видиш как ние с нея… как го… удряй с каквото искаш… не можеш ни раздели… аз нямам в живота си нищо друго освен нея… Родината изцеди от мен всичко, изсмука ме… остави ми само Танка… без нея съм нула…
— Върви си, Андрей — с непознат глас каза Татяна.
Той дълго стоя пред огромния жилищен блок и през цялото време чувстваше как бързо подпухва дясната половина на лицето му. Абсолютна безсмислица. Звън в главата. Умопомрачителна болка. На петнайсетте етажа на жилищния гигант във всеки апартамент, на тъмно или на светло, мъжленцето на законно основание ебеше неговата незаконна любов. Моята любов, огряна от кримското лунно сияние. Ето я моята родина, ето го моето щастие — остров Крим сред вълните на свободата. Ние никога не ще се слеем с вас, законопослушни, многомилионни, с вас, северен руски боклук. Ние не сме руснаци по идеология, ние не сме комунисти по националност, ние сме яки островитяни, имаме своя съдба, нашата съдба е карнавал на свободата, ние сме по-силни от вас, колкото и дебело стъкло да трошите в главата ни, гадове!
Заваля сняг.
Септември, когато по целия свят, из цяла Европа хората седят под кестените и слушат музика, а в Ялта нимфи с едва прикрити срамни устнички излизат от вълните направо на крайбрежната улица… Безнадежден, мразовит и кишав, сляп руски септември… върви по дяволите заедно с изгубената любов… Такси, такси!
Забравено в подножието на жилищния гигант интуристко жигулче с метнат на облегалката английски двуреден реглан.
След три дена извикаха Татяна Лунина в първи отдел. И непременно, ако обичате, със съпруга си. Ами съпругът ми за какво ви е? Е, няма сега да се обясняваме по телефона, Татяна Никитична. Разговорът е много важен и за вас, и за уважаемия ви съпруг.
Тя не се изненада, когато видя в кабинета на началник-отдела онзи тип, който я бе хипнотизирал на приема в „Куриер“: брадичка, затъмнени очила — върколак последен модел. Обаятелен мъж! Той дори си свали очилата, когато се запознаваха, демонстрира пред нея чистотата и честността на очите си, никакво подхилване, никакви алабализми — пред вас стои приятел. Началникът, стар сталинист със съответната външност, представи гостенина: „Другарят Сергеев, наблюдател от агенция «Новости», ще присъства на разговора ни“.
Таня погледна своя благоверен. Мъжленцето седеше в стойка „мирно“, изпъквайки с ослепително белите си гърди и маншети от възтесния блейзър. Той толкова се вълнуваше, че дори някак се бе подмладил, нещо хлапашки подплашено надничаше от огромното му тяло. Тя открай време се смайваше какви безпомощни кутрета стават винаги съветските супермени, копие-хвъргачи, борци, боксьори пред тези кекави типове от първи отдел и пред „наблюдатели“ като тоя. Хвана я яд.
— А аз между другото нямам намерение да давам каквито и да било интервюта за агенция „Новости“!
— Татяна Никитична… — с миролюбива приятелска усмивка подзе другарят Сергеев.
Тя го прекъсна:
— А вие между другото с какво право ме хипнотизирахте завчера на приема на „Куриер“? Вижте го, моля ви се, тоя Щирлиц! Да не би да демонстрирахте психологически натиск?
— Просто гледах една красива жена — другарят Сергеев се облегна назад на стола и сякаш отново леко се полюбува на Татяна.
— Между другото много рискувахте! — кресна тя, рязко отвори чантичката си и извади цигара.
Два юмрука с езичета газов пламък веднага се протегнаха към нея.
— Таня, Таня — едва чуто мърмореше „мъжленцето“. Той седеше неподвижно, сякаш се страхуваше, че при най-малкото движение ще се пръсне.
— Е, де, защо се развълнувахте толкова — каза другарят Сергеев. — Ние искахме да ви зададем приятелски въпрос за…
— За господин Лучников! — със заканителен бас завърши фразата началник-отделът.
