смисъла на поканата. Главен редактор на буржоазен вестник — на чай?
— Чай? У вас? — пообърка се и Лучников.
— Защо не? Имаме чудесен английски чай. Ще поседим сред домашен уют — неочакваният за самата нея дързък ход я бе променил буквално за секунди. Лучников видя онази жена, която го бе поразила преди десетина години — нахакано московско момиче, което може и като курва да ти пусне в някоя вана, и да те влюби в себе си за цял живот.
— Ах, колко мило от ваша страна — замънка той. — Колко на място. Защото, знаете ли, стана ми някак чоглаво…
— Ами тогава да вървим да пием чай… — буквално грейнала, каза Татяна.
— Разбирате ли, разграбените маси винаги ме натъжават — проговори Лучников.
— Знам, знам — каза му Татяна с беззвучно помръднали устни.
— Заповядайте, заповядайте. На чай, заповядайте — най-сетне продума и десетобоецът. „Ти да не откачи нещо?“, попита с поглед жена си. „Глей си работата!“ отвърна му тя по същия начин.
Във взетата под наем жигула Лучников винаги държеше за всеки случай няколко маркови бутилки и стекове цигари. Сега стовари всичко това на масичката в антрето на Татяниния апартамент. Стовари го и като чу от дъното на жилището детски гласове, се ужаси: беше забравил за децата — не носеше със себе си нито дъвка, нито кока-кола, нито автомобилчета „горджи“. Кой знае защо никога не се сещаше за децата на Татяна, тя самата също никога не споменаваше пред него нито за дванайсетгодишната Милка, нито за десетгодишния Саша.
Децата дойдоха да се запознаят с чужденеца. Милка — сладка нимфетка, дъщерята на Татяна не можеше да бъде нещо друго. Обаче Саша: Арсюша, Андрюша, Антоша и Саша — такава схема се изгради внезапно в главата на Лучников. Той се уплаши. Високочело стройно момченце, май малко тъжно. С Татяна се срещнахме именно преди десет години. Тогава я отмъкнах от някакво пиянско сборище и без никакви церемонии… Нима? Очите му са сиви, и моите са сиви, и на десетобоеца са сиви. Челюстта му е едра и яка, и моята е яка, а на десетобоеца е направо ютия… Напълно шашнат, Лучников подари на Саша своя монблан със златно перо. На отворената кухненска врата се появи Татяна.
— Е, какво, запознахте ли се вече? — една звънлива бодра спортистка.
Лучников я попита с поглед за Саша. Тя комично разпери ръце и същевременно сви рамене, застивайки с маймунска греховна муцунка. Направи го много смешно и всички избухнаха в смях — и Лучников, и децата, а Танка още някое време поскача и танцува на място: евтино сладурче.
Десетобоецът отиде при така нареченото барче и се върна с две бутилки френски коняк — демек и ние имаме това-онова.
Че като се започна една фалшификация! Десетобоецът седна на полираната маса срещу Лучников и напълни кристалните чашки — всичко си имаме: и коняк, и кристален сервиз; сякаш този интересен чужденец беше именно негов гостенин, щом е мъж, значи гостува на мъжа.
— Е, добре сме се срещнали — каза той. — Татяна, ще пиеш ли?
— Сега! — чу се гласът й от кухнята.
— А вие къде работите? — попита Лучников.
— Как къде? — учуди се десетобоецът.
— Ами… работите ли изобщо някъде, или сте… фриланс74?
— Как го казахте? — напрегна се десетобоецът.
— Нещатен! — преведе от кухнята Татяна.
— Ами по принцип съм заместник-началник на главно управление — каза десетобоецът. — Главното управление по спортни двубои.
Лучников се засмя — шегата му хареса. Явно момчето не беше чак толкова тъпо.
— На какво се смеете, Андрей? — попита, влизайки с поднос, Татяна.
— Хареса ми шегата на съпруга ви. Главно управление по спортни двубои — добре звучи!
— И какво смешно има тук? — учуди се „мъжленцето“.
