приказки“. Не се въздържа и се прозя.
— Тогава Сталин ми каза буквално следното: „Нашият народ ненавижда белогвардейското гнездо в Черно море, но засега няма нищо против съществуването му. Трябва да изчакаме някакви си петдесет години. Върнете се в Париж, генерале, и се борете за правото дело“.
Докато предаваше думите на Сталин, Фон Вите, естествено, не си спести имитацията на грузинския акцент.
— Така си и мислех — каза Лучников. — Не ме изненадахте. Изненада ме само конкретността на историческия срок. Петдесет години май още не са изтекли, а?
Фон Вите слабо се усмихна на спомените си.
— Това беше последното ми ходене в Москва. Същата вечер гледах „Лебедово езеро“ в Болшой. Божествено!
— Благодаря ви, Витолд Яковлевич — със сетно усилие на вонята Лучников изигра разбиране на историческото значение на тзи миг, силно стисна голямата мека генералска ръка. — Извинете ни за някои грубости, но повярвайте… аз извънредно много ценя… и бях сигурен, че в края на краищата… — и силите му окончателно секнаха.
Старецът счупи цигарата си и веднага извади нова.
— Прав бяхте, Андрей Арсениевич — изведнъж с пресипнал глас изрече той. — Аз изживях жалък и страшен, абсолютно недостоен живот…
Извърна се и бавно тръгна да пресича улицата. Струйка пушек се вдигаше над лявото му рамо. Вдигна бастуна си и повика такси.
В хола на „Савой“ във фотьойлите от зеленикава кожа Лучников го очакваха трите красавици от магазин „Сен Лоран“. Какъв усет за чувствата на другия, разбирате ли. Ето ви го новия свят, новите отношения между хората. Направиш си майтап в стар стил, подхвърлиш между другото шеговита покана, а после се чудиш: взели са я на сериозно. Пардон, не мога да си помръдна нито ръката, нито крака. Впрочем някои неща все пак мърдат. Да, да, нещо живна. Неочакваните резерви на организма. Моля, мадмоазел. Моля, мадам. Позволете да отбележа, че тази рокля с презрамки и кожата около лебедовата ви шия ми вдъхват много повече оптимизъм, отколкото дневният ви костюм в стил теоретика на революцията Антонио Грамши. Много съм поласкана от вниманието ви, мосю Рюс, но аз не съм сама тук, както виждате, с нас са и тези две дивни създания. Дума да няма, чудесна компания, как да не се зарадваш на такава изненада. Надявам се, че в стаята ми ще се намери и място, и радост за всички ни…
В ивичките светлина, проникваща от жалузите, около Лучников на килима се усукваха някакви чудни, ароматни, трепкащи и еластични неща. Ръцете му се плъзгаха по тези неща, докато дясната не напипа, не щеш ли, кораво пулсиращо стълбче, напомнящо неговото собствено. Ами това, ако позволите да попитам, чие петленце е? Надявам се, не е вашето, мадам? О, не, то е на нашата мила Жулиета. Разбирате ли, тя е корсиканка, какво да се прави. Така, така, ситуацията се прояснява. В нашия чудесен съюз на мен се е паднала ролята на възпламенител и аз ще я изиграя на драго сърце. Моля ви, мадам, оставете вашите момичета, естествено, и Жулиета с нейния корсар, за известно време на мира и се настанете по традиционния тропически начин. И тъй, навлизаме в делтата на Меконг. Благодаря ви, мадам. На вас едно огромно благодаря, мосю Рюс, от мен и от моите момичета. Момичета, при мен, благодарете на джентълмена.
Заспивайки, той още дълго усещаше около себе си усукване, целувки, примлясване, хлипане, щастливо кискане, лекичко ръмжене. Благодатен сън. Платон, самолетът, залезът на цивилизацията…
ГЛАВА ШЕСТА
Декадентщина
Летище Шереметиево, подготвяйки се за олимпийските разкоши, за момента се бе превърнало в истински битпазар. Построено навремето с предвиждането за седем полета дневно, сега то приемаше и изпращаше вероятно най-малко сто — къде да се денеш от „проклетите чужденци“…
Застанал на опашката в контролно-пропускателния пункт, Лучников както винаги наблюдаваше граничната стража. Отново, както и миналия път, му се стори, че по безстрастните физиономии на тези момчета, сред които незнайно защо винаги бе имало много монголоиди, вместо предишната, леко прикрита насмешка по адрес на задграничното, тоест потенциално враждебното, човечество сега се бе появило нещо като объркване.
