помрачнели вохровци, украсени с ширити, щом дочуха руска реч и предусетиха акция на властта, се заусмихваха и заспоглеждаха. Ами вие накъде, господа другари? Уви, жертвата изведнъж се превърна в господар: един от двамата подозрителни руснаци представи с два пръста ум да ти зайде каква книжка — ЦК на КПСС, а с третия пръст посочи зад рамото си — заемете се с багажа на нашия гостенин. До тротоара вече се наместваше съпровождаща кола и от нея юначаги от Моссъвет разтоварваха маркови куфари. А пък вторият руснак, а именно значи който се явяваше гостенин, съвсем потресе интуристката стража — извади, разбирате ли, от портфейл от крокодилска кожа кинт с двуглав орел — 10 тичи! Кримчанин — досетиха се ветераните на невидимия фронт. Обожаваха тези хора: първо, приказват що-годе на нашия език и, второ — долара днеска хич го няма, а руската рубла много дори си я бива.
— Чакали — каза Лучников. — Откъде, вашта верица, ги вземате тези лайнари?
— Не се ли сещаш откъде?
Когато общуваше с Лучников, той постоянно се усмихваше — с усмивка на превъзхождаща персона, усмивка, съдържаща основополагаща мъдрост, която събеседникът не е в състояние да проумее, колкото и да се мъчи, уви. Това вбесяваше Лучников.
— Абе, Марлен, защо се усмихваш с такова превъзходство? — избухна той. — С какво толкова сте ни надминали? Икономиката ви е в разруха, в политиката — пълни идиотщини, в идеологията — тъпизъм!
— Спокойно, Андрей, спокойно.
Качваха се с асансьора към петнайсетия етаж, а спътниците им, западни германци, ги поглеждаха учудено.
— В магазините ви мирише на развалено, народът мрачен, а те, видите ли, се усмихват снизходително. Големи мъдреци сте се извадили! — продължи да мърмори Лучников и на петнайсетия етаж. — Престани да се усмихваш! — кресна той. — Ще се усмихваш в чужбина. Тук нямаш право да се усмихваш.
— Усмихвам се, защото предвкусвам обяда и хубавата чашка водка — каза Кузенков. — А ти се нервираш, защото си махмурлия, Андрей.
Кузенков с усмивка отвори пред него вратата на луксозен апартамент.
— Абе за кой дявол ми наемате тези двуетажни дворци! — крещеше Лучников. — Да не съм ви някое африканско марксистко царче!
— Пак ли дисидентстваш, Андрей? — усмихна се Кузенков. — Още щом слезеш на Шереметиево, започваш да дисидентстваш. А между другото тук са доволни от теб. Имам предвид новата насока на „Куриер“.
Лучников остана като гръмнат.
— Доволни са от новата насока на „Куриер“ ли? — аха-аха, да се задави, но после схвана: да, да, наистина, може да се сметне и за нова насока… след онези заплахи… разбира се, може да са си помислили…
Масата в милионерския апартамент беше вече сложена и на нея имаше всичко, с което Москва взема акъла на важните гости: и най-крехка сьомга, и хайвер, и шунка, и раци, и водка в кристални чашки, и любимото на Лучников червено вино „Ахашени“ в прашасали бутилки.
— Тази „кремльовка“ заради новата насока ли ми е отпусната? — злъчно се осведоми Лучников.
Кузенков седна насреща му и престана да се усмихва и в това сега отчетливо можеше да се прочете: е, хайде стига си дърдорил, стига евтини критикарства. Лучников си помисли, че наистина стига, прекалих, приказвам ангро, това намирисва на безвкусица.
Първата чашка водка наистина тутакси промени настроението му. Московски уют. Някога го бе поразило усещането за този московски уют. Уж би трябвало всеки миг да чувстваш дразнещото внимание на „чеката“, несигурността в едно общество на беззаконието, но не щеш ли, те обзема спокойствие, една тишина на душата, атмосферата на московския уют. Пак е разбираемо, когато това се случваше в малките пресечки на „Арбат“ — там има места, където в полезрението ти не попада нищо совдеповско и можеш да си представиш ей на този ъгъл малкото кадетче Арсюша, — обаче не, дори и на прословутата улица „Горки“, където зад прозореца долу на покрива се виждат каменните истукани на късната сталинска декадентщина, представителите на братските трудещи се народи, дори и тук след първата чашка водка забравяш парижката нощна бъркотия и се потапяш в московския уют, който прилича на почесване със старо пръстче по темето — подремни си, Арсюшенка, бъди нежен, Андрюшенка.
