в хола ви чакат.
— Мен? Чакат ли ме? — Лучников рязко се обърна към хотела.
През стъклената врата се виждаха дремещият нощен портиер, късче от килима, половинка от картина на стената, празен фотьойл. Прозорците бяха със спуснати завеси.
— Някакви приятни личности — проговори фон Вите. — Впрочем, Андрей Арсениевич, не е и нужно да влизам. Просто исках да отговоря на въпроса ви, а това ще ни отнеме не повече от пет минути.
Той извади нова цигара „Бояр“, запали я и за миг се замисли, сякаш мислено отплувайки във времената, когато го бе приемал Сталин. Лучников приседна на капака на реното — беше нагрят като крайбрежен камък на някой плаж в Гърция. Помисли си за „приятните личности“. „Кои ли ще са тези приятни личности, уморено, без страх, но и без храброст в душата си мислеше той. Веднага ще започна да стрелям, без много
