нещо вече абсолютно ужасно и за съжаление това не е краят, а само началото.
Лимузината мощно се движеше по тясна уличка сред спящи къщи, когато изведнъж отпред от една пресечка със страхотна скорост изскочи военна кола на петна и се закова пред русо-балта. Както винаги при автокатастрофи, отначало никой не можеше да схване какво се е случило. Вътрешностите на русо-балта бяха облицовани с много мека тапицерия, така че нито Таня, нито насилниците й пострадаха особено, само подскочиха до тавана и изпадаха в различни посоки върху меките възглавници. Отпред стенеше, едва ли не ридаеше шефът, който се бе ударил силно в челното стъкло. Шофьорът, в чиито гърди се бе забил воланът, рухна в безсъзнание. От военната кола веднага изскочиха три момчета с комбинезони на десантници. През задното стъкло се виждаше как стремително се приближава още една, абсолютно същата като тази кола, от която в движение, държейки автомати над главите си, изскочиха още трима. Избухна немного силен взрив, вратата на русо-балта падна и десантниците мълниеносно издърпаха навън всички. Не мина и минута и всичките четирима бандити вече бяха с белезници. Без много церемонии ги натикваха в колата, която бе дошла отзад. Там хвърлиха и безчувственото тяло на шофьора.
При Таня дойде един от спасителите й и допря длан до слепоочието си. Тя забеляза на баретата му овал в цветовете на дъгата и си спомни, че това е бил знакът на военната авиация в предреволюционна Русия.
— Молим за извинение, лейди — каза войникът, — позакъсняхме. Чантичката ви, лейди. Моля насам. Нашата кола е нормална. Можете от нищо да не се притеснявате, лейди. Ще ви закараме в хотела.
Лице със слънчев тен, белозъба усмивка, мощ и спокойствие. От какъв свят се пръкнаха тези шест яки и добре сложени момчета?
Тя загърна роклята си, беше разкъсана на гърдите.
— Кои са тези мерзавци? — с треперещи устни едва успя да промълви Таня.
— Извинете, лейди, не знаем — каза десантникът.
— Ами вие кои сте? — попита Таня.
— Еър форсиз91, лейди. Поделение от Качинския полк за специални операции — усмихна се момчето. — Вдигнаха ни по тревога. Лична заповед на полковник Чернок. Успокойте се, лейди, сега всичко е наред.
Всичко не беше съвсем наред. В безопасната и комфортна хотелска стая във „Василиевски остров“ Таня рухна на пода и запълзя към банята. Дълго време се мъчи да заобиколи меката надуваща се табуретка, която се търкаляше насред стаята, но не успяваше, защото главата й попадаше под телефонната масичка, а кракът безизходно се заклещваше под кревата. В това положение тя се гърчи няколко минути и тихо скимтя, докато изведнъж в яростта си се хвърли в атака срещу червената табуретка и се оказа, че дори коте би могло да я отхвърли настрани. Най-сетне се добра до банята и пусна докрай всички кранове. Сред рева на водата се съблече и застана пред огледалото. Изтормозено безумно момиче, като онова, от „Сина на Вилицата“ я гледаше отсреща. Тя е на около 18 години, мислеше Таня за себе си, проститутка и шпионка, върнала се е след мръсна нощ цялата в синини от гадни дяволски лапи, с какво са я наградили тази нощ — със сифилис, трипер, срамни въшки? На кого друг се е продала, на коя мръснишка служба? Пуснала е всичката вода и се мъчи да се измие. Преобладава горещата, парата се сгъстява, огледалото се омъглява. Не тя е застанала там, не мръсната курва, която всички влачат нанякъде и разкъсват на парчета. Аз съм застанала там и се омъглявам, 38-годишната майка на две обичани деца, съпруга на обичан и могъщ съпруг, бивша световна рекордьорка, любовница на блестящ руски джентълмен, истинска руска жена, способна на саможертва, „в горящата къща ще влезе, жребеца препускащ ще спре…“. В огледалото очертанията й се виждаха едва-едва, а после изчезнаха напълно. Ваната преля. Тя стоеше почти до коляно в горещата вода и нямаше сили да помръдне. Водата изтичаше в стаята и се разливаше върху меката пружинираща настилка. Тя с изненада видя как близо до кревата плуват джапанките й. Излезе от банята, отиде до нощното шкафче, безразборно започна да вади от него хапчета — приспивателни, разхлабващи, спазмолитици, да разкъсва опаковките и да изсипва всичко в празна чаша. Чашата се напълни на две трети. Сега ще излапам всичко наведнъж, помисли си тя и се изкиска, и ще го прокарам с кока-кола от хладилника. Трябва да побързам, докато хладилникът не е потънал. Когато дойдат хората, ще видят, че едно тяло плува досами тавана. Голям майтап ще падне. В Москва има да се смеят… Майтап от най-големите. Влиза камериерката, а Танка Лунина плува под тавана. Пукнала мадама плува около полилея, кодош в стила на… В чий стил? В какъв стил?
