яркосините чела и зъби на древните планини — страна на наивна и очарователна романтика, осъществената мечта на бялата гвардия, измислените градове и планини на Грин.
— С мен не се е случвало нищо, любими — мърмореше тя. — От деня, когато ти излезе от нашия дом, с мен не се е случвало нищо. Имаше празен и безсмислен хаос. Едва днес ми се случи нещо. Ти пристигна да ме вземеш — ето това се случи, нищо друго.
Лучников се усмихна и още веднъж я целуна по бузата.
— Работата е там, че те е проследила „Вълчата глутница“, това е законспирираното (е, в нашите условия всяка конспирация е измамна) крайно дясно крило на СВРП — Съюз за възраждане на родината и престола. Е, честно казано, на тях изобщо не им дреме за родината и престола. Това са просто истински фашисти, бандюги, спекулиращи с романтиката на „бялото движение“, оттук и вълчите опашки, като на конниците на генерал Шкуро. Малобройни са, влиянието им върху масите е почти нулево, но имат оръжие и пари, а най-важното — нагло хулиганско безумие. Не без значение е и обстоятелството, че сега им е водач лицето Игнатиев-Игнатиев, мой бивш съученик и враг през целия ми живот, който има някакъв комплекс спрямо мен, най-вероятно от хомосексуален характер. Именно той е организирал нападението срещу теб. Следили са те през всичките тези дни и накрая са осъществили киднапинга92. Смятали са да те изнасилят и осквернят само за да ми отмъстят и да ме заплашат за пореден път. За щастие за това е научил друг наш съученик — Вадим Востоков, осваговец, който незабавно се е свързал с още един наш съученик — Саша Чернок, военен летец, и именно той е вдигнал по тревога цялата своя спецкоманда. Сега тези бандити са във военния арест на Качинския полк и ще бъдат предадени на съда.
— И това е всичко? — попита Таня.
— Това е всичко — нова целувка по бузата. — Двойният Игнатиев е изрод. Всички мои съученици от Трета симферополска гимназия „Цар Освободител“ са ми приятели и съмишленици. Ние сме деветнайсет души и тук, на Острова, сме хора с положение. Ти си в пълна безопасност, моето момиче. Колко се радвам, че най-сетне сме заедно. Сега вече никога няма да се разделим.
Вече следваха извивките на пътя над Симферопол, готови да се гмурнат в един от тунелите на Подземния възел. Под тях се простираше невероятен град.
— Виждаш ли, в центъра стърчи един молив? — попита я Лучников. — Това е небостъргачът на „Куриер“, а горе, в „подострената“ част, е моето собствено жилище. Доста е интересно. Ще останем там три дни, после ще отидем да си починем при баща ми на Сюрю Кая, а там току-виж и Антошка благоволил да се запознае с новата си мащеха.
— Не! — извика Таня. — Никъде няма да ходим. Никъде няма да живеем заедно. Изпрати ме в Москва, Андрей. Умолявам те.
— Е де, е де — той й подаде още едно розово хапче. — Вземи още едно. Та ти си ми храбро момиче, Татяна, я се стегни. Чудо голямо, бандюгите я нападнали. Че то и в Съюза се случва, и то често, ще ти кажа под секрет. Според една свръхсекретна статистика ние сме световни шампиони по немотивирана престъпност. Всичко ще се оправи, бейби.
След няколко минути вече се качваха със скоростния асансьор към върха на подострения молив.
Напомнящият барака едностаен, но огромен апартамент на Лучников беше замислен като чудо на плейбойския интериор: множество неочаквани стълбища, подиуми, някакви килери, люлеещи се кревати, огнища; ваната, естествено, беше окачена под покрива. Таня си хареса една бърлога между издатините на две стени, зад завеси от тигрови кожи. Пред нея беше стъкленият скат на покрива, зад който се виждаше само небето с прелитащите наблизо облаци.
— Искам там. Само не ме докосвай, Андрей. Моля ти се, не ме докосвай. Затрупай ме с някакви одеяла, дай ми мляко и пусни телевизора. Най-добре някоя спортна програма. Не ме докосвай, моля ти се, аз сама ще те повикам, когато мога.
Той направи всичко, което бе поискала: нагласи й бърлогата по най-уютния начин, загърна я като дете с мексикански и шотландски одеяла, донесе й кана с топло мляко и препечени кифлички. Огромният телевизор излъчваше безкрайно спортно предаване на единайсети спортен канал.
