— Проклетите кинобандити! Харесали са си нашия остров и снимат тук безкрайните си бездарни мръсотии… Мадам Лунина, казвам се Вадим Востоков. Полковник Востоков. Представител съм на местното разузнаване ОСВАГ, искам да си поговорим…
— Колко си приличат похватите ви — каза Таня. — Дори дрехите ви си приличат.
— Имате предвид нашите колеги от Москва ли? — усмихна се Востоков. — Права сте. Разузнаването в наше време е голям международен бизнес и принадлежността към него, естествено, слага някакъв общ отпечатък върху хората.
— Разузнаване, ха — злъчно се усмихна Таня. — По-добре кажете следене, съгледвачество.
— Госпожо — не без тъга отбеляза Востоков. — Съгледвачеството не е най-гнусната работа, с която трябва да се занимава нашата служба.
— Ами брадата ви истинска ли е? — попита Таня.
— Можете да я дръпнете — усмихна се Востоков.
Тя я дръпна с удоволствие. На Востоков дори окото му не мигна. Няколко бели косъмчета останаха в юмрука и. Тя гнусливо ги отръска от дланта си и стана. Востоков деликатно я хвана под ръка.
Тръгнаха си от стария площад и като слязоха на стотина метра надолу, се озоваха на крайбрежната улица „Татарите“. Слязоха още надолу, чак до плажа. Тук имаше полуоткрито заведение, ниши с плетени фотьойли. Виждаше се пристанището, където покрай няколкото пристана стояха големи екскурзионни катери и океански яхти. Една от тях беше „Елис“, яхтата на Фред Бакстър, на която само преди няколко часа Таня според московския израз толкова „бодро се бе изявила“. Востоков поръча кафе и джин — фис.
— Красива е тази „Елис“ — каза той замислено. — Мистър Бакстър безспорно има прекрасен вкус.
— Хайде, хайде, казвайте. Само имайте предвид, че от нищо не ме е страх — Таня гаврътна коктейла до дъно и изведнъж се успокои.
— Разбирам причините за безстрашието ви, госпожо — усмихна се Востоков.
Наистина, колко си приличаха похватите на кримските и московските „колеги“: и едва забележимите, но малко в повече от едва забележимите усмивчици, и смайващата искреност, сменяна тутакси от неуловими, но все пак уловими нотки на закана, и внезапно появяващата се умора, един вид непукизъм — какво да се прави, съдба, такъв ми е бизнесът, но в човешки план можете напълно да разчитате на симпатията ми.
— Госпожо, изобщо не искам да ви слисвам със своята всезнайковщина, както се прави в лошите съветски криминалета — продължи Востоков, — пък и я нямам, тази всезнайковщина. Всезнайковщината на разузнаването винаги е преувеличена от самото разузнаване.
— Ето че се появи известна разлика — позасмя се Таня. — Нашите чекисти никога не биха си признали непълното всезнайство.
— Обаче — продължи Востоков — причините за вашата самоувереност са ми известни. Те са две. Първо, Андрей Лучников, една много могъща фигура на нашия остров. Втората, разбира се, е полковник Сергеев — Востоков не се сдържа — направи пауза, бързо погледна Таня, но тя само се позасмя, — между другото много компетентен специалист. Като стана дума за него, поздравете го от мен, ако го срещнете в близко време — той замълча, сякаш за да даде възможност на Таня да асимилира „смайващата информация“.
— Браво — каза Таня. — Защо така скромничите, маестро Востоков? Такава зашеметяваща информация, а пък скромничите.
— Не, не е точно така, Татяна Никитична — усмихна се Востоков. — Ни най-малко не скромнича. Информацията в наше време е второстепенна, не кой знае колко трудна работа. Много по-важно и много по-трудно е да проникнеш в психиката на проучвания обект. Аз например изпитвам голямо затруднение да разбера причината за истерията ви в „Уилкинсън, сина на Вилицата“. След като съм ви проучвал доста години, не мога да приема, че е било спонтанна дистония, някаква вегетативна буря…
Да, господин Востоков изпреварва с няколко точки другаря Сергеев.
— …В такъв случай, Татяна Никитична, дали ей тази дреболия не е станала причина за истерията ви?
Востоков извади от джоба на сакото си изключително елегантно портмоне и разхвърля върху масата няколко великолепни снимки. Таня и Бакстър в мекия сумрак на каютата, усмихват се един на друг с чаши шампанско в ръцете. Разсъбличането на Таня и Бакстър. Голата Таня в ръцете на стареца. Изкривените лица с капки пот по челото. Подписването на чека. Бащинската усмивка на Бакстър.