— В нашия комитет наистина има такова главно управление — каза Таня. — Всичко е нормално. Главно управление като главно управление. Главно управление по спортни двубои…
Лучников се чувстваше посрамен всеки път, когато съветската действителност му показваше още някоя своя непозната страна. Така де, колкото и да се сливаш с нея, не можеш я опозна докрай.
— Хумор все пак има: състои се в това… — каза той, като се стараеше да не поглежда Татяна, — че работите в главно управление по двубоите, а пък сте десетобоец.
— Е, и какво? — попита съпругът.
Татяна избухна в смях. Вече беше успяла да удари голяма чашка коняк.
— На мен пък някак не ми беше хрумвало — каза тя. — Наистина е смешно. Десетобоец при двубоите.
Кикотът й будеше лека тревога.
— Колкото до десетобоя, у нас не забравят старите заслуги — каза съпругът. — Ето, погледнете! Това са моите етапи. Осем години се удържах в първата десетка…
Купи и бронзови фигури увенчаваха югославския бюфет. Лучников донякъде се дразнеше от баналността на стила на това жилище — все пак домът на Татяна бе изниквал във въображението му (ако изобщо бе изниквал) малко по-различен.
Наляха си по втора чашка. За чая изобщо забравиха.
— Ето затова сега съм толкова добре устроен — поясни съпругът. — Разбирате ли?
Лучников погледна Татяна — как да се държа?, — но на нея май и през ум не й минаваше да му подсказва, кискаше се, наслаждаваше се на ситуацията.
— Разбирате ли за какво говоря? — десетобоецът настойчиво пулеше очи срещу Лучников над четвъртата си чашка.
— Разбирам.
— Нищо не разбирате. Там при вас веднага забравят за спортистите, а у нас има постоянни грижи. Това разбирате ли го?
— Разбирам.
— Нещо не личи да ме разбирате. Не виждам такова нещо по физиономията ви.
— Ох, ще умра — Татяна се превиваше на стола си. — Андрюша, направи умна физиономия.
— Няма какво да се смееш — десетобоецът хвана жена си за рамото. — При тях е едно, при нас е друго. Ето, другарят ще ти потвърди без никаква пропаганда.
— Вярно, у нас не е същото, не е така мащабно — потвърди Лучников, като поглеждаше изкосо Саша, който седеше на дивана подвил крак под себе си. — Ние изобщо нямаме комитет по спорта. Всичко е оставено на самотек. Много видове спорт доста куцат.
— Видя ли! — извика десетобоецът, втренчен в лицето на жена си, която в този момент, укорително издула устнички, кимаше на чуждоземеца. — Как не ви е… ах-ах-ах…
— Което искахме да докажем! — четвъртата чашка потъна в бездънните дълбини. — Сега пък ти вземи да кажеш, че съветските спортисти били професионалисти!
— Никога не бих казал такова нещо — Лучников решително отхвърли подобно предположение.
— Не, бе, кажи, кажи — напираше „мъжленцето“. — Мислиш, че не знаем какво да отговорим ли?
— Той наскоро ходи на семинар по контрапропаганда — любезно поясни Татяна.
Милочка, облечена с яке и с шапка, мина през хола към изхода с чанта през рамо и сърдито затръшна вратата — явно не й харесваше бурно развиващото се родителско напиване.
— Фи-гу-рист-ка — със закъснение я посочи баща й с вече леко неуверен пръст. — Колко изкуствени пързалки имате вън вашата белогвардейщина?
— Три — каза Лучников.
— А пък ние — сто и три!
Саша извади краче изпод дупето си и тръгна към антрето. „Моята походка, помисли си Лучников, или пък неговата?“ Гордо понесъл пред себе си носа на Лучников, Саша затвори вратата след себе си плътно и решително. Явно децата тук са опозиция на конячените разговори на родителите си.
— Хокей — кимна след него татето „мъжленце“. — Голямо бъдеще!
— Ето че останахме сами — почти безсмислено се разкикоти Татяна.
