Човек би помислил, че всичките тези хора вече седят в парижките кафенета, обикалят Ню Йорк и Тел Авив, но ето излиза, че пак са доста голяма тайфа тия труженици, които никак не приличат на парада на физкултурниците пред мавзолея; и нови са пораснали, пък и от старите, като помисли човек, са останали доста.
„«Декадансът» в нашата страна е неизтребим“, така се изказа веднъж след концерт в Студиото за експериментален балет в червения кът на общежитието при обединение „Мосстрой“ един от танцьорите, невръстен Антиной в работен комбинезон марка „Wrangler“. Това каза той не без известна гордост на чужденеца Лучников. В гримьорната палтата бяха струпани на камара. Всички пиеха чай и от гнусно по- гнусно румънско шампанско.
От купчината реквизит по едно време се измуши най-незабележимата персона, режисьорът на спектакъла, полупобелелият чорлав Гарик Пол, когото по-рано всички познаваха само като пиянде от ВТО72, а ето оказа се, че у него се бил стаил един гений на танца и мислител. Пробивайки с глава одимения въздух и извънредно странно, по лингвински разперил ръце, Гарик Пол влезе в полемика с младия Антиной.
Полемика за декаданса
(по магнетофонен запис)
…Декадансът за мен е моят живот, моето изкуство.
…Извинявай, но това, което ти смяташ за декаданс, това, с което се занимаваме, всъщност е здраво изкуство, тоест живо…
…Да, обаче нали нашето изкуство не е реалистично, нали не е…
…Извинявай, но тук се извършва пълна подмяна на понятията, дето се казва, „от болната на здравата глава“. Декадансът, приятелю, е културна деморализация, загуба на нравствени качества, израждане, помъртвяване, естетически сифилис, а всичко това се отнася за соцреализма, ако ми позволиш да отбележа…
…Нима ние виждаме тези черти в живото, вечно разбунено изкуство на модернизма, на авангардизма, в кръженето на неговите сперматозоиди? Социалистическият вкаменен реализъм — той именно е истинската декадентщина…
…Но това преобръща всички наши разбирания, та нали всички ние открай време сме свикнали да се смятаме за декаденти, тоест за нещо като представители на залеза, а, от друга страна, да виждаме един вид разсъмването, макар че то ни отвращава до гадене, но нали е изкуство на новото общество, а ние един вид се вкопчваме в старото, отиващо си общество, което сякаш поради заболяване страни от народността, от прогресивните идеи, от социалното съдържание, от революционния призив… ето че физкултурниците от Камчатка до Брест се надигат на вълни, а нас тука ни мъчи махмурлук…
…Извинявай, обаче тук и в социален план всичко е преобърнато. Аз съм дълбоко убеден, че здравето на човечеството се крие в либерализма, а революцията е нещо изродено; насилието и кръвта — това е пълна невъзможност да се намерят нови пътища, да се видят нови гледки, а само завръщането към мрачното, към древното разпадане… скованост на мускулите, промиване на мозъка откъм варовик…
…Извинявай, обаче цялата естетика на революционните общества с нейната боязън от (всякакви) промени, от всичко ново, с повтаряните година след година мрачни пропагандистки празненства в неподвижните гънки на знамената, в тези вълни от физкултурници, в обезумяло безконечната повторяемост, в най-вцепенената величава поза на това общество — това е естетика на изроденото, нещо като късновизантийския застой, като вкаменения позлатен брокат, под който са се напластили кир, смрад, въшки и разложение…
…Извинявай, но това далеч не е белег само на днешния ден, далеч не е залез на революцията, всичко това е започнало от самото начало, защото и самата революция е не разсъмване, а залез, крачка назад към древния мрак, към издулата се от кръв величавост, и онова, което някога е минавало за „изкореняване на стария бит“, е било именно дегенерация, вкореняване на най-древния вид отношения, тоест на насилието, чрез нападението на величественото загниващо чудовище върху хоризонтите и ливадите на либерализма, тоест върху новото човечество, върху нашия танц, върху нашата музика и божествената подвижност на човешките същества…
…Но аз не мога да се разделя е думата „декаданс“ обичам я.
