— Сега можеш да разбереш какво значение придават тук на вашите идеи.
Лучников стана и отиде до прозореца. Вече започваше да се мръква. Силуетите на братските трудещи се се размиваха на фона на покривите. Долу над парфюмерийния магазин, над „Руски вина“ и „Подаръци“ бяха пламнали неонови цветчета, някакви орнаменти в народен стил. С вкуса, както и преди, тук всичко беше наред.
— Значи ме наглеждате? — попита тихо. — Подслушвате ме? Сплашвате ме?
— Не разбрах последното — неочаквано бързо каза Кузенков.
Лучников го погледна през рамо. Кузенков стоеше пред мъждукащия телевизор, по който течеше многоцветна мултипликация и откъдето долиташе детски писък.
— Не бяха ли ваши момчетата, дето ме гърмяха? — позасмя се Лучников.
— Стреляли са по теб? — Марлен Кузенков се преобрази, същинска стегната пружина.
— Два пъти — весело каза Лучников. — По двете уши — той посочи с ръце. — Тук и тук. По реакцията ти виждам, че не си в течение.
— Веднага ще проверя — каза Кузенков. — Но почти стопроцентово съм сигурен… ако, разбира се… ти самият… с поведението си…
— Гадина — любезно каза Лучников. — Продажна гадина, дето обича специалните доставки. Да не смяташ, че трябва да се правя на послушно детенце, когато по петите ме следват вашите псета?!
— Е, прекаляваш!! — кресна Кузенков. — Как може да преиначаваш така нещата! Имах предвид, че някои лица просто може да са изгубили контрол над себе си, да са нарушили предписанието… ако е така, ще си понесат отговорността! Нима не разбираш, че… ами впрочем извинявай, не мога да кажа всичко… сигурен съм, че са стреляли хора от „Вълчата сотня“…
В луксозния апартамент в хотел „Интурист“ за известно време се възцари мълчание. Лучников отиде в спалнята, отключи единия куфар и извади подаръците за цялото семейство на Кузенков: покит мемо67 за Марлен, часовник „стрида“ за Вера Пав-ловна, кашмирени пуловери за децата. Плочите за Дим Шебеко реши да предаде лично в ръцете на авангардния музикант, защото това беше вече друг свят, друга Москва, това беше ЗДРАВИЯТ свят. Така си го помисли — здравият.
Излезе в хола и сложи подаръците пред Марлен Михайлович.
— За Бога, извинявай, Марлен, не се въздържах. Във всеки случай знам, че ти, лично ти, си ми приятел. Ето… донесох… това-онова на теб, на Вера и на децата. Хубави нещица. Във всеки случай тук няма такива — той не можа да възпре усмивката си, — дори в секция номер 200 в ГУМ.
— Каква трогателна осведоменост за подробностите на нашето снабдяване — каза Кузенков.
За пръв път, откак се познаваха, Лучников видя Кузенков обиден. „Продажна гадина“, „секция номер 200“ — вероятно това бяха удари по слабите места на прогресивния деец, нещо като онези оглушителни изстрели в Париж. Лека контузия.
— Във всеки случай благодаря. Чудесни са, това са подаръци в твой стил, елегантно и скъпо, подаръци на богаташ от високоразвито общество. Утре Вера те чака за обяд. Ще те нагости с продуктите от нашето спецснабдяване. Сутринта ще те посети преводач или преводачка, с нея или него ще можеш да обсъдиш програмата си. Както винаги, ще ти бъде оказано максимално гостоприемство, особено сега — тук все пак се мярна капчица отрова. — Колата е изцяло на твое разположение. Сега трябва да тръгвам.
Марлен Михайлович изрече всичко това спокойно и както се стори на Лучников, леко печално, като междувременно си обличаше шлифера, слагаше си шапката и прибираше в куфарчето си подаръците. Подаде ръка. В очите му — ум и тъга. Уви, колко малка е отделната личност пред неумолимите закони на историята.
— Имам няколко желания, Марлен — каза Лучников, като прие ръката на Кузенков. — Щом като съм такава персона грата… Първо, не ми трябва преводач, аз вече си имам преводачка тук. Танка Лунина прекрасно ще ми преведе всичко, което ми е нужно. Второ, не ми трябва и кола с шофьор, ще се възползвам от услугите на фирма „Авис“, която дръзко е проникнала вече и в нашата — той натърти на „нашата“ — столица. Трето, бих искал да направя пътешествие по маршрут Пенза-Тамбов-Саратов-Казан- Омск-БАМ, и то без придружаващи ме лица. Моля да съ-гла-су-ваш този въпрос — още едно натъртване. — И, четвърто, моля те да не се учудваш и да погледнеш на това съвсем сериозно: искам заедно с теб да посетя вашата масонска ложа.