— Чудо на спортното дълголетие — говореше обаятелен коментатор с посребрена коса. — Бивш шампион по десетобой, медалист от 60-а година възнамерява да участва в олимпиадата като тласкач на гюле.
— Ето на — каза Лучников. — Окей ли е всичко?
— Окей е — прошепна тя. — Върви, върви, съучениците и съмишлениците те чакат.
ГЛАВА ОСМА
В стъкления вигвам
Краят на лятото в Крим: изпаряващата се миризма на пелин на изток, топлият лъх на първокачествена пшеница в централните области, острите аромати от татарските пазари в Бахчисарай, Карасубазар, Шуфут Кале, възбуждащата секреция на субтропиците.
Подготвяше се традиционното рали по така наречения Стар римски път от Алушта до Сугдея. По него отдавна вече никой не пътуваше, пазеха го само за това ежегодно главозамайващо рали, на което се събираха най-шантавите пилоти на света. Пътят е бил построен от владетелите на Боспорското царство сякаш специално за римските легионери и именно те са разрушили това царство. Осемдесет километра едва поръсен с чакъл черен път с изровени от векове коловози, ронещи се банкети, триста и осемдесет затворени виража над пропасти и скали. Якитата нямаха по-любими герои от победителите в това така изречено „Антика рали“. Веднъж, преди петнайсет години, Андрей Лучников излезе пръв — изпревари световни асове със състезателния си питър местно производство. Тогава това му донесе нечувана популярност.
На този път имаш чувството, че си летец във въздушен бой, споделяше той спомените си с приятели. Летиш право към пропастта и не можеш да докосваш спирачките, отзад и отстрани напира врагът. Човек трябва да е много агресивен тип, за да участва в това състезание. Сега вече не съм в състояние да го направя.
Пред камината в пентхауза тази вечер се бяха събрали седем-осем приятели, съученици. Ядяха шишчета, доставени направо от жарта в избите на „Куриер“, и пиеха любимата си „Нова светлина“. Таня гледаше мъжете отгоре, от пещерата, която си бе харесала първата вечер и от която, трябва да кажем, до този момент се бе старала да слиза колкото може по-рядко.
Ето вече няколко седмици телевизорът пред нея беше включен на единайсети канал и тя непрекъснато гледаше баскетболни и футболни мачове, интервюта и лекоатлетически състезания от целия свят. Кой знае защо това я успокояваше. Понякога кримските телевизионери даваха информация и от Цахкадзор. С „мъжленцето“ наистина ставаше някакво чудо. Той се появяваше на екрана — огромен, мощен и белозъб, — благодареше, разбира се, на партията за грижата й за съветския спорт и после съобщаваше своите нарастващи ден след ден резултати, а резултатите наистина бяха смайващи: тази година той навършваше четирийсет години, а гюлето излиташе стабилно оттатък двайсет и първия метър и нямаше как, трябваше да извадят някой младеж от националния отбор и да включат на мястото му Глеб.
Таня гледаше отгоре приятелите на Андрей. Доста похабена от времето компания — плешиви темета, посребрени коси, немити къдрици. Цялата компания обаче се държеше така, сякаш другояче не можеше, сякаш без тези оплешивявания дори биха изглеждали смешни. Супермени въшливи, раздразнено мислеше за тях Таня, именно такива са истинските въшливи супермени — презрение към възрастните, ако си още млад, презрение към младите, ако вече си възрастен.
Темата на разговора беше именно как по-добре да унижат младежта, агресивните и ярки „Яки-Туган- Фючъ“. Най-близкият приятел на Андрей — Володечка, граф Новосилцев, изведнъж заяви, че има намерение тази година да се състезава на Стария римски път. Декларацията беше толкова неочаквана, че всички млъкнаха и впериха очи в графа, а той само си посръбваше от шампанското и поглеждаше над чашата приятелите си с вълче око.
За разлика от Лучников граф Новосилцев беше истински професионален автомобилен състезател, освен всички други състезания най-малко седем пъти бе участвал в „Антика рали“ и три пъти бе излизал победител.
Когато Андрей представи на Таня графа като най-добрия си приятел, тя само се позасмя. „Най-добрият приятел“ я гледаше откровено и уверено, сякаш не се съмняваше, че в края на краищата ще се срещнат в
