пиле мляко, джобовете им са пълни с пари, всички проституират и жадуват за наслади. Загиващ свят, мислеше си. Трябва да се махам от тук колкото може по-скоро. Утре ще взема самолета за Москва, ще пратя на майната им Лучников и Сергеев с все кантората му, ще си прибера децата от пионерския лагер, ще ремонтирам колата и всички ще отидем при «мъжленцето» в Цахкадзор. Ще тренирам с него. Единствено той ме обича искрено, аз съм неговата съпруга, а той е моят съпруг, той всичко ще ми прости и ще живея в нашия, в моя свят, където всичко е дефицитно, където всички от всичко се страхуват, да, да, той е по- нормалният свят; ще се хвана някъде продавачка или склададжийка в склад за хранителни стоки, ще крада и ще се чувствам нормален човек“.
Междувременно тя бързо и май също много немарливо се хранеше, така че подправката на „Хиляда острова“ вече на два пъти капна на елегантната рокля, която Андрей й бе купил тази пролет от феодосийския „Мюр и Мерилиз“.
В другия край на дългия полукръгъл бар седеше слабо девойче с тъмна фланелка, огромни уплашени очи и глава, с която приличаше на полуоскубана кокошка. В някакъв момент на Таня й се стори, че там е седнала самата тя, че това е нейното отражение, отново се уплаши, но после си спомни, че и облеклото й е друго, и косата й е сресана, и освен това яде шишчета…
От кухнята, която блестеше с плочките и алуминия си, излезе мъж на около четирийсет и пет години, наведе се през бара и вулгарно ухилен заговори нещо на момичето с уплашените очи. То се криеше със салфетката, щъкаше ужасено с огромните си очи и май се канеше да побегне.
В заведението влезе мъж със затъмнени очила, поръча кафе и започна да го пие прав, без да поглежда Таня, но от време на време вдигаше очи към огледалния таван, където се отразяваше всичко. „Ето на, откриха ме вече, помисли си Таня. Разбира се, това е Сергеев. Неговите маниери, неговите очила, само дето брадата му е някак оперетна, като на Радамес, но нима е трудно да си залепиш брада? За тях е фасулска работа. Не, няма да ви се оставя. На никого няма да се оставя. Писна ми, днес ще избягам. Днес ще избягам на място, където няма да ме намерите, където никой няма да ме смята нито за проститутка, нито за шпионка…“
— Ха-ха-ха — каза дебеланата. — Не, не, няма да ме измамите, госпожице, аз виждам, опитен психолог съм и виждам, че и вашето е на нервна почва…
— Оставете ме на мира! — кресна й Татяна. — Просто съм гладна. Цял ден не съм яла. Ако на вас ви хлопа дъската, това не значи…
— Ха така, пипнах ли те! — оказа се, че дебеланата изобщо не слуша възмутената тирада на Таня. Беше се пресегнала с огромната си ръка през бара, ловко бе сграбчила за ризата някакво хлапе „юг“ и сега го притегляше към себе си. — Вчера ме измами, Люба Лукич, но днес няма да ми избягаш. Днес ще трябва да се полюлееш върху дюните на пустинята Сахара… — тя пъхна в устата на хлапето лъжица със сметана и ягоди. — Яж, предател такъв!
Човекът със затъмнените очила, вдигнал до устата си чашката с кафе, бавно изви глава.
Лакътят на Таня трепна. Чинията с остатъците от шишчетата се плъзна по бара и се пръсна на стотици парченца върху теракотения под.
Мъжът със затъмнените очила бързо излезе от заведението и се стопи в мрака.
Момичето с безумните очи притисна до устата си салфетка, сякаш се опитваше да възпре изтръгващ се от нея ужасен вик.
Готвачът с ослепително бялата униформа, явно нейният мъчител, пъргаво, като в каубойски филм, прескочи бара, сграбчи момичето и притисна слабините му до своите. „Лакомницата на нервна почва“ дърпаше с мощната си ръка през бара югославянчето готвач, а с другата тъпчеше в устата му парчета торта.
Таня изведнъж осъзна, че крещи, пищи заедно с онова нещастно момиче с тъмната фланелка, и изобщо не проумяваше накъде трябваше да бяга — изходът към черния площад сякаш криеше още повече безумие и опасности от тази ослепително бляскава нощна лапачница.