…Извинявай, не се разделяй, щом не можеш, но имай предвид другия смисъл на думите.
Успоредно течеше и друг московски живот, в който той оставаше главният редактор на „Куриер“, могъща фигура в международния журнализъм. Тук те имаха солиден кореспондентски пункт на „Кутузовски проспект“, едва ли не цял етаж и дори зала за коктейли. От тримата кримски служители единият несъмнено беше агент на чека, другият — на ЦРУ, но на старшия „кор“ Вадим Беклемишев той можеше да се довери напълно — беше му съученик, също като Чернок или Сабашников.
И Беклемишев, и Лучников смятаха „Куриер“ за един вид московски вестник, ето защо в разговорите помежду си наричаха кореспондентския пункт „филиал“. Освен тримата кримчани тук се трудеха половин дузина млади московски журналисти, които получаваха заплатите си наполовина в „червени“, наполовина в „руски“ рубли, тоест в „тичи“. Тези шестимата, трима весели младежи и три миловидни момичета, седяха в голям светъл офис, бъбреха свободно на три езика, предпочитайки впрочем английския, пушеха и пиеха безконечните си кафета и съчиняваха нахакани материали из живота на московските celebrities73, замествайки липсващите в СССР вестници за светски новини. Всички те смятаха работата в „Куриер“ за невероятна синекура, обожаваха Крим и боготворяха „боса“ Андрей Лучников, просто подрипваха от щастие, когато той влизаше в офиса. Като гледаше подвижните им весели лица, Лучников не можеше да си ги представи като агенти на чека, макар че без никакво съмнение бяха такива. Така или иначе, работят за мен, мислеше си Лучников, работят за вестника, за Идеята, правят това, което аз искам, това, което ние искаме, а ние нямаме тайни, нека долагат, щом при тях не може другояче.
В един от дните на пребиваването на своя издател в Москва кореспондентският пункт на „Куриер“ организира закуска с шампанско. От скромна по-скромна гощавка: топли краваи с чер хайвер и ненадминат брют от избите на княз Голицин в Новия свят. Сред поканените бяха влиятелни дипломати и, естествено, директорът на Станцията за културни връзки на Източното Средиземноморие, тоест посланикът на Крим в Москва Борис Теодорович Врангел, внук на брата на същия онзи „черен барон“, но вече толкова „почервенял“, че не без основание всички го подозираха в принадлежност към една от петте кримски комунистически партии. В дипломатическия корпус на Крим, една от формално несъществуващите организации, тоест всичките тези „мисии за връзки, наблюдателни пунктове и комисии“, комунисти не се допускаха с конституционна забрана, но тъй като конституцията беше временна, на тези неща се гледаше през пръсти — сиреч само не парадирай кой си и какъв си, инак бъди какъвто щеш.
На закуската дойдоха и много културни дейци, сред които имаше доста приятели по някогашни лудории. От официалните лица на бюрокрацията най-внушително засега беше лицето на „наблюдаващия“ Марлен Михайлович Кузенков. Очакваше се обаче и някаква неведома засега персона, носеха се упорити слухове, че непременно ще дойде човек от самия връх. Но ето че вече започваше вторият час на този странен съвременен спектакъл, а персоната не идваше, макар че по проспекта под прозорците сновяха милиционерски мерцедеси. Според някои предположения — „подготвяха трасето“. На всички приеми в кореспондентския пункт на „Куриер“ по списък, съставен лично от шефа, се канеха петнайсетина московски хубавици, не-членове, не-дейци, не-представители, предимно бедни полукурвета, момичета — уви — вече не от първа свежест, дамички с чудните белези на повяхването. Те все още позираха тук-там, снимаха се, демонстрираха модели на Слава Зайцев, преминаваха от легло в легло и накрая улавяха късмета — брак с чужденец! Тук, на приемите на „Куриер“, им се отреждаше ролята на подвижни букети. Нахаканите момчета на Беклемишев дори съгласуваха с тях по телефона цвета на тоалетите им. Хубавиците впрочем не се
