Андрей. Такива неща не минават безследно. С каквито и импулси, с каквито и рефлексии да оправдаваш поведението си — ти си просто наемна доносничка и мръсна курва. Не си достойна дори да стоиш до Андрей, нямаш право и с мъжа си да спиш, още не се знае дали дъртата горила не ти е лепнала нещо там, на яхтата си, където целият екипаж се изопваше с ръце по шевовете, сякаш че си Грейс Кели, а не сиромашко женче от крайморското заведение; нямаш право и с децата си да общуваш; как ще възпитаваш децата си, мръсно чудовище?
Тя спря до поста за безопасност, където двама въоръжени с къси автомати полицаи внимателно наблюдаваха по телевизора потока от пътници, който изтичаше от търбуха на скандинавския лайнер право в осветения коридор на летището. Полицаите учтиво се поотместиха, та тя да вижда по-добре.
— Франсе, мадам? — попита единият.
— Москва — каза тя.
— О! — каза полицаят. — Избягали ли сте, мадам?
— Откъде-накъде? — ядоса се Таня. — В командировка съм.
— Браво, мадам — каза полицаят. — Аз не одобрявам хората, които бягат от великия Съветски съюз.
Вторият полицай мълчаливо побутна фотьойл към Таня.
Тя веднага видя Андрей, който закрачи по коридора с грозна зелена раница на раменете. Беше облечен от глава до пети в съветски дрехи. Мизерни дънки от плат „планета“, явно чужди, му висяха като торба. На главата му се мъдреше така наречената туристическа шапка, безформена трикотажна топка с надпис „Ленинград“ и пластмасова козирка с цвят на желе от боровинки. Възкъсото найлоново яке беше разкопчано и под него се виждаше от гнусна по-гнусна пъстра фланелка. Великолепните му рижави мустаци не се виждаха, защото целият, до очите бе обрасъл с гъста рижава четина, тук-там на побелели петна. Смееше се, весел донемайкъде. Размахваше ръце, поздравявайки невидимите на екрана свои посрещани, своя благороден татко, красивото си синче, романтичната си жилеста кукумявка годеница и вероятно приятеля на семейството, гадния американски чичко-паричко с присадената маймунска жлеза.
— Не е ли вашият човек, мем? — прекъснал безконечното дъвкане на чуинггъма, я попита вторият полицай.
Лучников мина покрай камерата.
Без да отговори на полицая, Таня рязко стана, отблъсна стола и хукна към края на коридора, където светеше на различни езици надписът „Изход“, където се чернееше спасителната или гибелна нощ и където бавно се точеха жълтите кримски таксита марка „Форд-Питър“.
— Защо се прибираш от Стокхолм? — попита сина си Арсений Николаевич. — Очаквахме те от Москва.
— Не можете да си представите, приятели, какви приключения преживях в историческата ни родина — весело разказваше Лучников, прегърнал през раменете баща си и сина си и с известно учудване, но напълно благосклонно попоглеждайки грейналата Лидочка Неселроде. — Първо си откъснах опашката, не можаха да ми хванат следата. Две седмици се шматках из централните губернии без нищо подобно на паспорт в джоба. Всички смятат, че това е невъзможно в нашата държава, но е възможно, приятели! После започна най- фантастичното. Няма да повярвате — прекосих границата нелегално и ги направих буквално на клоуни!
Арсений Николаевич снизходително слушаше потока от жаргонни съветски експресии, който Андрей изригваше. Вече има бели косми, но още не може да се отърве от хлапащината — ето и сега се перчи със своята съветскост, с тази немислима залежала бъчвария.
— Не, не, нашата родина наистина е страна на чудесата — продължи Лучников.
Той започна да разказва как цяла седмица плавал с някакъв „откачен“ джазмен с лодка „русалка“ към езерото Пюхяярви нейде в непроходимите дебри на Карелия, как живели още една седмица там, на това езеро, като се хранели с боровинки и риба, и как най-сетне при езерото долетял един швед, приятелят на джазмена Кел Ларсон, със собственото си самолетче и как тримата с това самолетче, което едва ли не закачало с търбуха си върховете на елите, прелетели безпрепятствено през държавната граница. Бен-Иван, въпросният джазмен, кой знае защо смятал, че именно този ден всички граничари ще са къркани, защото май в близкия селски хоремаг били докарали водка и евтино вино, и вярно, нищо не трепнало на свещената земя, докато летели над нея — на ви една желязна завеса, а от финландците — тия гадове имали договор със съветските за предаване на бегълците, — от „финците“ се откупили като две и две четири с една каса от същата онази гнусна „водяра“ и ето че долетели спокойно до Стокхолм, а Бен-Иван смятал след седмица-две да се върне по същия начин. Той бил езотеричен тип.