Само касиерът, красив възрастен „юг“, който седеше в центъра на залата, беше невъзмутим. Той пушеше холандска пура и от време на време поглеждаше към отдалечения край на залата, където седяха още двама — Таня ги забеляза сега — също с тъмни очила.
— Окей? — питаше от време на време касиерът онези двамата.
Те забелваха зъби и вдигаха палци.
Таня хвърли някаква банкнота на касиера и се втурна към въртящата се стъклена врата. Тук се сблъска с нещастното подгонено момиче. Полата му беше разкъсана и висеше на парцали. Ужасният готвач, гол до кръста, но надолу от него, го преследваше. Момичето изскочи на площада първо и веднага се стопи в мрака. Таня изтича след него.
Мирно струеше фонтанът, двата купидона се забавляваха в бронзовата горичка. Светеха прозорците на германската каравана. Всичко беше абсолютно спокойно. Таня се огледа. Нощното заведение изглеждаше напълно спокойно. Еротоманът спокойно се отдалечаваше, въртейки грапавия си задник. Дебеланата спокойно си дояждаше тортата. Момчето зад бара спокойно подсушаваше халби. Касиерът засмян разговаряше с онези двамата, които сега бяха излезли иззад ъгъла и стояха до касата. Стори й се, че за миг е заспала, че онова е било само мигновен кошмар.
Тя приседна на ръба на фонтана. Водата струеше кротко. Средиземноморският вятър докосваше косата й, огъваше върховете на кипарисите, посребряваше листата на големия платан. Орелът, лъвовете, атлантът и кариатидата, милите символи на спокойното минало. Сега никой не я виждаше и тя се разплака леко, като дете. Наслаждаваше се на сълзите си, защото знаеше, че след тях като малка винаги изпитваше облекчение.
На този площад излизаха три тесни улици и от едната изведнъж почти безшумно, ката бръмчеше едва- едва с мотора си, излезе открит ландроувър. Той спря до караваната и хората от ландроувъра започнаха да молят германците да изпеят хорово някоя нацистка песен.
— Ние не знаем никакви нацистки песни — дърпаха се германците. — Никога не сме знаели.
— Е, не може да не знаете поне „Хорст Весел“ — възразиха хората от ландроувъра. — Изпейте я, както правите винаги — прегърнати и с полюшване.
Разговорът се водеше на развален английски и Таня разбираше почти всичко.
— Няма да пеем тази гадост! — изплю се един от германците.
— Хандред бакс89 — предложиха от ландроувъра. — Съгласни? И тъй, прегърнете се и пейте. Думите нямат значение. Важното е да се полюшвате в такт. Ето ви една стотачка за това удоволствие.
Ландроувърът бързо даде на заден и изчезна. Германците се прегърнаха и запяха някаква идиотщина. На трите тъмни улици се появиха бавно приближаващи слонове. Злокобен женски писък проряза струящата средиземноморска нощ. Таня видя, че от бронзовата горичка, където току-що си играеха само двата бронзови купидона и където нямаше нищо друго, се надига изкривеното от ужас лице на онова момиче с огромните безумни очи. Тогава Таня чу и собствения си див писък. Тя затисна устата си с ръце и се залута, не знаеше накъде да бяга. Слоновете приближаваха, на гърба на всеки седеше все същият сексуален маниак. Германците пееха и се полюшваха, това очевидно все повече им харесваше, дори си припомняха думите.
— Stop! — изведнъж прогърмя над целия площад радиоглас. — That’s enough for tonight. All people are off till Wednesday! Thank you for shooting!90
Снимките бяха приключили, всички излязоха на площада. В тъмните стари къщи пламнаха светлини, назад-напред засноваха ландроувъри с апаратура, настъпи суетня. Извадиха момичето с безумните очи от фонтана и го увиха в разкошен халат от алпака. По този същия халат та замина, седнала зад волана на бяло ферари. Едва тогава Таня разпозна в нея една прочута актриса.
При Таня дойдоха няколко кинаджии и през смях й заговориха нещо. Тя почти нищо не разбираше. На ръба на фонтана приседна човекът с външност на Радамес. Той й се усмихваше много приятелски.
— Казват, госпожо, че появяването ви на снимачната площадка е внесло особена пикантност в сценария. Били сте нещо като отражение на кризата у тяхната героиня. Благодарят ви и дори ви предлагат нещо. Промяна в сценария. Доста пари.
— Кажете им да вървят по дяволите — каза крайно измъчената Таня.
Когато всички се разотидоха, „Радамес“ остана и тихо заговори:
