Щракване. Софитите угаснаха. Отличен финал. Е, Хлоп, нямате ли нещо за пийване? Извинете, не пия, мистър Лучников. Да, Хлоп, виждам, ти си истински „мобил-дробил“! Моля, сър? Целувки! Чао!
Той вече си представяше корицата на ежеседмичника — черен фон, контурите на Крим, червени букви UFO и непременно въпросителна. Ловка журналистическа метафора… Отново, за кой ли вече път днес, изплува: Аз съм побеснял потен международен сергиджия, накъде съм хукнал, защо не мога да се спра, не мога да си спомня нещо най-важно? Какво ми убягва? Откъде изведнъж ми се стоварват спазмите на срама?
Думата „потен“, уви, не влизаше в метафоричната система: от утринната свежест не бе останала и следа — масленозеленото сако беше омачкано, по небесносинята риза бяха плъзнали тъмни петна. Нощната улица пред телевизионното студио изпаряваше в този час своята собствена пот и не му донесе прохлада. Изведнъж той почувства, че не може да помръдне нито ръка, нито крак. От време на време напоследък го спохождаха такива усещания: четирийсет и шестте години бяха нависнали като гирички по него — от главата до петите. Дори главата не щеше да се извърне, поне за да сподири с поглед бавно движещия се край него мерцедес, от който май някой го гледаше. По щастлива ирония улицата се казваше „Рю Коняк Же“. Да, да, разбира се, желаем коняк, и то по-скоро.
И тъй, Платон. Анализ на тиранията. Уединение…
Ето, мосю, вие вече се усмихвате, каза барманът. Тежък ден ни имахте? В портфейла сред шумолящите франкове се намери картонен правоъгълник — покана за „Рю Дьо Сент Пер“ — приема в чест на дисидента. Няма как да не отиде. Налейте ми още едно, сил ву пле60.
Триетажен апартамент в сграда от XVI век, вече станали полегати, излъскани до блясък подове, ревматично разкривени стълби от могъщ френски дъб — крепост на здравомислието на своето време, гнездо на крамолата на нашите дни.
Гостите стояха и седяха из всичките три етажа и по стълбите. Френска, английска, руска, полска и немска реч. Почетният гост, възрастен съветски човек, говореше нещо на домакинята (нещо дълго, лилаво, ококорено), на домакина (побеляло, сиво, иронично), на гостите, на журналистите, на издателите, на преводачите, на писателите, на актьорите, на ултраконсерваторите и на екстрарадикалите — една парижка мешавица от маратонки адидаски до обувчици от крокодилска кожа, от значки с дръзки надписи до перлени огърлици… Сред гостите имаше дори една рокзвезда, Карл Питърс ли беше, Питър Карлтън ли — дълъг и мършав, със златно сако на голо. Непостижимите завои на марихуанната психология го прехвърлили неотдавна от Съюза на Червените кхмери в Европа в Дружеството за съдействие на демократичния процес в Русия.
Лучников познаваше дисидента — рядко симпатичен московски чичко, още от средата на шейсетте години, неведнъж бе седял на гости в кухнята му, бе философствал, потискайки неприязънта си към кьопоолуто и рибния пастет. Сега си спомни как винаги го бе смайвала думичката „ние“. Дисидентът тогава още не беше дисидент, тъй като тогава и такова понятие не съществуваше, тогава той само се ежеше срещу властта, както и хиляди други московски интелигенти тогава се ежеха в кухните си. „Как обаче всички ние постоянно лъжем… как извращаваме историята… ами че Катинската гора е наша работа… ето че се захванахме с разработване на волфрама, а пък не разполагахме със съвременна технология и, естествено, се насадихме на пачи яйца… лъжем и самите себе си, и целия свят…“ Както всички чужденци, и Лучников тогава оставаше поразен от пълното отъждествяване на хората с властта.
Сега обаче не отиде при виновника за тържеството. Ако ми падне случай, ще му стисна ръката, може и да го целуна, но да се навирам сега в най-голямата навалица — не, малко ме е срам. Подпрян на тъмновишневата греда от XVI век, посръбвайки от чудесното шампанско и разменяйки по някоя фраза с гърлфрендката61 на писателя Флойд Роан, скромничко женче от къщата на Вандербилт, той току поглеждаше към ъгъла, където от време на време иззад глави и рамена се появяваше широкото лице със сапунен цвят, измъчено от възторжения прием от страна на „свободния свят“.