Отново всичко се помъти в главата й и викът се натрупа в гърлото зад някаква опъната до крайност мембрана. Тъмното море се плискаше на петдесетина метра от тях. Да се втурне към него, да изчезне, да се превърне във водна твар без мисли и чувства…
— …вече ви казах, че съгледвачеството не е най-мръсната работа, с която се налага да се занимаваме — започна да стига до нея гласът на Востоков. — Уви, това, което правя сега, е просто шантаж, не може да се нарече другояче. Мога само да ви уверя, впрочем това едва ли е важно за вас, че аз върша своята мръсна работа от идейни съображения. Аз съм руски аристократ, Татяна Никитична, и ние, Востокови, познаваме предците си още от…
— Аристократ — дрезгаво, сякаш в нея се бе вселил демон, изръмжа Таня. — Поне да си беше обръснал въшливата брада, гадино. Ами че аз с аристократ като тебе… — изведнъж й дойде на ум един московски „хамалски“ израз, — с такъв като тебе не бих срала дори.
Тя бръсна от масата плътните, май полароидни снимки и те излетяха като малко ято гълъби към черноморския мрак, преди да паднат върху камъчетата на плажа или да рухнат в джендемите, в казармите на нечистата сила, където им е мястото, преди да изчезнат, да се стопят в черната сладка нощ на капиталистическата джунгла, където и самият въздух е абсолютна порнография. Тя силно притисна слепоочията си, за да не вижда нищо, и залепи с длани ушите си, за да не чува нищо, в главата й се мярна дребната странна мисълчица, че в мига, когато освободи ушите си и отвори очите си, светът ще се промени и ще се издигне слънце, над топлото и мирно море ще изгрее утрото на социализма, онова лято в пионерския лагер на кавказкото крайбрежие, последното лято на детството й, един час преди треньорът по гимнастика — същият такъв гърдест, подобен на Востоков тип, само че без древноегипетската му брада — да й отнеме девствеността.
Когато отвори очи и освободи ушите си, полковник Востоков наистина не беше пред нея. Вместо него насреща й седеше кокалест селяндур с мокра уста и безсмислена усмивка, разкриваща не само дългите му зъби, но и бледите нездрави венци, и с разделени на две врани крила мазни коси.
— Ти, кучко чекистка — отчетливо произнесе той, — я ставай! Сега ще покажем и на тебе, и на гаджето ти, кремълския гъзолизец, че е още рано онези да празнуват. Стани!
Три фигури с тъмни якета и качулки на главите се появиха в нишата и закриха морето с внушителните си плещи.
Тя стана, трескаво обмисляйки какво да направи, за да не се даде жива на тези типове. Сега не можеше да се измъкне. Трябваше да се подчини, да приспи бдителността им, а после да се хвърли от парапета на камъните или под някоя кола, или да изтръгне пистолета, ножа от някого… и… да се наръга в корема…
— Излизай! — изкомандва главният с кучешката усмивка и също нахлузи качулката на главата си.
Заобиколена от четиримата маскирани субекти, Таня излезе от заведението. С крайчеца на окото си видя, че съдържателят и две сервитьорки уплашено надничат иззад осветения бар. С крайчеца на ума си помисли — ами ако и това са някакви поредни филмови снимки, сред които случайно се е натресла, и сега ще се чуе оглушителното:
— Stop! Thank you for shooting!
Уви, не бяха снимки. На крайбрежната улица беше спрял огромен черен русо-балт със затъмнени и очевидно непробиваеми стъкла. Хвърлиха Таня на задната седалка, също там скочиха и тримата бандити, а шефът се намести отпред до шофьора и свали качулката от главата си. Колата меко измина крайбрежната улица и по извиващата асфалтова лента мощно и безшумно започна да набира височина — бе поела или към акведуктите на автострадата, или към някакви неизвестни улички по хълмовете на Ялта.
Бандитите залепиха устата на Таня с плътна гумена лента. После един от тях й разкопча роклята и започна да мачка и смуче гърдите й. Друг й запретна полата, разряза с нож пликчетата и напъха цялата си лапа във вагината й. Всичко това се правеше в пълна тишина, без никакъв звук, само возещият се отпред шеф тихо изхлипваше от наслада. Таня разбра, че този път не е възможно да се измъкне, че с нея се случва