— Но защо ти е потрябвало да правиш всичко това? — учуди се страшно много Арсений Николаевич. — Нали в Совдепия си „персона грата“, приятелю? Да не си си променил убежденията?
Андрей Арсениевич с нескрита наслада пресуши чаша истинска „Нова светлина“, огледа всички с весели очи и се изказа донякъде високопарно:
— Върнах се от Русия преизпълнен с надежди. Ще оцелее това племе!
Таня се скиташе из нощна Ялта и не забелязваше красотата й: нито спуснатите за през нощта и отразяващи сега лунната светлина климатични паравани на огромна височина над града, нито нагъсто греещите светлини по склоновете на хълмовете, нито извисяващите се един след друг стъклени гиганти от „втората линия“, нито каменните лъвове, орли, наяди и атланти от „първата историческа линия“ покрай крайбрежната улица „Татарите“. Не забелязваше нищо, отвътре я тресеше паника, вътрешна треска. На два пъти зърна във витрините лицето си, изкривено от неосъзнат страх, и не го позна, тя сякаш и не усещаше самата себе си, не осъзнаваше напълно присъствието си в нощния град, където животът не замираше дори за миг. Машинално влезе в ярко осветен пуст супермаркет, прекоси го надлъж, като докосваше машинално някакви предмети, които неясно защо бяха неразбираеми за нея, на изхода купи една абсолютно нелепа вещ, някаква боливийска шапка, нахлупи я на главата си и когато излезе от супермаркета, се озова на малък площад, заобиколен от старинни къщи, на покрива на едната от тях върху глобус бе разперил криле орел, пред входа на друга лежаха лъвове, атлант и кариатида крепяха портика на трета. Тук се почувства малко по-спокойна, изведнъж усети глад. Това я зарадва — просто съм гладна. Не ми се иска да се давя, нито да се беся, нито да се тровя — просто да хапна нещо.
На площада под големи кипариси, чиито върхове леко се полюшваха от егейския ветрец, беше паркиран голям фургон каравана с номер от ФРГ. Всичките му врати бяха отворени, вътре няколко души играеха карти, а един гол човек, само по бански, седеше на стъпалото на фургона и пушеше. Щом видя Таня, той учтиво я повика и запита какво би казала за малко секс.
— Животно! — кресна му Таня.
— Ентшулдиген — извини се човекът и добродушно добави нещо в смисъл: защо трябва да се ядосвате толкова.
На отсрещната страна на площада светеха стъклените стени на денонощното заведение със забавното, истински ялтенско име „Уилкинсън, синът на Вилицата“88. Виждаше се някаква дебелогъза особа, която нагъваше огромна торта е бита сметана и ягоди. Таня влезе, седна през няколко табуретки от дебеланата и поиска порция шишчета. Двамата усмихнати „юга“, чиито глави, естествено, също бяха пълни само със секс, за няколко минути й приготвиха чиния с чудесно изпечени шишчета, сложиха до нея дървена паница със салата, олио, подправки и бутилка минерална вода.
— На нервна почва ли го правите? — попита на руски дебеланата, която унищожаваше тортата.
— Кое да правя на нервна почва? — Таня я изгледа враждебно: раздърпано създание, кълките издуват шортите, шкембето виси между краката й, по гърдите — пръски сметана, устата й — мокра — дали от размазано червило или пък от разтекли се ягоди.
— Ами тези среднощни — дебеланата се изкиска — хапвания. По-рано не страдах от това, кълна ви се. Бях по-стройна от вас, госпожице. На „Татарите“ всички юнаци подсвирваха подир мен. Имах еротична походка, всички ахваха. Сега изживявам нервен стрес — денем спя, а нощем набивам торти. За една нощ изяждам седем. Как ви се струва, а? — тя се вгледа в Таня — дали кабалистичната цифра й е направила впечатление, и като забеляза, че не, добави почти заканително: — Понякога стигам до дузина! Една дузина торти! Как ви се струва, а! И всичко това заради мъжете! — тя внимателно погледна Таня.
Наглият порочен поглед на руската дебелана пронизваше Таня до кости. Тя вече чувстваше, че сега ще последва лесбийско предложение. „Гадост, мислеше си. Наистина, ето я гадостта на капитализма. Имат от