Беше ясен есенен ден. Сияещият Марлен, придружен от някакъв голям шеф на митницата, отдели Лучников от тълпата. Шефът отнесе документите. Оттатък пътя извън цялата летищна суетня от нежно по- нежно трепкаше под вятъра букет брезички. Шефът донесе документите и те тръгнаха към личната волга на Марлен. На количка ги следваха двата огромни куфара на Лучников, които бе купил буквално в последната минута в свободната търговска зона на летище „Льо Бурже“. Вятърът духаше откъм северозапад, гонеше късчета изпарения от псковските и новгородските езера, в небето сякаш присъстваше нечутият звън на камбаните на свободата. „Съветските хора твърдо знаят, че където е партията, там е успехът, там е победата“ — гласеше огромен транспарант в началото на шосето. В съседство със заклинанието се мъдреше портретът на неговия автор, който този ден под този вятър в присъствието на нечутите камбани изглеждаше доста странно, като печенег, изгубил се в дотатарска Русия. Беше ясен есенен ден. „Слава на нашата родна Комунистическа партия!“ Отляво на шосето едни върху други се издигаха кубовете на някакъв НИИ или КБ65, а вдясно в необозримите свръхпрозрачни далнини светеше сякаш прясно измит кръст на селска черква. През цялото шосе с огромни червени букви по бетона бе изписано: „Ще изпълним решенията на XXV конгрес на КПСС!“ Градинки от запазил се край Ленинградското шосе бъз и пречупени гергини, локви и глинеста каша между асфалта и стоборите — слънцето явно току-що бе надникнало след обичайното лошо време в Москва. „Народът и партията са едно!“ Гърбицата на моста, от най-горната точка — двата ръкава на Москва река, стръмният бряг на острова, огненорижав, с китка вечнозелени борове на билото. „За петилетката на качеството — работническа гаранция!“ Оттатък извивката на моста като непристъпни крепости вече се издигаха кварталите на жилищните комплекси, святкаха хиляди прозорци, невидимо ехо на новгородска нечута камбана витаеше сред блоковете, съблазнявайки с благата на Ханзейския съюз. От покрив към покрив крачеха огнените букви „Партията е умът, честта и съвестта на нашата епоха!“.
Нататък нещата се сгъстиха: „Ние ще стигнем до победата на комунистическия труд!“, „Плановете на партията — планове на народа!“, „На петилетката на качеството — ясен ритъм!“ „Слава на великия съветски народ, народ съзидател!“, „Изкуството принадлежи на народа!“, „Да живее верният помощник на партията — Ленинският комсомол!“ „Да превърнем Москва в образцов комунистически град!“, „СССР — опора на мира по целия свят!“, „Идеите на Ленин са вечни!“, „Конституцията на СССР — основен закон на нашия живот!“… печенегът, вдигнал длан, печенегът с очила, наведен над вестник, печенегът, множащ се с всяка минута от движението към центъра, все по-уверен, все по-малко объркан, все повече символизиращ всички любими свои символи, все по-малко приличащ на печенег, все повече приличащ на Голям брат, тежкотонажен, стабилен, единствено възможен… най-сетне над площада на Белоруската гара пред Лучников се появи любимото му, срещата с което той винаги предвкусваше, онова, което някога, при първото му пристигане тук, го бе потресло с нечуваното си словосъчетание и недостъпен смисъл и което впоследствие бе станало едва ли не предмет на носталгията му — заклинанието на печенега: „Вестникът е не само колективен пропагандист и колективен агитатор, той е и колективен организатор!“
Тази фраза, разгърната над целия площад и нощем пламваща с неонова светлина, всъщност не беше толкова сложна, тя беше проста в мъдростта си, тя просвещаваше многохилядни пълчища невежи, които смятаха, че вестникът е само колективен пропагандист, тя вразумяваше дори и онези, които си мислеха, че вестникът е колективен пропагандист и колективен агитатор, но не им достигаше акълът за върховната мъдрост, тя оповестяваше на тълпите московски граждани и безброя на „гостите на столицата“, че вестникът е и колективен организатор, най-важното, което човек трябва да знае.
— Е, ти май вече най-сетне го проумя — усмихна се Кузенков.
— Сега то просто проникна до мозъка на костите ми — кимна Лучников.
Хотел „Интурист“. На входа група французи любопитно наблюдаваха преточването на странната тълпа: крайно интересно явление е този руски народ, уж са бели, но не са никакви европейци. Ядосан и разговаряйки на висок глас с Кузенков, Лучников се движеше право към напрегналите се портиери. Двамата
