такива особи са се събрали да решат съдбата на скромния обект на неговия патронаж, второ, че напълно разбира класовото недоумение по повод на „тръна“, и, накрая, че той е напълно готов да предостави изчерпателна информация по целия профил на проблема с „островчето“. Дори отвори папчицата си и дори леко се окашля.
В този момент обаче информацията се оказа ненужна. Вторият „портрет“, с лице уж изразяващо силен характер, а всъщност намиращо се в постоянна битка с увисващите увехнали гънчици, надменно и раздразнено започна да побутва нещо по масата, да отхвърля с безцелни, но твърди движения някакви бележници и да говори с откъслечни фрази в смисъл, че проблемът е раздут, че проблем фактически не съществува, че има много по-важни проблеми, че опитът е натрупан, историческият момент е назрял и… На това място той забеляза, че вече е изтикал бележниците си на такова разстояние, че по-нататъшното им изтикване би изглеждало някак пресилено и това би предизвикало неговото още по-голямо раздразнение, така че затропа с късите си пръсти по края на полираната част от масата, сякаш бе загубил нишката на мисълта си, после решително протегна ръка към зеленото сукно: придърпа бележниците си и отново започна да ги изтиква. Един крайно неприятен по принцип човек, ако се абстрахираме от това, което въплъщава, неочаквано си помисли Марлен Михайлович и се засрами от мисълта си. Във възникналата за миг пауза той отново с цялото си лице и с леко движение на ръката изрази пълното си разбиране за незначителността на този негов проблем, проблема на Кузенков, поставен в контекста на глобалната политика на мир и социален прогрес, както и пълната си готовност незабавно да предложи стегната, но съдържателна информация, но ето че „крайно неприятният портрет“, сякаш дори без да забелязва Кузенков, във всеки случай не смятайки за възможно да се обърне към него дори с въпрос, леко се наведе над масата, едва-едва се обърна към оногова, когото ние постоянно наричаме „видната личност“ и който единствено можеше да бъде забелязан от него, и го попита без заобикалки — достатъчно ли ще бъде за решаването на този така наречен кримски проблем десантното съединение на генерал N?
Марлен Михайлович едва не подрипна от моментално пронизалия го ужас. В следващия миг разбра, че всички бяха забелязали този ужас, че всички очи сега са устремени към него: и „окащият портрет“ безстрастно, като риба се взира в него през силните си очила, и всички помощници го гледат сериозно, професионално, и „видната личност“, леко изкривена на стола си (между другото напълно независима поза), с изчакващо ляво око го държи на прицел, и дори „крайно неприятният портрет“ бързо и остро, с едва доловима усмивчица е извил очи към него, без обаче да променя позата си и очаквайки отговора на „видната личност“. Само един човек в кабинета не погледна Кузенков в този момент — третият „портрет“, нека го обозначим с думите „затвореният в себе си“. Той, както бе започнал от самото начало да си рисува някакъв орнамент на чист лист хартия, така и продължаваше да го прави.
— Какво ще кажеш, Марлен Михайлович? — попита „видната личност“. — Достатъчно ли ще бъде това за решаването на проблема?
— Във военно отношение ли? — отговори Марлен Михайлович на въпроса с въпрос.
— Че в какво друго? — каза „крайно неприятният“ на „видния“, отново без да се извърне към Марлен Михайлович. — Хем покрай другото ще изпробваме танковете на въздушна възглавница.
— Във военно отношение десантното съединение на генерал N е абсолютно недостатъчно за решаването на проблема с Остров Крим — с твърдост, която не бе очаквал от себе си, каза Кузенков. — Във военно отношение въоръжените сили на Острова са нещо много сериозно — каза той още по-твърдо. — Неотдавнашната война с Турция, другари, позволете ми да напомня, демонстрира тяхната динамичност и бойна дееспособност.
— Ние не сме турците — изкиска се „крайно неприятният“.
Естествено, всички се разсмяха на тази шега. Помощниците се спогледаха, показвайки, че са оценили шегата. Като дрезгава камбанка най-високо от всички се разля смехът на „окащия“. Не сме турците, хайде де, не сме! „Видната личност“ също се разсмя, но явно само формално. Доста изненадващо тя се държеше независимо, вперила в Марлен Михайлович остър поглед. Не се разсмя и не пророни нито звук единствено „затвореният в себе си“. Той продължаваше да се труди над орнамента. Не се разсмя и Марлен Михайлович.