На това място по стародавната традиция на подобни дружески беседи трябваше да настъпят стъписване, размекване и капитулация. Уви, традициите не си изиграха ролята — Татяна още повече се ядоса.
— А пък щом става дума за него, тогава изобщо няма да разговарям с наблюдатели от „Новости“! Хайде де, наблюдатели! Как не! Наблюдавайте някой…
— Престани, Лунина! — началник-отделът удари с огромната си длан по бюрото. — Ти какво, не разбираш ли? Престани да се правиш на глупачка!
— Вие престанете да се правите на глупаци! — кресна тя и дори стана. — Наблюдатели! Ако искате да разговаряме, престанете да шикалкавите! Мое право е да знам с кого разговарям!
— Ама ти, Татяна, говориш като същинска дисидентка! — възмутено, но по бащински забърбори началникът, в далечното минало един от конярите при клуба на военновъздушните сили, в спортната конюшня на Васка Сталин. — Откъде са ти влезли в главата тези идейки? Право, а! Внимавай, Татяна!
Татяна виждаше, че другарят Сергеев е леко объркан. Това я развесели. Тя спокойно се намести във фотьойла и го погледна вече с очите на господар на положението. Е? Другарят Сергеев се понамръщи и представи съответната книжка.
— Смятах, че сме свои хора, Татяна Никитична, и можем да не назоваваме пряко някои неща. Но щом искате друго… — той многозначително извъртя очи към „мъжленцето“.
Той седеше с полупритворени очи, полуприпаднал.
— Хайде, хайде — каза Таня. — Щом вече започнахте, говорете само направо. Ударите изотзад са предателство.
— Позволете ми да изразя възхищението си — каза другарят Сергеев.
— Мерси, няма нужда — озъби се тя.
— Любопитното беше, че в книжката беше написано именно това име — Сергеев, но вместо думата „наблюдател“ — „полковник“.
— Up to you75 — въздъхна полковник Сергеев.
— Как го казахте, другарю полковник? — Татяна широко отмори очи, сиреч дали добре е чула. В този момент й се стори, че наистина има някаква женска власт над полковник Сергеев, а после си помисли, че е чувствала това от самото начало, много интуитивно и дълбоко, и може би именно това, едва сега разпознато усещане й бе позволило да говори така немислимо дръзко.
— Казах: както желаете — усмихна се полковникът. — Дългогодишен навик, трудно е човек да се избави от него.
Стори й се, че сякаш й бе леко благодарен за въпроса, зададен с лукава женска интонация. Това въпросче му бе дало възможност прозрачно да намекне за своето законспирирано, тоест романтично от негова гледна точка, минало и да покаже на дамата, че той далеч невинаги се е занимавал с вътрешни разследвания.
После Сергеев започна да излага същината на въпроса. Нека сме започнели с обстоятелството, че изпитвал пълно уважение към Андрей Лучников и като един от най-големите световни журналисти, и като човек. Да, той имал определено право да нарича този човек просто по име. Но това само между другото, да-да, така-така… С една дума, отговорни инстанции в нашата страна придават на Лучников голямо значение. Ние… нека за по-просто да казвам „ние“… ние разбираме, че в определена историческа ситуация фигура като Лучников може да изиграе решаваща роля. Историята непрестанно опровергава глупавите твърдения на наши теоретици за нулевата роля на личността. Та така… та така, Татяна Никитична, ние имаме съществени основания да се опасяваме за Андрей Арсениевич. Първо, всеки, който е изучавал биографията му, може лесно да види колко криволичещ е политическият му път, колко подвижна е психологическата му структура. Да говорим направо — ние се опасяваме, че в един твърде отговорен момент Лучников може да извърши нещо абсолютно непредвидено, да прояви онова, което би могло да се нарече рефлексии на творческата натура, и да внесе известен абсурд в историческата ситуация. В тази връзка на нас, разбира се, би ни се искало редом с Лучников винаги да има един предан, умен и както се убедих днес, смел и горд приятел… Той отново хвърли зорък и бърз поглед към „мъжленцето“ и после въпросителен и интимен — нали сме си вече свои! — към Татяна.