За него най-добре би било да си отспи две-три седмици в Нормандия, в някой хубав хотел на брега на морето. Никога по-рано не е бил на Запад. Вече седем дни, откак е кацнал във Виена, а още носи московско сако. По-добре би било сега да хукне по магазините, вместо да репрезентира руския интелект. Той се бори със световъртежа си, намира се на ръба на „културния шок“. Едва вчера го е гледал лошо участъковият милиционер, а днес го заобикалят такива дружелюбни китове и акули, липсва само Бриджит Бардо, но пък присъства сенатор Мойнихен. Акули и китове, вие всички знаете за неговите „смели изказвания в защита на човешките права“, но не си представяте жилището му на „Красноармейская“ с прекъснатия телефон, домашните арести на всеки всенароден празник, самият аз не си представям това, макар че добре си представям Москва.
Така размишляваше Лучников, докато гледаше появяващото се от време на време в отсрещния ъгъл до средновековния стъклопис подпухнало потно лице, което ту бързо мърдаше устни, ту светваше в слабичка, макар и принципна усмивка. Така размишляваше, докато не забеляза, че и той е обект на наблюдение.
Над блюдото от птица е навела глави цяла компания. Лапат и си бъбрят. Някой цепи въздуха с длан. Друг — с брада до скулите, с разпилени по раменете космалаци, нов Менсън, а очичките му чекистки. Ей, Лучников, ами ти какво търсиш тук?! Господа, тук има кремълска агентура!
— What are they talking about?62 — попита мис Вандербилт.
Руската компания приближаваше. Трима мъже и две жени. Гой не познаваше никого от тях. Впрочем пардон… Ей този рядко симпатичен блондин отляво, с тези толкова изящни очила, ами че това е Слава, да, Славка, джазовият пианист, познаваме се още от 1963-та… „КМ“ на улица „Горки“… После му уредих покана за Симфи, да-да, това беше вече през 1969-а, и там той провали концертите, защото се запи, крещял в хотела, гонел гол жените по коридора — „Мадам, разрешете да си потъркам пишлето?…“, след което „се чупи“ в Щатите… Разбира се, това е Слава…
Не съм ти никакъв Славка, копелдако Лучников, предател, болшевишка курво, колко ти платиха, минетчия такъв, за остров Крим, въшко кагебейска, не съм ти Славка, аз такива като тебе ги газя на всяко кръстовище, лайно марксистко, педеруга гноен, коммис триперен заразен!
Опитайте се да запазите европейска толерантност, когато се развива московски скандал. Усмивката още се крепи на лицето ви при първата спирала на отвратителната фраза, тя би могла и да се удържи на него, на лицето ви, вашата надменна усмивка, ако фразата не се оказва толкова дълга, толкова отвратителна. (Сладурчето Славка има калаени очи. Уви, не е станал Дейв Брубек, Оскар Питърсън, Ерол Гарднър, уви, няма и да стане, защото вие сега ще му счупите китката на дясната ръка. Западът, заразен от микробите на болшевизма, ня-ма да ре-а-ги-ра. Храбрите радетели за свобода, едва вчера в Москва харчили „иличи“ из складовете на едро и изпълвали рубриките „година на ударен труд“, също няма да реагират, защото се страхуват от елегантната компания. Прости се с дясната си ръка, Слава, вече нито ще дрънкаш с нея по клавишите, нито ще можеш да биеш чекии.
С една особена китайска хватка (научил я беше в Тайван от едно приятелче, майор от войските със специално предназначение) той държеше слабата китка на агресивния пианист и бавно се придвижваше (заедно с пианиста) към масата с напитките — все пак трябва да се пийне нещо. Изумено „О“ на лицето на Слава, леко забелени очи, границата на търпимата болка. Послушно се движи редом. Другарите по оръжие си шепнат. Едного от тях Лучников определено си спомня от Москва: беше фотограф в „Огоньок“, еврейче изпод задника на Софронов. Да пийнем, Слава, ти имаш една свободна ръка, и аз имам една — да ударим по едно „Хенеси“? Ах, не пиеш ли вече? Какво тогава, боцкаш ли се? Ти, животно такова, си вече девет години на Запад и би могъл да обясниш на новаците, че тук не всички принципи на соцреализма минават и, по- специално, „който не е с нас, е против нас“ се цени само сред мафиотите, в тяхната среда, в мафията, разбираш ли, в мафията, това е закон, а в нормалното общество е празен звук. Сега ще търпиш, недоносче жалко. Я да взема да те представя аз на Каунт Бейзи. Мистър Бейзи, да ви трябва случайно еднорък пианист?
Те се движеха от един дринк към друг, от маслените курабийки към опашчиците на скаридите, ту една важна клечка, ту друга се кланяха на главния редактор на могъщия „Куриер“ и Лучников бърбореше наляво и надясно на английски, френски и руски, уговаряше си някакви срещи, ланчове, намигаше на хубавици, дори от време на време произнасяше по някоя реч — например каза нещо дълбокомислено за преговорите по SALT, и през цялото това време горкият Слава, спасявайки своето оръдие за производство, се влачеше до него. И най-малкият опит да се освободи водеше до страшна болка в оръдието за производство, тоест в
