(липсата на въображение много сближава двамата „кръстници“), че нормалните хора могат понякога да се защитават.
Междувременно, докато двамата слабоумници са се душели взаимно (по-точно Адолф е душел Йосиф), англосаксонците са получили възможност да изманеврират, да изберат, да решат коя гадина е по-опасна в момента. Ето ви ги слабите, ето ви ги хилавите западни демокрации! Уплашеният до смърт Сталин, който вече се е бил изнизал от Москва, естествено, е приел неочакваната помощ. Е, за това не е нужно да притежаваш нито ум, нито талант.
Величието на нашата страна се е проявило във факта, че пред лицето на национална катастрофа тя дори след десетилетия унищожаване на всяка една неординерност е успяла да издигне в хода на войната талантливи маршали и военни конструктори, храбри летци и танкисти.
Нищожеството на нашата биопсихологическа върхушка се е проявило във факта, че Русия, страната победителка, е загубила три пъти повече милиони животи, отколкото дори изпепелената до последното въгленче от съюзническата авиация Германия.
Периодът на следвоенната реконструкция е може би венецът на бездарието и нищожността на генералисимус Сталин. Никакви нови проекти, никакви реформи не са му хрумвали дори. Вместо тях той създава двайсетмилионна армия от роби. В тъпата глава бушува древен фараонски сифилис. Дренажната система на ГУЛАГ бързо изцежда таланта и творчеството, избили на повърхността благодарение на войната. Нищожествата отново тържествуват и пируват, защото все още пирът е бил техен, още не е бил започнал техният упадък, до оздравяването е имало много време. Върхът на тяхната власт, естествено, съвпада с биологическата смърт на техния кумир. По-нататък започва спад, кривата тръгва надолу, тайнственият човешки процес, толкова бездарно непредвиден от Маркс, навлиза в нова фаза.
Разбира се, Сталин не е умрял през 1953 година. Той е жив и сега в немислимата по своята тоталност „нагледна агитация“, в сталинските сесии на така наречения Върховен съвет и в провеждането на така наречените избори, в сковаността и неспособността за реформи на съвременното съветско ръководство (във всеки случай на онези от тях, които са наследили Калинин и Жданов), в нарастващата разруха на човешката икономика (храна, дрехи, обслужване, всички области на човешкия живот са поразени от сталинско слабоумие) и в разрастването на нечовешката икономика (безумно количество танкове и ракети като фантом от сифилитичен кошмар), в неприемането на всяко инакомислие и в натрапването на идеологически щампи от заплашително естество на целия народ, в експанзия на всичко онова, което сега се нарича „зрял социализъм“, сиреч на духовното и социалното живуркане…
И все пак пикът на биопсихологическия процес отмина, Сталин — като главно нищожество на съвремието — умира. Оздравяването започна.
ГУЛАГ е разрушен и днешната лагерна система, разбира се, не може да се сравнява с него. Омразата към инакомислието говори, че инакомислието съществува. Появиха се писатели, режисьори, художници, композитори. Границите станаха по-проницаеми. А най-значителната проява на реконвалесценцията се състои в това, че дори и в ръководните среди на страната се появиха хора, опитващи се да преодолеят глобалния сталински тъпизъм. Да бъдеш сталинист в „развития социализъм“, не е опасно, а дори един вид почетно, във всеки случай не е трудно. Антисталинистите в ръководните среди живеят доста трудно, те се крият зад кухите фрази на официалната лъжа, но поне се опитват да си размърдват мозъците, опитват се да налучкат пътя за спасяването на Русия от разрухата. Засега не споменават за реформи, но мислят за тях. Лъжат, но по лицата им се чете жажда за истина. Предишната сталинска Русия се е крепила върху кръвта, днешната сталинска Русия се крепи върху лъжата. Провидението е решило да преведе родината ни през голямата кръв към голямата лъжа. Ние не можем, отказваме да мислим, че шестте десетилетия под петата на сталинското нищожество приличат на кравешко преживяне и не са потрябвали на никого и че нашата свещена крава и тъй и тъй умира. Лъжата все пак е нещо по-добро от кръвта. Не говори ли това, че нищожеството „предава Богу дух“ все по-бързо, а мозъците са се поразмърдали? Какъв ще бъде следващият период? Не можеш да натикаш всички търсачи на правда по лудниците. В Русия все повече се множат хората, за които отделянето на истината от лъжата е най-естествен и пределно прост процес. Железобетонът на комунизма, въпреки „постоянното засилване и разширяване на формите на идеологическа работа“, омеква. Народът жадува за „кеф“, наричайки с тая идиотска думичка някакъв друг, още съвсем неясен, но желан начин на живот.