Те се погледнаха в очите и весело се разсмяха. Всички недомлъвки, намеци и заебавки сякаш бяха тутакси забравени.
— Правилно ли те разбрах? — попита през смях Кузенков. — Имаш предвид…
— Да, да — кимна Лучников. — Финската баня. Това ми е необходимо. Не мога да стоя настрана. Банският период на соц — империята. Рим. Декаданс. Разбираш ли?
— Браво, Андрей! — Кузенков го тупна по рамото. — Възхищавам ти се все пак. Не съм срещал друг такъв чужденец.
— Аз на тебе обаче няма да ти кажа „Браво“, Марлен! — смееше се Лучников. — Сега не ти се възхищавам. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че аз изобщо не съм чужденец тук.
И се потупаха един друг по рамото. Шеговитите им приятелски отношения май се възстановиха.
Лучников изпрати Кузенков до асансьора. Меко прозвънване, стрелката надолу светна. Асансьорът се оказа празен. Лучников влезе в него след Кузенков.
— На сбогуване все пак ми кажи, Марлен — каза той. — Има ли отговор на въпроса на полковник Чернок.
— Не — твърдо отговори Марлен. — Никой не е чул въпроса, отговор няма.
Вечерната улица „Горки“, Пешков стрийт. След като изпрати Кузенков, Лучников бавно пое нагоре, към пощата. Отпред зад височинката на фона на златния залез от покрива на все още оцеляващата сграда на Ситин грееше със синя светлина думата „Труд“. Транспортът се разминаваше по всички правила към филтриращите пунктове. Огромен термометър скромно показваше температурата на околната среда — чисто и просто + 8 °С. Експонирайки своето синьо кълбо, пощата продължавате дръзко да твърди, че Земята все пак се върти, вярно, стисната от нещо като рачешки щипки, тоест пшеничени класове. Всичко беше нормално и невероятно. На стъпалата пред пощата и по железните бариери до нея седяха и стояха яки млади момчета, сред които, както и преди, имаше много южни партизани. Всички те чакаха приключения. Интересното беше, че всички ги получаваха. В този град, където вече толкова години духът на приключението се пропъжда, то все пак е живо, пълзи по улиците, залепя се за прозорците, тревожи Управлението на вътрешните работи при Московския градски изпълком, търси онези, които го очакват, и винаги ги намира.
Лучников приседна на бариерата край подлеза при пощата и запали цигара. Околните чейнчаджии тутакси усетиха вирджинския цигарен аромат. Братлета, я погледнете какъв кент е седнал тука! Какъв е тоя сют68, дето го е облякъл, не е дънков, обаче е толкова марков, че да се накензаш от кеф. Щатски стил, традиционен щатски стил, глупако шибан. Колко е часът, мистър? Откъде си, авер, веа ар ю фром?69 Ще черпите ли една цигара? Не искате ли да ви запознаем с мадама? Гърлс, гърлс! Имаш ли зелено? Какво изобщо имаш? Абе вие да не сте от Крим? Копелета, другарчето е от Крим! Ей, вярно ли, че там у вас разбирали руски?
Лучников се смееше, заобиколен от момчетата, и им даде целия си пакет „Camel“. Иззад раменете на едрите московчани постоянно подскачаше някакъв черен десантник. В очите му бе застинало отчаяние — беше невъзможно да си пробие път до чужденеца.
— Ей, приятел! Ей, приятел, слушай! — викаше той на Лучников, но постоянно го избутваха, докато той внезапно не увисна на нечии рамене и не изкрещя безкрайно измъчено: — Ще купя всичко от тебе! Всичко! Всичко!
Всички момчета се запревиваха от смях, Лучников се смееше с тях. Той никога не изпитваше презрение към чейнчаджиите, тези отцепници от монолитния съветски колектив, напротив, смяташе ги за нещо като стихийни бунтари срещу тоталитаризма, може би не по-малко, а дори по-храбри от западните млади протестанти.
— Абе, момчета, случайно да познавате Дим Шебеко? — попита той.
— Сингъра ли? С2Н5ОН? Че кой не го познава! — закимаха с уважение юнаците.