Ободри се и веднага грабна слушалката, набра номера на Татяна. Вдигна десетобоецът. Проклет безделник, по цял ден лежи на дивана и причаква Татяна. Мешавицата на покривите зад прозореца. Прелетя новгородско облаче. Как само са разбъркали стиловете! Ало, ало… наберете отново. Той затвори и облекчено въздъхна — ето че съм си вкъщи: всичко се сля, водката и димът на отечеството — това е моят дом Русия, моят единствен дом.
— На Острова е образуван нов съюз — каза на Кузенков.
Марлен Михайлович приветливо кимна на приятеля си: интересно, сиреч много интересно. Сложи му в чинията сьомга, хайвер, раци и побутна към него салатата.
— Съюз за обща съдба — каза Лучников.
Марлен Михайлович обгърна с поглед стените на суперлуксозния апартамент и въпросително склони глава — не се ли безпокоиш? Лучников махна с ръка. В апартамента вкараха с количка окованите по ъглите куфари на Лучников. По лицата на юнаците от Моссъвета грееше блага почит към марковото.
— Нямам какво да крия. В това се състои цялата наша хитрост — нищо не крием.
— Яж, Андрей. Извинявай, че поръчах обяда тук, но Вера днес има заседание — усмихна се Кузенков. — Знаеш ли, станала е една общественичка…
Лучников се зае с храната и известно време почти не разговаряха, пълнеха стомасите си, чукаха се, ето че им поднесоха и есетрата, пържена по московски, а после и десерта и точно по време на десерта Марлен Михайлович подхвана приказка за Париж, за това, колко го обича, спомни си дори стиховете на Еренбург: „Прости ми, че живях в леса,/ че оцелях, надмогнал всичко,/ че в гроба си ще занеса/ ония залези парижки…“, намекна за някакво свое романтично преживяване в този град, роден за всеки руски интелигент (ако, разбира се, все пак причисляваш към интелигентите и мен, апаратчика), и изрази известна завист към Андрей Арсениевич, този космополит и скитник, който определено има какво да разкаже за Париж, а?
— Не те разбирам напълно, Марлен — студено подзе в отговор Лучников. — Ти НАБЛЮДАВАШ нашето островче, тоест никой в Москва не може да се интересува повече от теб от нашите работи, обаче съобщението ми за СОС сякаш изобщо не те трогна. Може би ще трябва още веднъж да ти обясня, че не бива да хитруваш с мен.
Кузенков избърса устата си със салфетката и си взе пура.
— Извинявай, Андрей, това не е хитрост, а просто черти от характера ми. Аз съм чисто и просто сдържан човек, може би дори бавномислещ. Разбира се, че мисля за СОС. Ако мълча, това далеч не значи, че съобщението ти не ми е интересно, че не го намирам за важно. Но извинявай, Андрей, още по-важни за мен — в светлината на бъдещето, естествено — ми се струват съмненията на полковник Чернок.
Сега дойде ред на Лучников да демонстрира аналогични „черти от характера“, тоест да се опита да скрие изумлението си, нещо повече, дори известно смайване, да се опита да изскочи на повърхността от онова състояние, което в бокса се нарича „заплува“. Докато Марлен Михайлович много меко, явно давайки възможност на събеседника си да събере мислите и чувствата си, му преразказваше вчерашния им разговор с Чернок в кафене „Селект“ на булевард „Монпарнас“.
— Разбираш ли, Андрей, ние познаваме полковник Чернок като самоотвержен руски патриот, знаем, че е предан на ИОС не по-малко от теб самия, но ето че дори той се съмнява относно заменянето на „Миражите“ с „Мигове“, задава въпроса, дали на Съюза ще потрябват в бъдеще летци като него, следователно можем само да си представим колко въпроси от подобен характер, колко съмнения се надигат в душите на хилядите и хиляди островитяни, които не са толкова целенасочени, не са толкова завладени от идеята, колкото Александър Чернок.
Лучников си наля коняк. Ръката, която вдигна чашата, още леко трепереше, но се отпусна на масата вече твърдо — изплува.
— Big Brother watches you everywhere, doesn’t he?66 — позасмя се той, втренчен право в очите на Кузенков.
В очите на наблюдаващия плуваше вече не снизходителна, но все така мека усмивка, изпълнена с доброта. Марлен Михайлович разпери ръце.
