обиждаха, а се радваха, че все на някого са потрябвали.
Татяна Лунина, този път с делови костюм тройка от туид от улица „Сент Оноре“, с помощта на примижал поглед се правеше на ревнива кучка, зорко следейки придвижванията на своя Андрей сред тълпата. Ролята, която играеше тук, приятно гъделичкаше самолюбието й: уж е никоя, уж е абсолютно случайна гостенка, но същевременно почти всички знаят, че тя хич, ама хич не е случайна тук, че тук именно тя е първата дама и какъв е костюмът, с който е облечена, от чии ръце го е получила. Опияняваща ситуация, интересно е да играеш „кучка“… Не щеш ли, както разговаряше с един бразилски дипломат, тя улови изключително внимателния, анализиращ поглед на някаква непозната личност. Изведнъж под този поглед я прониза усещането за нестабилност, неустойчивост, за абсолютна необоснованост на днешната й толкова уверена и приятна позиция… за наближаващи непредсказуеми промени. Някой бе отвлякъл Лучников, друг бе заслонил от нея мъжа й, непознатата личност си сложи тъмни очила, „латино любовникът“ от Бразилия с изненада откри до себе си вместо международната курва объркана малка руска провинциалистка.
И точно в този момент започна суетливото раздвижване — пристигнаха, пристигнаха! Кой е пристигнал? Не кой да е, а другарят Протопопов! Никой дори не беше очаквал подобна чест. Всъщност най-енергичната личност в компанията от уморени колеги. Невероятно оживление в залата — какво ли би означавало това? Влязоха телохранители и бързо се смесиха с тълпата. Борис Теодорович Врангел, обзет от партиен ентусиазъм, не по-слаб от този на кой да е секретар на обком, се втурна да посрещне гостенина. Протопопов имаше малка, гордо вдигната в своето класово самосъзнание брадичка. На Врангел като човек свой по партийна йерархична етика подаде ръка, без да го погледне, за сметка на това обаче дари шефа на „Куриер“ като представител на временно независимите „прогресивни кръгове на планетата“ с усмивка и любезно ръкостискане.
— Ето, успях да намеря десетина минутки — значи любовта към умалителните живееше и на московския олимп, — в момента имаме страшно много работа във връзка с наближаващия… — какво? Какво? Какво наближава? Лек ступор сред тълпата — с наближаващия юбилей… — успокоиха се — какъв юбилей? — няма значение, просто един юбилей — но реших да засвидетелствам… чета вашия вестник… не всичко в него е, извинете, равноценно… но напоследък… да, да, чета го с известен интерес… — пауза, усмивка, разбирайте я, както искате — ние винаги сме приветствали развитието на прогресивната мисъл в… — нима сега ще произнесе думата „Крим“, нима нещата са се раздвижили? — …в Източното Средиземноморие… — не, нищо не се е раздвижило; не е ли? Нищо ли не се е раздвижило? Може би все пак мъничко…?
Поднесоха шампанското — изключително прозрачно, скъпоценно, „Нова светлина“ с цвят на предзалезно небе. Другарят Протопопов отпи една глътка и цъкна с език — оцени го! Мълвата говори, че ТЕ ТАМ, ако изобщо пият нещо, то е само това. С мек хумористичен ужас отказа да опита предложения му кравай с хайвер — грижа се за фигурата си, разбирате ли. Не, не, нещо все пак се е раздвижило — такава човечност!
— Мечтаем за деня, Тимофей Лукич, когато нашият вестник ще се продава в Москва редом с „Известия“ и „Вечерняя Москва“ — каза високо Лучников.
Всички замряха. Дори „букетчетата“ застинаха в красиви пози. Само „вълкодавите“ от охраната продължаваха да си вършат работата — безшумно зрително инспектиране. Другарят Протопопов отпи още веднъж. Чудесна възможност — един комплимент за „Нова светлина“ и дързостта на Лучников отлита в аналите на политическите нетактичности. Всички чакат. С потракване се търкалят историческите мигове.
— Това зависи от… — другарят Протопопов се усмихва, — от взаимността, господин Лучников… — надига се сдържано — възбуден шепот. — Мисля, казах, че не всичко във вашия вестник е равноценно, нали?… — така, така, точно така го каза, не можеш хвана в крачка другаря Протопопов. — …Та значи в бъдеще всичко, естествено, ще зависи от взаимното разбиране… — „букетчетата“ грейнаха, усетили всеобщата нарастваща екзалтация, — планетата ни е една… морето ни е едно, другари… има много общо помежду ни, приятели… — на това място всички разцъфнаха в обща открита усмивка, — …но и много различия ни делят, господа… — усмивката угасна, нали не може вечно да грее, я, — и тъй, аз вдигам чаша за взаимното разбиране!…
Силно ръкостискане за временно независимите сили на планетата, строг одобрителен поглед за Врангел и без бързане и разбирайки грижите на охраната, подготвяща пътя му, и запазвайки, естествено, класова солидност, другарят Протопопов си тръгва.
След тръгването му около кьорсофрата се възцари мъртво вълнение. Официалните гости бързо си шепнеха помежду си. Полуофициалните и неофициалните писатели (а сред поканените имаше и такива, едва ли не изхвърлени от обществото представители на руската творческа мисъл) хихикаха. Кой от тях бе предполагал, че ще види отблизо един от портретите? Такова нещо е възможно само в „Куриер“, момчета, не, не, ние наистина живеем във времето на чудесата. Дипломатите, загадъчно усмихнати, веднага заприказваха за балет, за спорт, за руското шампанско и постепенно започнаха да се изтеглят към изхода — професия, няма как. Журналистите се събраха около Лучников, престорени, че се занимават със светско бъбрене, а в действителност току поглеждаха към него и очакваха statement.
— Господа! — каза Лучников. — Формулата за взаимност, предложена от Тимофей Лукич Протопопов, напълно задоволява редакцията на вестник „Куриер“.
ЮПИ, АП, Ройтер, PTA, Франс Прес, АНСА и останалите, включително трима японци, драснаха по нещо в бележниците си с модерните монблани в стил „ретро“.
Закуската беше към края си.
— Защо така се унижаваш, Андрей, неприятно е да те гледа човек — каза Гангут на сбогуване, — все пак се причисли към прогресивното човечество.
— Скоро ли ще се връщате на Острова, Андрей Арсениевич? — попита на сбогуване международният наблюдател на „Правда“ и изхъмка, без да дочака отговора. — Сиреч „време е, време е“.
— Как беше като цяло? — попита Лучников, когато се сбогуваше с Кузенков.
Той само се усмихна; усмивката му беше ободряваща.
— Защо никога не се обаждате, Андрюша? — попита на сбогуване едно от „букетчетата“. — Обадете се някой път, да поседим, да си побъбрим, да си спомним старите времена.
Залата много бързо опустяваше, а навън започваше да ръми. Потискащият ден тлееше в края на „Кутузовския проспект“. Неловкостта, глупостта, абсолютната нелепост и безсмисленост на „общото дело“, на общата идея, на общата съдба, на каквато и да било дейност, на каквато и да било активност, затъпяващата тъга и неудобството — всичко това тормозеше А. Лучников, който стоеше мълком до прозореца. Празни бутилки и остатъци от храна, нагризан кравай със следа от червило, също като менструално зацапване — ето резултатите от безсмислената „закуска с шампанско“. Бягай в Нова Зеландия.
И тогава до слуха му долетя гласът на Татяна:
— Чао, Андрей!
Той трепна, извърна се от прозореца. За пръв път мисълта за ферма в Нова Зеландия не се бе обединила в главата му с Таня и това го уплаши.
Залата вече беше почти празна. Само в най-отдалечения ъгъл в един фотьойл предизвикателно се кискаше едно „букетче“ което все пак бе успяло да се напие (май беше Лора, бивша танцьорка от мюзикхола), а недалеч от нея някакви трима юнаци делово обсъждаха въпроса — кой ще поеме джентълменските задължения по доставката на „букетчето“ в по-подходяща диспозиция.
Таня стоеше на вратата. Десетобоецът я държеше под ръка. Тя го гледаше смутено и позата й беше някак неудобна и скована. Можеше, естествено, да си тръгне, без да се сбогува, но ето — напомням за себе си. Нищо повече — само едно напомняне. Разбира се, беше почувствала, че той я е забравил напълно. Усетът на Татяна Лунина беше свръхестествен.
Десетобоецът учтиво, полудипломатично, полуприятелски се усмихваше. Лучников си помисли, че изпод кожата на този красавец атлет вече настойчиво подава глава друг един — доста застарял и не съвсем здрав човек. Може би тази илюзия идваше от излишната му наеженост, една наеженост, явно преувеличена от днешната му от-го-вор-ност като представител на съветските спортни организации.
„Нима знае за нашите отношения?“, помисли си Лучников в този момент.
— Андрей, искате ли да дойдете у нас да пийнем чай? — каза Татяна.
Десетобоецът със застинала усмивка извърна към нея монументалното си лице, явно не схвана отведнъж