— И ТЕ — каза той много спокойно (изведнъж го обзе пълно спокойствие) и дори с известна злост. — И те не са турците.
Настъпи пауза. Слисване. Нещо като кратък ступор. Кузенков бе затапил шегата на един от „портретите“! С ловка реплика бе я лишил от дълбокия й смисъл! Всички участници в съвещанието веднага забиха нос в книжата си, оставяйки Марлен Михайлович насаме с „крайно неприятния“. Онзи седеше накокошинен и гледаше замрелите си пръсти — всички торбички на лицето му бяха увиснали, картината беше почти неприлична.
И изведнъж — с малко закъснение — в кабинета се разнесе смях. Смееше се „видната личност“. Въртеше глава и закачливо, с явно одобрение поглеждаше към Кузенков.
— Хем си е точно така, другари, и те не са турците — заговори „видната личност“, — прав е Марлен Михайлович, войската там е руска, а руснаците — той погледна „крайно неприятния“ — винаги са го напуквали на турците.
В очилата на „окащия“ се мярна непознато пламъче. „Затвореният в себе си“ се занимаваше със своя орнамент.
Марлен Михайлович изведнъж схвана, че „видната личност“ и „крайно неприятният“ са очевидни съперници.
— Какво значи излиза тогава? — „крайно неприятният“ гледаше пак към „видната личност“, макар думите му да бяха отправени към Марлен Михайлович. — Какво сега, нашата мощ се сравнява със силиците на белите? Поставя се под въпрос успехът на военното решение на проблема? — гласът му укрепваше с всяка дума. — Америка трепери пред нас, а тук имаме работа с някакви дребни отрепки. Амче нашите бащи почти без оръжие, със саби и щикове са ги гонили по украинските степи като зайци! „Въоръжените сили на Острова са нещо много сериозно“ — подигравателно цитира той Марлен Михайлович.
На Марлен Михайлович му се стори, че „видната личност“ едва забележимо му намигна, но и без тази подкрепа той странно защо ставаше все по-твърд, не изпитваше страх пред „крайно Неприятния“ и се изпълваше с решимост да изрази своята гледна точка, тоест отново и отново да подчертае нееднозначността, сложността на проблема за Острова.
— Сега ще обясня — каза той. — Бойната мощ на кримската армия наистина е на много високо ниво и ако предположим, че десантното съединение на генерал N е като турците (или, да речем, американците), можем да не се съмняваме, че то ще бъде разпердушинено от кримчаните. Но — той видя, че „крайно неприятният“ вече е зинал да го прекъсне, но продължи, — но с пълна увереност мога да кажа: никога нито един кримски войник няма да стреля по съветски войник. Става дума не за военна проблематика, а за човешко съзнание. Някои влиятелни военни в Крим дори смятат своите форсиз за част от съветската армия. По принцип нашето Министерство на отбраната би могло още сега да им изпрати своите циркуляри.
— Глупости! — кресна тогава „крайно неприятният“. — Ами че те са бели!
— Били са бели — възрази Марлен Михайлович, вътрешно ужасен от неосведомеността на „вожда“. — Техните деди са били бели, другарю (фамилното име на „крайно неприятния“).
— Ами че там са останали всичките разни партии — гнусливо изкриви физиономия „крайно неприятният“, — и „кадети“, и „октябристи“…
— В Крим са регистрирани над четирийсет политически партии, сред които са и споменатите — сухо каза Марлен Михайлович.
Дързостта му, проличала в тази сухост, явно порази „крайно неприятния“ и той дори леко зяпна. Впрочем може би беше потресен от разпадането на едната свещена величествена дума на четирийсет равнозвучни, но нищожни. Кузенков забеляза зад стъклата на „окащия“ почти нестарческо любопитство. В погледа на „видната личност“ се четеше явно одобрение.
— Не забравяйте да споменете Съюза за обща съдба, Марлен Михайлович — каза тя.
— Да-да, най-важното събитие в политическия живот на Острова е създаването на Съюза за обща съдба — каза Марлен Михайлович, — начело на който стоят влиятелни хора от средното поколение на руската част от населението.
— Да, бе, много важно събитие — иронично произнесе „крайно неприятният“, облегна се назад на стола и за пръв път се обърна с въпрос, пренебрежителен и груб, направо към Кузенков: — И какво искат тези
