— Ама защо не отговаряш на въпроса ми? — десетобоецът помести стола си по-близо до Лучников и отново наля чашките. — Е, професионалисти ли сме или аматьори?
— Нито едното, нито другото — каза Лучников.
— Тоест?
— Спортистите в СССР сте държавни служители — каза Лучников.
Шестата чашка увисна във въздуха. Челюстта на десетобоеца се отпусна. Таня изпадна в луд възторг.
— Андрюшка, браво! „Мъжленце“, казаха ли ти го! Ей сега ще глътнеш някоя муха! На семинара не са ги подготвяли за такъв обрат!
Тя се залюля на стола и лепна на Лучников една целувка но бузата. Столът изхвърча изпод нея, но тя не падна (реакции на атлетка), а прелетя върху коленете на Лучников и му лепна още една целувка, вече по устните.
— Е, ама и ти, Татяна… — промърмори десетобоецът. — Все пак не е учтиво, между другото… чужд човек по устните…
— Ами че той не ни е чужд — смееше се Татяна и гъделичкаше Лучников. — Идеологически ни е чужд, но в кръвно отношение е наш. Нали е руснак.
— Наистина ли сте руснак? — учуди се съпругът. Изведнъж Лучников остана крайно изненадан, като се видя в огледалото с открито гневно лице и с ръка, обвила със собственически жест раменете на Татяна.
— Ами че аз съм сто пъти повече руснак от вас, другарю „мъжленце“! Нашият род води началото си от Рюрик!…
— Рюриковият род са… белоруси… — изхъмка десетобоецът. — Не това е най-важното. Важното е вътрешно да си честен, да не си реакционен! Тръгвай с мене!
Той сграбчи с желязна лапа Лучников за рамото. Таня, без да спира да се смее, натисна клавиша на музикалната уредба. В апартамента зазвуча „Балада за Джон и Йоко“. Под съпровода на тези звуци троицата влязоха в тъмната спалня, където като гигантска надгробна плоча светеше под уличния фенер съпружеското ложе.
— Прибира ми се вкъщи, в огромността на стаите, навяващи тъга — изведнъж с нормален човешки глас изрече десетобоецът.
Лучников не повярва на ушите си.
— Какво? Какво? Не вярвам на ушите си.
— Нашето мъжленце е голям любител на поезията — каза Таня. — Мъжленце, от кого беше това?
— Борис Манделщам — каза десетобоецът.
— Виждаш ли! — ликувайки, вече подскачаше върху съпружеското ложе Татяна. — Той дори си има тетрадка със сентенции и стихове. Няма шест-пет! Интелигенция!
— Гледай тука! — заканително каза десетобоецът. — Ето ги на — етапите на дългия път. Място не е останало.
Покрай цялата стена на специален рафт под уличния фенер светеха статуетки и купи.
— Защо го наричаш „мъжленце“? — попита Андрей. — Малко изкуствено ми звучи.
— Така ми харесва — хихикна Татяна.
— А ти защо й говориш на „ти“, а на мене — на „вие“? — ревна изведнъж десетобоецът. — Подчертаваш превъзходството си, така ли?
Той замахна с огромното си ръчище — направи кръг във въздуха.
— Защо замахваш нахалос? — попита Лучников. — Удари ме по гърдите!
— Ха-ха — каза „мъжленцето“. — Ето това е по нашему, по другарски. Без дворянски лиготии.
— Ето това е спортен двубой между две системи! — смееше се Таня, седнала на съпружеското ложе.
В стаята, осветена само от уличния фенер, сега тя заприлича на Лучников на истинска курва, на кучка, очакваща на кой пес ще се падне. Скотско желание го прониза до костите, като подкосяващ краката студ.
— Хайде, удряй, „мъжленце“! — тихо каза той и зае тайванска поза.
Започна сбиване от най-класически тип. Лучников посрещаше прекрасно поставените удари на десетобоеца и го хвърляше на кревата. Онзи явно не разбираше какво става с него, но по спортен навик оценяваше ловкостта на партньора и дори възхитено подвикваше.
— Престани, Андрей — изведнъж с трезвен глас каза Таня. — Престани с тази свинщина.
— Пардон, защо точно аз трябва да престана? — каза Лучников. — Не съм толстоист. Нападат ме и аз се защитавам, това е. Не докарвам хватките докрай. „Мъжленцето“ ти е здраво и читаво, сервизите ти — също…
— Изведнъж главата му избухна и в следващия момент той се съвзе, седнал на пода, целият в стъкълца и облаци конячени пари. Лицето му беше залято с някаква течност.
— Жив ли е? — долетя от съпружеското ложе гласът на десетобоеца.
Значи бе запокитил бутилката „Курвоазие“ право по лицето му. По физиономията му. По муцуната. По мутрата. По зурлата. Как другояче наричаха тук човешкото лице?
— Таня — извика Лучников.
Тя мълчеше.
Той разбра, че е победен, и с усилие, като се хващаше за предметите, за столове и секции, започна да се надига.
— Честито. Победен съм. Честният двубой завърши в твоя полза, мъжленце.
— Сега чупка от тук — каза „мъжленцето“. — Да те няма. Сега аз ще любя моята жена.
Таня лежеше с лице, заровено във възглавницата. В тъмното огледало Лучников виждаше дясната половина на лицето си, обляна в кръв.
— Жената тръгва с мен — каза той. — Главата ми е пробита, а у жените е силно развит инстинктът за съжаление.
Таня не помръдваше.
— Много се радвам, че не съм те убил — каза „мъжленцето“. — Само това ми липсваше — да убия главния редактор на „Куриер“. Хубаво щяха да ме подредят за такова нещо.
— Таня! — извика Лучников.
Тя не помръдваше.
— Слушай, върви си като човек — каза „мъжленцето“. — Ние с Таня вече петнайсет години живеем в законен брак.
— Татяна, тръгвай с мен! — извика Лучников. — Нима няма да тръгнеш сега?
— Слушай, белият, ако някога някъде си изчукал Танка, не си въобразявай, че е твоя — кротко каза „мъжленцето“. — Тя е моя. Върви си, белият, върви си с добро. Тебе в Крим те преследват цели табуни гърли, а аз имам само нея.
— Таня, кажи му, че си моя — помоли Лучников. — Хайде, поне стани, избърши ми лицето. Цялото е в кръв.
Тя не помръдваше.
Десетобоецът се наведе над нея и пъхна ръка под корема й, май разкопча някакво копче там. Сега фигурата му изглеждаше немислимо огромна над слабичката жена.
— А ти не помисли ли, „мъжленце“, че и аз може да те фрасна с нещо по тиквата? — попита Лучников. — С някой твой спортен трофей? Да речем, с ей тази Нике от Самотраки.
Десетобоецът дрезгаво се разсмя.
— Това щеше да бъде вече загуба на темпо.
— Да, прав си — каза Лучников. — Не си толкова прост, колкото изглеждаш. Е, какво сега, давай. Чукай моята любов.
— Искаш да гледаш ли? — промърмори „мъжленцето“. — Искаш да присъстваш? Моля, защо не…
Раменете на Таня потрепериха и главата й се надигна от възглавницата.
— Таня! — тихо я повика Лучников. — Събуди се!
— Сега ще видиш… сега… сега… — мърмореше, надвисвайки над жената, огромният мъж. — Сега ще
