— Предайте му, че Лъча е пристигнал — с многозначителни модулации в гласа каза той. — Отседнал съм в „Интурист“.
Компанията зяпна и така и застина във възхитата си. Тайна, големи европейски дела, Лъча е дошъл да се види с Дим Шебеко. Мали-и!
Лучников потупа смелчаците по рамената, измъкна се от плътния пръстен и се заизкачва по стълбището на пощата.
Насреща му слизаше Виталий Гангут. Каква среща! Още първата вечер, и то на пъпа на Москва, да срещнеш тоя домашен бръмбар, тоя дърт маразматик, дето не мръдва от къщи. Хем очите на бръмбара святкаха, а гривата му вдъхновено се развяваше. Лучников дори се постресна — от сто години не беше виждал Гангут в такова приповдигнато настроение: ами ако е пийнал, ако изведнъж сега започне с обичайния московски тъпизъм да го обвинява, че е предал идеалите на младостта, дето се вика, да се прави на важен? Разтвориха се прегръдки:
— Андрюшка!
— Виталка!
Чудо на чудесата — от Гангут лъхаше не на водка или на повърнато, а на одеколон! Дали не беше и „Фаберже“? Май дори се беше подмил и под мишниците.
— Андрюха, ей, страхотно! Такава вечер и на всичко отгоре ти изскачаш пред мен като дяволче от играчка. Всичко наведнъж!
— Какво е „наведнъж“ Витасик? Какво друго има да ти честитя?
— Абе ти нямаш представа, с кого разговарях току-що! Просто нямаш представа!
— С Ема? С Милка? С Виктория Павловна?
— Ха, да вървят на майната си тия женоря! Покорно благодаря, няма нужда! Никаква полова зависимост! Току-що разговарях с Октопода! Разбираш ли, сутринта получавам телеграма от чужбина… не, не можеш да си представиш… лежа, главата ме цепи, не ми се живее и не щеш ли — телеграма от чужбина!
Буквално го тресеше, докато набутваше в ръцете на Лучников дара от небесата — „телеграмата от чужбина“. Текстът на посланието порази и Лучников: „Му friend Gangut call me as soon as possible Paris Hotel Grison telephone No… Octopus“70.
Как пък не свърза нещата веднага — че октопус на руски е именно октопод. Каква оперативност, значи тоя хитрец Джак наистина иска Гангут…
Лучников погледна Гангут. Онзи издърпа телеграмата от ръката му, внимателно я сгъна и я пъхна в задния джоб на дънките си — сигурно там беше най-сигурното място според него. Какво ще кажеш, а? Да, да, същият онзи грамаден американец, е когото ти ме запозна навремето… Помниш ли как се къпахме в забраненото езеро в Архангелск? Халоуей, именно. Митологична личност, ей! Станал е колосален продуцент. Ето на, представи си, лежа си аз на моя скапан диван с телеграмата от чужбина. Цял ден лежа и се мъча да се свържа с Париж. Нищо не излиза. Щом набера международната линия, телефонът ми тутакси се изключва за десет минути. Ей го какво правят тия гадове другарчетата, ще си покажеш носа оттатък желязната завеса, ама друг път. Аха, викам си, така ли, щом е така, сега ще видите: довличам се ей тук в Централна поща и ей така, право в очите си давам поръчката: град Парижск, викам, Парижка област, Френска съветска социалистическа република. Представи си, свързаха ме. Представи си, Октопода вдига слушалката. Чаках, вика, да ми се обадиш, цял ден не съм мръднал от кревата. Представи си, Андрюша, невероятни предложения! Казва си човекът едно към едно — подготвям значи договора. Някакви фантастични суми и изобщо всичко — фантастика… говорим си всичко едно към едно…
— На какъв език? — попита Лучников.
Ръката на Гангут, както бе замахнала, за да се зарови вдъхновено в перчема, спря насред път.
— Вярно бе, на какъв език? Щото аз инглиш много не вдявам, той пък не чактисва руския. Абе няма значение. Важното е, че се разбирахме. Важното е принципното съгласие. Аха, да, това го казах на инглиш — ай ъгри71.