Прекосете източната част на нашето малко Черно море и се разходете по крайбрежната улица на „всесъюзния здравен център“ Сочи. Под безкрайните и могъщи лозунги на „зрелия социализъм“ (последният шедьовър е „Здравето на всеки е здравето на всички“) ще видите тълпи съветски граждани, които жадно се взират един в другиго — кой какви дънки, очила, фланелка носи, има ли нещо „марково“, тоест западно, в повече от мен? Над главите им като непоклатими звезди се извисяват сърпове, чукове, снопове, зъбчати колела, цялата тая идиотщина от трийсетте години, а на гърдите им се кипрят американските звезди и ивици, английски надписи. Можете да видите дори двуглав орел върху фланелки с реклама на водка „Смирнофф“.
Пикът на революционния биопсихологически процес остана в миналото. Сталин издъхва, това е несъмнено, цялата ни страна е застанала на прага на нов, може би още по-тайнствен от революцията исторически период, подготвен ни от Провидението. Да забравим ли нищожния Сталин? Не, не можем да го забравим, защото и след като окончателно е издъхнал, той може да победи.
Имаме чувството, че в Русия сега се води борба на две могъщи течения. Ако Сталин победи, ще се зароди страшно тоталитаристично общество, стада без мисъл в главата, неосъзнаващи своето сталинско нищожество, понесли гибел към всички простори на земята. Ако Сталин загуби, Русия може да се превърне във велико творческо съдружие на хора, които разговарят с Бог, не забравят нито своите, нито чуждите страдания и завинаги пазят спомена за властта на нищожествата, за кръвта и лъжата, за сталинщината.
Всяко събитие, което се случва сега в Русия, трябва да се разглежда от гледна точка на борбата между тези две течения. Да вземем например едно от най-забележимите: емигрирането на евреите и осъществяваното под този флаг бягство на измъчената от всичките сталински десетилетия на обществено презрение интелигенция. От една страна, това е вид антисталински поток — кой би допуснал само преди десет години, че на хората ще бъде разрешено сравнително лесно да напускат „крепостта на социализма“ и да се преселват в други страни? От друга страна, този поток е в руслото на сталинщината: изхвърляне извън пределите на страната на критично мислещата група хора, на всички, „които надигат глава“, на всички, които пречат на същия този биопсихологически процес. Ще бъде ли позволено на заминалите да се връщат, да заминават и отново да се връщат, ще преодолеем ли ксенофобията, ще осъзнаем ли себе си в семейството на хора, където не те удрят по челото с облизана идеологическа лъжица?
Трудно е да си представи човек по-отговорен и важен период в бъдещия живот на нашето немислимо общество. Юбилеят на отрепката Й. В. Сталин е още един повод за размисъл. Ще стигнат ли силите на нашия народ да препогребе зловонните останки и да ги превърне от източник на епидемия в своеобразен подхранващ тор за бъдещата демокрация?
В едно хармонично общество трябва да има и мнозинство, и малцинство както в социален, така и в биологичен аспект. Поредната загуба на малцинство може да стане погубваща за нова Русия. Ще успее ли новата голяма и силна група хора да не се разтвори в чорбата на „зрелия социализъм“, а да се превърне във фермент за новите живи антисталински процеси?
Господи, укрепи!
ГЛАВА ДЕВЕТА
Недонапареност
Във вече описаната по-горе свръхсекретна баня броят на „Куриер“ със статията „Нищожеството“ преминаваше от ръце в ръце. Не четяха на глас, защото всеки къпещ се някак осъзнаваше, че да четеш такова нещо на глас, би било кощунство. Тънките синкави страници на задморското издание, взето специално за настоящата среща от „спецотдела“ на библиотеката, шумоляха в ръцете. Бива си я хартията! С такива вестници и дефицитът на тоалетна хартия не е страшен. Някой току изпъшкваше, докато четеше статията, някой леко хъмкаше, най-сдържаните и сред тях, разбира се, „видната личност“ просто мълчаха, четейки — хвала на Аллаха, нервите им бяха ковани от стомана за пирони в хода на историята.
Марлен Михайлович, загърнат в огромен мъхнат шведски пешкир и отпуснат в шезлонга, посръбваше