В лявата ръка държеше чашата с хапчетата, в дясната — отворената и леко вдигаща пара бутилка кока-кола. Водата й стигаше до коленете. Някой блъскаше по вратата, непрекъснато звънеше телефонът. Ах, тяхната мамка, кискаше се тя, не оставят човека да си довърши шегичката от серията черен хумор.
— Мадам, мадам, госпожо! — викаха зад вратата камериерки.
Вратата се тресеше. Тя вдигна слушалката.
— Мадам Лунина, във фоайето ви очаква един джентълмен — с изключително мек глас каза портиерът.
Още един джентълмен. Колко много джентълмени наоколо. Нищо, сега вече никой няма да я спре. Всички хапчета наведнъж в устата и непременно веднага да ги прокарам с кока-кола. Последната наслада — студена кока-кола.
Избиха вратата и веднага с писък отскочиха настрани. Таня, хихикайки, зашляпа по коридора. В края му имаше балконче, от което можеше да се види цялото фоайе. За последен път да видя джентълмен. Любопитството не е порок, но е голяма свинщина. Последната свинщина в живота — да погледна мъжката свиня, която чака долу женската свиня.
Долу в един фотьойл, преметнал крак връз крак и внимателно изучавайки последния брой на „Куриер“, седеше безукорно избръснатият и вчесан Андрей Арсениевич Лучников, облечен във великолепен платнен костюм от „Ив Сен Лоран“. Беше толкова потънал в четенето на вестника, че не забелязваше нито паниката сред хотелската прислуга, нито струите вода, които се лееха от балкона във фоайето, нито ручея, който вече се стичаше надолу по стълбището, нито голата Таня, която го гледаше отгоре.
— Андрей! — изкрещя тя.
На пода паднаха и станаха на сол бутилка кока-кола и чаша. По мокрия килим се разпиляха десетки разнокалибрени хапчета.
Той мигновено разбра всичко и излетя горе, обгърна раменете на мятащата се Таня и я притисна до себе си.
Зад стойката на рецепцията прекрасно школуваните професионалисти — портиерът и помощникът му — се правеха, че не се е случило нищо особено. Само тихо си говореха.
— Обърнете внимание, Мухтар ага, какви невероятни дами започнаха да пристигат при нас от Москва.
— Да, да, там определено стават много сериозни промени, Флинч, щом започват да се появяват такива невероятни дами.
— Мухтар ага, какво мислите за Идеята за обща съдба?
— Сигурен съм, Флинч, че ще принесем голяма полза за великия Съветски съюз. Макар че не съм руснак, аз се гордея с огромните успехи на СССР. Това е многонационална страна и между другото там на Волга живеят наши братя татари. Ами ние, Флинч? Любопитен съм какво мислите за присъединяването вие, англокримчаните?
— Мисля, че ще можем да окажем добра помощ на съветските другари при организирането на хотелското дело.
— Браво, Флинч, радвам се, че работя с прогресивен човек като вас.
— Господа! — извика им отгоре Лучников. — Помогнете ми, ако обичате, да натоварим багажа на моята дама в колата ми!
След четвърт час те вече се движеха с огромна скорост с опашатия турбо питър по главния фриуей към столицата. Андрей всяка минута целуваше Таня по бузата.
— Вместо всичките онези хапчета вземи само това — той й подаде на длан розово хапченце транквилизатор. — Всичко е вече наред, Танюша. Аз съм виновен за всичко. Заплеснах се по моите приключения из Русия и те изоставих. Искаш ли да знаеш какво ти се е случило тази нощ?
— Не! — викна Таня. — Нищо не искам да знам! Нищо не се е случило!
Хапчето изведнъж я изпълни с радост и спокойствие. Пространството светна. Долу под стоманената гърбица на фриуея прелиташе благодатна и мирна страна, по хоризонта преплуваха зелените хълмове,