— И какво е решил да снима? — предпазливо запита Лучников.
— Абе каквото ще да е, на всякакви лайна съм готов. Надявам се, че няма да е за проблемите на ПТУ- тата или за БАМ, или за сибирския газ. Аз на моя диван, Лъч, толкова потенция съм натрупал през тези години, мога да изчукам дори ей тоя кон — посочи той конния паметник на Юрий Долгоруки, покрай който минаваха в момента. — Знаех си, че не се въргалям безцелно в собствената си воня. Когато творецът лежи на своя диван, светът мисли за него. Видя ли — излежах си колкото трябваше, дочаках!
— Мислиш ли, че Държавният комитет по кинематография ще те пусне? — попита Лучников.
Гангут дори се задави от моментално налетялата го ярост.
— Тия страхливци, лъжци, демагози, подкупни типове, лицемери, дебили, самодоволни мизерабъли, тая измет на обществото, тия ченгета, тия отрепки на сталинизма ли! — изкрещя той в някакво полуизбухнало състояние, сякаш губеше съзнание, после се сепна, събра пълни бели дробове въздух и завърши почти меко: — Как пък не съм се съобразявал с тези лайнари.
В този момент те стояха пред главния недействащ вход на Моссъвет, срещу бронзовия Основател. Един милиционер наблизо ги поглеждаше любопитно. Сред стабилните московски неонови творения Лучников изведнъж забеляза една странно подвижна, огромна четириетажна дума — РИБА. Единствено тази извънредно странна РИБА пулсираше, свиваше се и се изправяше между неподвижните табели по Пешков стрийт.
— Ами добре — продума той, — значи и ти, Витални, си се запътил навън, а?
Гангут издърпа нагоре ципа на якето си, извади от един джоб каскет, от друг — шал.
— Ами ти, Андрей, никога ли не си си задавал въпроса, защо можеш всеки един момент да поемеш към Америка, Африка, към Москва, ако щеш, а аз, твоят връстник, цял живот трябва да се чувствам закрепостен тук?
— Задавам си този въпрос ежедневно — каза Лучников. — Този и много други подобни.
— Ами върни си тогава швейцарския паспорт — измуча Гангут. — Смени го с червенокожото паспортище. Тогава ще получиш отговор на всичките си сложни въпроси.
— Колко мощна е тази „Риба“ — Лучников посочи табелата. — Погледни как силно се мята сред московското тържествено спокойствие. Жалко, че не съм я забелязвал по-рано. Невероятна, великолепна, непобедима „Риба“.
— Лъч! — избухна в смях Гангут. — Ето такъв те обичам! Хайде тази вечер да забравим, че сме по на 45 години, а? Съгласен ли си?
— Аз тази сутрин навърших трийсет — каза Лучников.
Тогава Гангут заобиколи милиционера с пиянска походка.
— Ваше благородие, да са минавали тая сутрин оттука две хубавици?
Когато пътуваше насам, имаше чувството, че този път ще намери тук само пепелище, мрак след поредната серия процеси и прогонвания — стражите на Идеята са прогонили всички, а останалите не правят нищо друго, освен да мастурбират, налети с водка, и да псуват своята зловеща Степанида. А какво завари — странна бодрост. Едно след друго се заредиха „тавански балове“, спектакли на „домашни театри“ концерти на Дим Шебеко, Козлов, Зубов в някакви научноизследователски институти, в клубове в покрайнините, сборища на бедни поети, група „Метропол“, философстване на чай по кухните, четене на „самиздат“, изложби по разни мазета, слушане на менестрели…
Понякога имаше чувството, че специално заради него, заради своя любимец Лъча московският ъндърграунд се старае да покаже, че е още жив, но после си помисли: „Не, макар че се крепят едвам, със сетни сили, те ще се крепят така вечно, няма да опустее това поле“.
Както седеше с Татяна на някой продънен диван на някоя поредна разпивка след четенето на някой нов гений, той оглеждаше лицата наоколо и се чудеше откъде в столицата отново са се наплодили толкова неидеални граждани. Нали уж всички вече се разбягаха… Нали сякаш вчера пеехме песента на Булат:
